Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън

кризата.
Нагоре в долината, покрай езерото Типи, потеглих по път. който водеше до местност, в която, рано есента, бях забелязал няколко изсъхнали дървета. Като паркирах колата, видях върху един рид, не по-висок от 10 метра, паднало дърво, което се беше вклинило между друга две дървета. Беше по-сиво, с диаметър около 50 см, явно изсъхнало. Мислено реших да освободя мястото от дървото и тогава да отрежа другите дървета, за които бях дошъл.
Като изкачих рида, застанах откъм страната на дървото по надолнището и започнах да режа от върха към основата му около 40 сантиметрови цепеници за печката ни с дърва. Тъй като всяко отрязано парче падаше на земята, аз го прибутвах с петата си към края на рида зад мен и то се търкаляше надолу по стръмнината. Цепениците спираха близо до колата ми.
Това бе велик метод, и докато изискваше да стоя на ръба на стръмнината, имаше достатъчно място да завърша операцията, и аз никога и не помислих за друг вариант. Когато стигнах до мястото където дървото се беше вклинило между дърветата и започнах да режа, за да освободя дънера, почувствах нашепване, че трябва да се преместя от другата страна на дървото, но аз го отхвърлих. Все пак, моят метод на рязане работеше отлично.
Тази сутрин бях помолил Господ да ме ръководи и упътва. Желаех Той да бъде моя постоянен Спътник и Другар. Бях казал на Господа, че когато Той ми внуши да върша нещо, ще Го послушам. Внушението върху мислите ми отново се появи и този път попитах колебливо: "Господи, Ти ли си? Молиш ли ме да се преместя от другата страна?" - помолих се тихо.
- "Да, Джим" - дойде ясния отговор.
- "Добре, Господи - казах аз, като застанах от другата страна на дървото - но това е смешно." След завършването на рязането от другата страна на дървото, се втренчих изумен, когато дънера,
тежък няколкостотин килограма, се откъсна с трясък и падна на същото място, на което стоях само преди няколко минути.
Не подозирах, че падналото дърво се бе вклинило в другите дървета с толкова огромна сила. Всъщност, то бе отхвърлило натоварването, очаквайки ме да го освободя с последния съдбоносен отрязък.
Почувствах слабост като осъзнах, какво би се случило, ако не бях се изместил. Този дънер щеше да принесе кинетичната енергия от освобождаването си в смазващ удар върху краката ми в областта на коленете, който щеше да ме изхвърли от края на рида с все още работещия верижен трион в ръце, за да се търкалям около 10 метра надолу. Вероятно щях да умра от удара и последващото падане надолу с триона. А ако не се случеше това, имаше малък шанс да оживея, докато някой ме открие. Никой не знаеше къде точно се намирах.
* Без съмнение разбрах, че Господ ме бе спасил от много сериозно нараняване, и от възможна смърт. Бях се научил, че
Господ, даже в тази ненаселена долина, бе готов да ми помогне, преди аз да разбера, че се нуждая от помощ.
В "Послание към ефесяните", 2 глава, стих 8 се казва: "Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога!" Благодатта е Божието постоянно присъствие в живота ми. Тя ме умолява, тя ме вика, опитвайки се да ме спаси от себелюбието ми. И ако аз послушам, Божият Дух ще ме ръководи, ще ме дарява със сили и ще ме пази.
Ако Бог прави всичко това, тогава какъв е моят дял? С желание постоянно трябва да предавам всяко нещо на Божия дух. Това е вяра! Тя е осъзнат избор да сътруднича на Божието присъствие. Тя определя и съществената разлика между това да бъда изхвърлен от края на стръмния рид и да стоя в пътя на нашия небесен Помощник.-
Националният парк Глесиер и заобикалящата го околност поддържа най-голямото съсредоточаване на сиви мечки
(гризли) от останалите четиридесет и осем щата. Всяка година ни носи истории за нападения на мечки върху посетителите на парка. Мечките не разчитат топографските карти. Ако вършеха това, биха узнали, че пресичайки реката те напускат националния парк и навлизат в американското горско стопанство, с което граничи нашето място. Но границите, които хората поставят, не означаваха нищо за тези творения, които понякога са непредсказуеми.
Когато се преместихме в планината и се настанихме до резиденцията на тези големи животни, някои наши приятели ни предложиха да се въоръжим срещу възможната заплаха от дивите мечки. Аз отхвърлих тази идея. Не можех да повярвам, че Бог, Който ни доведе така далеч, ще позволи да бъдем нападнати и изядени от мечка. Уповавах на това което знаех, че Бог ще бъде с мен, защото Божията благодат бе тази, която ни доведе със Сали в тази девствена долина.
Приспособяването на Сали към силните ни съседи бе затруднено от нейните минали преживявания. Когато била малка, по-големите й братя се шегували с нея, като й казвали, че под леглото й живее мечка, която ще изскочи от там и ще я изяде. Макар и достатъчно възрастна, за да осъзнае безумието на тази шега, тя живееше със страх, че действително би могло да се случи. Така моята скъпа жена щеше да дойде в планината, в Монтана, с продължителния и дълбоко насаден страх от мечки.
Проблемът беше, ме в Монтана мечките не бяха просто обект на детска фантазия; те бяха ужасна реалност, особено що се отнасяше до Сали. Мечките можеха да не изскочат изпод леглото й, с който страх тя бе израстнала, но те можеха и наистина излизаха от горите без ни най малко предупреждение за присъствието си. Само онези, които са имали контакт с диви мечки, могат да оценят колко безшумно такова голямо животно може да се придвижва през горските местности.
Трудно нещо е да пропъдиш придобити страхове, и още по-трудно е, ако те имат някакво основание в действителността. Точно това Сали трябваше да направи и започна борбата. Тя четеше, че "... съвършената любов пропъжда страха..." (1 Йоан 4:18). Четеше също и: "Аз, Господ ще им бъда Бог... И като сключа с тях завет за мир, ще премахна лютите зверове от земята, така че те ще живеят безопасно в пустинята и ще спят в горите." (Езекиил 34:24, 25). Отново онези стари страхове се бяха надигнали, толкова реални, както никога преди, които тя можеше да избегне само ако ги предадеше на Бога и уповаваше на нейния верен Приятел. Бавно се бе научила, че там където е Бог, страхът не бива да обитава. Беше битка срещу старите навици и наклонности до деня, когато тя не се изправи в сражение с тях лице в лице.

Приятели ни бяха казали, че тази пролет в нашата местност имаше мечка (майка с три мечета). Три близнака са малко по-рядко срещани от два близнака и затова ни се искаше да ги видим. Ние предадохме желанията си на Господа по време на семейното ни богослужение една сутрин и Го помолихме да ни даде възможност да видим майката мечка с нейните мечета.
Разбира се, Сали добави: "но да бъде безопасно, Господи."След богослужението, забелязахме от прозореца, че на около двадесетина метра от него до малко дърво стоеше едно мече. Със сигурност знаехме, че наблизо имаше още две мечета с майка им. Като наблюдавахме от прозореца, видяхме как майката-мечка душеше с носа си и се придвижваше напред, за да открие благоуханието, което достигаше до нея.
"О, погледнете - Сали коментира - сигурна съм, че тя надуши мириса на вафлите ни." Беше точно така! Гледахме страшно изненадани, когато мечката се отправи в лека походка към верандата. Беше топла пролетна утрин и единственото нещо, което пречеше на мечката да влезе в къщата, беше леката врата с мрежа, която тя можеше да преодолее много лесно, само да пожелаеше.
Сали, както винаги практична, бързо отиде да затвори тежката вътрешна врата, но забеляза, че мечката я нямаше по пътя за вратата. Затова тя отвори мрежестата врата, и погледна навън. Мечката се катереше по парапета на верандата, за да достигне до нея. Нищо не й пречеше възпитано да се качи по стъпалата, но явно катеренето й прилягаше повече. Когато си мечка, малко се интересуваш какво мислят хората. Сали отстъпи назад, за да затвори вратата с мрежата, но не се зае да затвори вътрешната врата. Аз и двете момчета гледахме със зяпнали уста, когато тя остана там докато мечката идваше направо към вратата. Сали изглеждаше като закована на мястото, където само една лека врата ги разделяше, и сякаш те се преценяваха една друга.
Тогава Сали започна да говори: "Скъпа моя, твоята козина е така блестяща! Ти си красива!" Жена ми говореше така нежно на мечката! Не можех да повярвам, но на мечката явно й харесваше. Сали излезе, като се възхищаваше на всичко - от дългите около десет сантиметра нокти до големите й зъби, които тя показваше. Тогава тя се обърна към нас и извика: "Елате, излезте да я видите!" Нямахме желание да се приближим по-близо. След малко мечката се обърна и започна да слиза по парапета на верандата. Събра мечетата около себе си и заедно тръгнаха да следват разписанието, което мечешката работа изискваше тази сутрин.
Изведнъж пред Сали просветна, това което бе направила и обръщайки се към мен възкликна: "Аз съм освободена! Аз съм освободена!" Наистина тя беше освободена! Старите й страхове бяха пропъдени. По-късно, когато разговаряхме, я попитах, защо бе постъпила с мечката по този начин. Тя ми отговори с истинската същност на случилото се: "Защото,
Господ беше изпратил мечката. Знаех, че това беше безопасно." Божията благодат я бе избавила от вътрешното й естество.
Тя наистина беше избавена! Божието постоянно присъствие я поддържаше в изпитанието й. Мечката продължи да ни посещава понякога, давайки ни възможност да завържем продължително приятелство с едно от нейните мечета. Но това е история за бъдеща книга.
За Сали, тази опитност завинаги промени отношението й към мечките. Но, нека ви попитам: "Беше ли Бог се приближил към нас по-близо този ден и бе ли извършил чудо? Или Сали просто ясно осъзна Неговото постоянно присъствие с нас?" Приятели, това е нашето усещане за постоянното Божие присъствие с нас, което отваря големите възможности на сърцето ни да вижда и разбира мощните дела на Бога за неше добро.
Мнозина от нас поддържат схващането за Бога, че Той седи на Своя трон в небето и понякога приклонява ухо към нас, като променя събитията в живота, за да отговори на молбите ни. Мнозина от нас гледат на Бога, като твърде отдалечен, твърде нависоко, подобно на земните монарси, които желаят да ни помогнат, ако е нужно, но рядко общуват с хора без благородническа титла. Ако посетите кое да е останало царство и разговаряте за проблемите, ще откриете, че те са загрижени за най-близките на царското семейство. Подобно, ако вие бяхте в състояние да четете сърцата и мислите на вашите приятели, бихте открили, че мнозина, ако не и всички, се чувстват неловко с идеята за един вечноприсъстващ Бог.
Когато някой долови и разбере реалността, че Бог е нашия постоянен Спътник, настъпва съответна промяна в поведението и отношението. Поведението, което се е проявявало вън от разбирането за Царското присъствие, престава да съществува. Това е нормалната реакция на човек, който е разбрал, че е в присъствието на Един, който стои много по-високо от него. Онези, които открият това обкръжение за неудобно, които не поддържат по-висок стандарт, сами ще се отдалечат от Царя.
Но макар че, много грешници желаят да стоят настрана от Бога или да отричат съществуването Му, не е възможно да се скрият от Него. Когато Адам и Ева съгрешиха, в страха си, те се опитаха да се скрият от Създателя. Но въпреки това Бог не ги погуби, Той ги потърси и продължи да ги обича и да се грижи за тях. Алкохол, наркотици, неморалност, материализъм и интелектуално отричане могат да замъгляват чувствата ви, но те никога не могат да направят невъзможното - да ви скрият от Бога. Библията е изпълнена с истории на личности, които са се опитвали да избягат от Бога: Адам и Ева, Павел, Йона, просто споменавам само някои. Всички пропаднаха в опита си да се скрият от Бога. А това и Писанието казва: "Къде да отида от Твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побегна?" (Псалом 139:7).
Библията говори, че Бог не отдава значение на уважението, както правят хората. Това означава, че Той не почита някого повече от другите. Бог не е благоразположен към любимци. Често хората казват: "Искам Бог да ми говори, по начина, който Той използваше в древните времена. Тогава нещата биха били по-лесни."
Приятели, днес не е по трудно! Ако Енох, Илия или Павел можеха да ходят с Бога, то и вие също можете. Ако Бог желае да върви всеки ден с Джим Хонбергер, който е един от най-бавно учещите се и един от най-упоритите мъже на земята, ако Бог желае да ръководи и упътва такъв човек, какъвто съм аз, с моята силна германска воля и характер, то Бог желае да бъде също и вашия Спътник и Водач!
Ако това е толкова лесно, защо тогава се борим? Защо само малцина намират Бог като постоянен Водител?
Проблемът, с който се сблъскваме, е в отношението. Ние, хората, толкова сме свикнали да тичаме след собствените си дела, че се противопоставяме на ръководството на нашия любящ небесен Баща. Нужно ни е отношението на Самуил, който казваше: "Говори, защото слугата Ти слуша." (1 Царе 3:10).

Това състояние е пълна зависимост от ръководството на Един, Който вижда и знае това, което ние не знаем. За нас е загуба, да не желаем да слушаме Божия глас, защото това ни лишава от Неговото присъствие. Липсата ни на лесно поддаване в послушание на Неговия глас, прави християнския живот така обременителен. Толкова сме свикнали да бъдем под контрол, че дори когато се опитваме да бъдем чувствителни към Божия Дух, ние сме склонни да не зачитаме Неговото водителство. Тенденцията да се доверявам на собственото си знание повече от Божия подтик и ръководство, едва ли не ми коства всичко красиво, което виждаме около нас.
Когато пътувахме в Нова Зеландия преди няколко години, бях седнал на предното място до шофьора. Нова Зеландия е красива страна и аз се наслаждавах на гледката от планини, зелени пасбища и стада овце. Неочаквано, почувствах тихият, нежен глас на Божия Дух, който ми внушаваше да затворя очите си и така да почина за малко. Беше само 10 часа и 30 минути сутринта, както обикновено, отхвърлих мисълта, мислейки, че знам по-добре нещата от Бога.
Постъпвали ли сте по същия начин към Божието ръководство? Благодаря на Бога, че не ме остави сам, когато Го пренебрегнах и отново ми напомни да затворя очите си за малко. Макар и бавно да се научавах, аз си спомних миналите опитности и особено тази с дънера, който почти не ме погуби, затова реших да се покоря на второто напомняне.
Затворих очи и облегнах главата си назад, все още съмняващ се за целта на напомнянето. Бам! Тряс! Усетих малки стъклени частици върху лицето си преди да се излее поток от тях върху мен. От близкия хълм се бе откъснал къс скала, който падна точно върху прозореца пред мен. За разлика от американските нетрошливи стъкла, този прозорец се разтроиш на множество малки стъклени частици, които обсипаха косата ми, очите ми, бяха по ризата ми, дори и в ноздрите ми. Стоях и треперех.
Знаех, че още веднъж Господ ме бе избавил от сериозно нараняване. Бе спасил очите ми? На какъв добър Бог служим! Побиха ме тръпки при мисълта, че пак почти бях пренебрегнал Неговото ръководство. С все още затворени очи, благодарих на Бога, че Го имам като постоянен Спътник в живота си. Толкова много съм благодарен, че Той не е просто наблюдател, а е с мен във всички мои неволи, във всяко едно действие в ежедневния ми живот.
Господ желае да ни води - вас и мен - по пътя на живота ни на тази земя. Можем да разчитаме на Него, защото където сме ние - и Той е там!
Когато човек се убеди, че Бог винаги присъства сред хората, тогава идва и убеждението, че Той може да извърши велики чудеса за тях. Така беше и за тримата еврейски пленници, описани в книгата на пророк Даниил 3 глава. Те бяха извикани на посвещението на големия златен образ, който цар Навуходоносор беше поставил. Очакваше се всички да се поклонят на златния образ и всички го направиха с изключение на Седрах, Мисах и Авденаго. Царят беше разгневен от това, което той считаше за явно неподчинение и ги заплаши с ужасна смърт, ако откажеха да се подчинят. Щяха да бъдат завързани и хвърлени в пламтящата огнена пещ, за да умрат като пример за всички онези, които отказват да се подчинят на царя.
Младежите тихо отговориха: "... нашият Бог, на Когото ние служим, може да ни отърве от пламтящата огнена пещ и от твоите ръце, царю, ще ни избави." (Даниил 3:17). Нямаше отчаяние от положението, в което се намираха, нито невярваща плахост, а просто тихо, пълно упование, че Бог ще бъде с тях.
Цар Навуходоносор беше така разярен от отговора им, че заповяда да нагорещят пещта твърде много и да ги хвърлят в нея. Това бе необмислено действие породено от един, неконтролируем характер, следващ своя си път и това коства живота на няколкото негови силни войници, които огненият пламък уби, когато хвърляха пленниците в пещта.
Царят не можа дълго да се радва на своя триумф над непокорните еврейски младежи. Поглеждайки към пещта той възкликна: "... Ето, виждам четирима развързани мъже, които ходят сред огъня, без да са засегнати от пламъците; и по изгледа си четвъртия прилича на син на боговете." (Даниил 3:25). Когато кризата дойде, Бог бе до тях, видимо присъстващ, за да насърчава, да ръководи и запази. Той беше там през цялото време. Небето не е по-далеч днес, отколкото тогава, но Бог може да направи малко за нас, когато изгубим усещането за нашата постоянна зависимост от Него.
Историята на тримата еврейски младежи преди всичко е живо доказателство на живот с вяра. Те винаги уповаваха на сила извън самите тях и постоянно се покоряваха на тихия и нежен глас на Един, Който ходеше с тях.
Докато пишех тази книга, аз изпитах силата на вечноприсъстващият Бог и Неговата запазваща ръка. Няколко дни наред валеше силен дъжд. Земята беше прогизнала. През нощта, преди аз и Сали да отлетим за Далас, Тексас за поредица от евангелизационни събития, дъждът премина в сняг и рано сутринта имаше около три сантиметра сняг на земята. За жалост, с много вода върху чакълестия път, той замръзна и се превърна в плъзгаща се маса от лед, камъни и сняг.
Отдалечеността на нашето планинско място изискваше да напуснем дома си рано сутринта, за да бъдем навреме за сутрешния си полет. В тази особена сутрин бяхме на пътя в 4 часа и 30 минути. Карайки надолу по познатия планински път към цивилизацията, стигнахме до остър, подковообразен завой и започнахме да се плъзгаме. Но, когато започвате да се плъзгате с незастопоряващи спирачки вие не се плъзгате на една или друга страна, а право напред без следа от какъвто и да е контрол.
За жалост, в тази част на пътя, право напред означаваше близко запознанство с големите канадски тополи. Ако успеехме да ги избегнем, пътуването нямаше да бъде по-добро, тъй като в този участък склонът беше силно наклонен и без съмнение щяхме да пропътуваме само малко разстояние преди нашият Форд да започне да се върти на 360 градуса по целия път до рекичката долу.
Представих си въздействието от сблъсъка с дърветата и мигновения удар. Извиках: "Господи, не!" и тогава тръгнахме с 60 километра в час.
Изведнъж спряхме. Фордът беше спрял на пътя в участъка на стръмния склон. Канадските тополи бяха само на три сантиметра от вратата на Сали. Излизайки внимателно от колата, взех фенерчето и проучих обстановката. Колата се бе

наклонила така силно, че едно от колелетата й бе почти на земята.
Като се върнах отново на пътя, проверих гумите и разбрах, че не можем да обясним по човешки доброто, което ни се бе случило. Гумите бяха насочени право към дърветата и въпреки това нещо или някой ги бе отблъснал настрани в последния възможен момент. Нямаше никакво естествено препятствие, и наклонът щеше да ни бутне още по-силно в дърветата, но вечноприсъстващият Бог ни бе избавил. Часове по-късно, когато работникът от градската пътна помощ успя да освободи колата ни, като я повдигна отстрани на дърветата, установихме, че нямаше дори и драскотина по нея.
Всички ние, включително и аз, сме длъжни да се молим и да развиваме едно все по-нарастващо усещане, по- съвършено чувство за Божието присъствие с нас. Тогава ще можем да отговорим по много no-подходящ начин на Неговите предложения и ръководство. Когато осъзнаем Божието присъствие, сърцата ни ще общуват по-лесно с Господа и ще Го опознават все повече и повече. Нашето сътрудничество ще става все по-съвършено чрез вяра, любов и упражняване. Но това ще изисква много смелост и решителност да се изтръгнем и освободим от властта на бремето ни.
Едно от най-скъпите и привлекателни имена на Исус е Емануил, което означава: "Бог с нас." Нужно е да научим, че
Бог не е в някое твърде отдалечено място в небето и само понякога гледа към нас, надолу към земята. Не, когато Исус напусна земята, Той обеща да изпрати Утешителят, Божият Дух, за да бъде винаги с нас. Това е такава утеха за мен сега.
Днес аз не се моля на Бог, който е някъде далеч, но аз Го познавам като мой постоянен Спътник и Приятел. И Той е такъв!

Изтегляне 0.5 Mb.

Сподели с приятели: