Джонатан Суифт Пътешествията на Гъливър

Описание на дърветата на чифликчията. Един пазарен ден авторът бива занесен в града, а след това в столицата. Подробности около пътуването му

Господарката ми имаше деветгодишна дъщеря, много развито за възрастта си дете, която умееше да шие и много красиво обличаше куклата си. Двете с майка й привечер успяха да пригодят за мен люлката на куклата; поставиха я в малкото чекмедже на един скрин, а за да не ме достигат плъховете, чекмеджето сложила на висока висяща полица. Това бе леглото ми през цялото време, докато бях при тези хора; а като започнах да научавам езика им и да обяснявам от какво се нуждая, постепенно получих и по-големи удобства. Девойката беше толкова сръчна, че след като един-два пъти свалих дрехите си пред нея, тя можеше да ме облича и съблича, макар че когато ме оставяше да сторя това сам, никога не й създавах този труд.

Тя ми уши седем ризи от долно бельо от най-тънкото тяхно платно — всъщност по-грубо от зебло — и непрекъснато сама ми ги переше. Тя също така ми беше учителка и ме учеше на езика им; посочех ли нещо, казваше ми как се нарича на техния език, така че след няколко дена можех да поискам каквото пожелая. Тя беше много добродушна и не по-висока от четиридесет фута, дребна за възрастта си.

Следвайки съвета на приятеля си, моят господар ме постави в една кутия и на следващия пазарен ден ме занесе в съседния град; той взе със себе си дъщеричката си — моята гледачка, която седна зад мен на една възглавничка, прикрепена отзад към седлото на неговия кон. Кутията беше затворена от всички страни, имаше вратичка, през която да влизам и да излизам, и няколко пробити със свредел дупки за проветряване. Момичето се досети и постави в кутията юргана от леглото на куклата й, за да лежа върху него. Обаче ужасно друсаше и това пътуване много ме измъчи, макар да продължи само половин час. Защото конят с всяка крачка изминаваше четиридесет фута, и подскачаше толкова нависоко, че се люшках, като да бях в кораб, който вълните много бързо издигат и спускат при силна буря; разстоянието, което пропътувахме, беше малко по-дълго, отколкото от Лондон до Сейнт Олбънз*. Господарят ми слезе от коня при един хан, където обикновено отсядаше; и след като разговаряха известно време с ханджията и след известни необходими приготовления, той нае грултруд, тоест глашатая, който да оповести града, че в хана „Зеленият орел“ може да се види едно необикновено същество, по-малко от сплакнук (тамошно животно с много изящни форми, на дължина около шест фута), което по всичко прилича на човек; умее да изговаря няколко думи и да прави стотици забавни фокуси.

[* Град на около 30 км от Лондон. — Б. пр.]

Поставиха ме на една маса в най-голямата стая на хана, която беше около триста квадратни фута. Малката ми гледачка седеше на ниско столче близо до масата, за да се грижи за мен и да ми казва какво да правя. За да не се тълпят много хора, господарят ми пущаше в стаята само по тридесет души. Разхождах се по масата, както ми заповядваше момичето; задаваше ми такива въпроси, които знаеше, че ще разбера, и аз отговарях колкото се може по-силно. Обърнах се на няколко пъти към присъствуващите, поклоних се най-почтително и им казах, че са добре дошли; изрекох други приветствия, които бях научил. Вдигнах един напръстник, пълен с някаква напитка, който Глъмдалклич ми бе дала да използувам за чаша, и пих за тяхно здраве. Извадих сабята си и я размахах, както правят фехтовчиците в Англия. Гледачката ми ми даде парче от сламка, което въртях като копие, тъй като на младини бях научил това изкуство. През този ден ме показаха на дванадесет групи; и дванадесет пъти бях принуден да повторя същите глупави фокуси, докато накрая бях полумъртъв от умора и яд. Защото онези, които ме бяха видели разправяха за мен толкова възторжено, че хората бяха готови да счупят вратите, за да влязат. Господарят ми нямаше интерес да ме пипа друг освен гледачката ми; и за да се избегне всякаква опасност, поставиха пейки около масата на такова разстояние, че никой да не може да ме достигне Обаче един ученик, за негова беда, ме замери с лешник; за малко не ме удари в главата; лешникът бе хвърлен с такава сила, че ако беше ме улучил, непременно щеш да ми пръсне черепа, тъй като беше почти колкото малка тиква, но поне имах задоволството да видя как здраво набиха и как изпъдиха от стаята малкия злосторник.

Господарят ми оповести, че пак ще ме покаже на следващия пазарен ден. Междувременно той ми приготви по-удобно превозно средство, и то с пълно основание; защото толкова се уморих от първото си пътуване и от това цели осем часа да забавлявам зрителите, че едва се държех на краката и почти не можех да говоря. Възстанових се чак след три дни; а за да нямам покой и у дома господата от сто мили наоколо, до които бе стигнала славата ми, пристигнаха да ме разгледат в дома на моя господар. Бяха не по-малко от тридесет души с жените и децата си, тъй като страната е гъсто населена, а пък господарят ми им взимаше таксата за цялото представление всеки път, когато ме показваше у дома си, та ако ще да бе само пред едно семейство. Така за известно време не ме оставяха на мира в делничните дни (с изключения на срядата, в която е тяхната неделя), макар и да не ме водеха в града. Като видя какъв доход можах да му донеса, господарят ми реши да ме покаже в по-големите градове на царството. Ето защо, като се снабди с всичко необходимо за дълъг път и като уреди работата си в чифлика, той се сбогува с жена си на седемнайсети август 1703 година, около два месеца след пристигането ми, поехме за столицата, разположена в следата на империята и на около три хиляди мили от ома ни; господарят ми накара дъщеря си Глъмдалклич да язди зад него. Тя ме държеше на скута си в една кутия, завързана за кръста й. Момичето бе подплатило кутията от всички страни с най-мекия плат, който можа да намери, и с дебел юрган отдолу; мебелира кутията с леглото на куклата, даде ми бельо и други необходими вещи и нагласи всичко да ми бъде колкото може по-удобно.

С нас пътуваше само едно момче, семеен прислужник, който яздеше отдире с багажа. Господарят ми възнамеряваше да ме показва във всички градове по пътя и да се отбива на петдесет-сто мили до някое село или до имението на някой благородник, където би намерил зрители. Пътувахме на кратки преходи от по сто и четиридесет до сто и шейсет мили на ден, защото Глъмдалклич, за да ме щади, се оплакваше, че уж се изморявала от тръса на коня. По моя молба тя често ме изваждаше от кутията да подишам чист въздух и да ми покаже страната; но винаги ме държеше здраво завързан с връв. Преминахме пет-шест реки, далеч по-широки и дълбоки от Нил или Ганг; и едва ли имаше рекичка, тясна като Темза при Лондонския мост. Десет седмици бяхме на път; показваха ме в осемнадесет големи града и в много села и частни домове.

На 26 октомври пристигнахме в столицата, която на техния език се назовава Лорбрулгруд, тоест Гордост на вселената. Господарят ми нае квартира на главната улица, недалеч от царския дворец; и постави обявления, както правеше обикновено, съдържащи точно описание на фигурата и способностите ми. Нае голяма стая, широка триста-четиристотин фута. Достави една маса с диаметър шестдесет фута, върху която щях да играя ролята си; и издигна ограда на четирите страни, на три фута от ръба и Пак толкова висока, за да не падна на пода. Десет пъти на ден бях показван за възхита и задоволство на всички зрители. Сега вече доста добре говорех техния език; и напълно разбирах всяка дума, която ми казваха. Освен това бях научил азбуката им и успявах да прочета по някое изречение; защото Глъмдалклич ме бе обучавала, докато бяхме в къщи както и в свободните часове по време на пътуването ни. В джоба си носеше една книжка, малко по-голяма от Сансоновия атлас; това беше обикновено съчинение, предназначено за млади момичета, в което накратко е изложена тяхната религия; по тази книжка тя ме научи на буквите и ми обясняваше новите думи.
ГЛАВА III

Изискват автора от двореца. Кралицата го купува от чифликчията, неговия господар, и го представя на краля. Той влиза в спор с големите учени на кралството. В кралския двор предоставят стая на автора. Той се ползува с благоволението на кралицата. Защищава честта на родината си. Кавгите му с джуджето на кралицата

Вследствие на честите изтощителни представления, които давах всеки ден, след няколко седмици в здравето ми настъпи значителен упадък: колкото повече припечелваше от мен господарят ми, толкова по-ненаситен ставаше, Съвсем бях загубил апетит и бях заприличал на скелет. Чифликчията забеляза това и заключавайки, че навярно скоро ще умра, реши да ме използува колкото може повече. Докато разсъждаваше по този въпрос и решаваше какво да прави, от кралския двор дойде един слардрал, или церемониалмайстор, и заповяда на господаря ми незабавно да ме занесе в двореца, за да забавлявам кралицата и придворните й дами. Някои от тях вече бяха идвали да ме видят и разправяли невероятни неща за красотата, поведението и здравия ми разум. Нейно величество и нейните приближени бяха крайно възхитени от обноските ми. Паднах на колене и помолих за честта да целуна крака на нейно императорско величество; тази милостива владетелка обаче ми подаде малкия си пръст (след като ме поставиха на една маса), който прегърнах с двете си ръце и допрях върха му най-почтително до устните си. Тя ми зададе няколко общи въпроса за моята страна и за пътешествията ми, на които отговорих колкото можех по-ясно и по-накратко. Попита медали бих искал да живея в кралския двор. Поклоних се до дъската на масата и смирено отговорих, че съм роб на господаря си; но че ако можех сам да разполагам със себе си, би било гордост за мен да посветя живота си в служба на нейно величество. Тогава тя попита господаря ми дали е съгласен да ме продаде на добра цена. Понеже се опасяваше, че едва ли ще живея повече от един месец, той беше повече от готов да се раздели с мен и поиска хиляда жълтици; веднага дадоха нареждане да му бъдат донесени, като всяка жълтица беше голяма колкото осемстотин модора*. Но имайки пред вид съотношението във всички неща между тази страна и Европа и високата цена на златото у тях, сумата едва ли бе повече, отколкото са хиляда гвинеи в Англия. Тогава казах на кралицата, че тъй като съм вече неин най-смирен слуга, ще я помоля щото Глъмдалклич, която винаги бе полагала толкова нежни грижи за мен и толкова добре ме бе гледала, да постъпи на нейна служба и да остане моя гледачка и учителка. Нейно величество удовлетвори молбата ми; и много лесно получи съгласието на чифликчията, който беше извънредно доволен, че дъщеря му е почетена със служба в кралския двор; а самото момиче, горкото, не можеше да скрие радостта си. Бившият ми господар се оттегли, като се сбогува с мен и каза, че ме оставял в добри ръце, на което не отвърнах нито дума, а само хладно му се поклоних.

[* Монета, измислена от Суифт. — Б. пр.]

Кралицата забеляза хладното ми държане и когато чифликчията излезе от стаята, поиска да узнае причината. Осмелих се да кажа на нейно величество, че с нищо не бях задължен на бившия си господар, дължах му благодарност единствено за това, че не бе пръснал черепа на едно бедно, безпомощно създание, което случайно бе намерил в нивата си; а това задължение богато бе изплатено с печалбата, която бе изкарал, като ме показваше на различни места в половината от кралството, и с цената, на която ме бе продал. Казах й, че непосилният труд, който полагах, откак живеех при него, би могъл да убие животно, десеторно по-силно от мен; че този непрекъснат тежък труд — по цял ден да забавлявам простолюдието — до голяма степен разклатил здравето ми, и че ако господарят ми не смята, че има опасност за живота ми, нейно величество може би нямаше да ме купи толкова евтино. Но тъй като нямах никакви опасения, че ще се отнасят зле с мен, бидейки под закрилата на една толкова велика и добра императрица, украшение на природата, любимка на света, радост за поданиците си, феникс на сътворението, надявах се, че опасенията на бившия ми господар ще се окажат неоснователни; защото под влияние на височайшата й личност аз вече се съживявах духом.

Това накратко бе съдържанието на словото, което произнесох с много грешки и със запъване; краят на речта ми бе изцяло съставен в свойствения за този народ стил — някои от изразите бях научил от Глъмдалклич, докато ме носеше към двореца. Но кралицата, която много снизходително приемаше езиковите ми грешки, се изненада да открие толкова ум у едно такова дребно животинче. Тя ме взе в собствената си ръка и ме занесе при краля, който се бе оттеглил в кабинета си. Тъй като негово величество, владетел с много сериозен вид и строга външност, от пръв поглед не забеляза формата ми, с хладен тон попита кралицата откога има слабост към сплакиуци, защото, както бях легнал по корем в дясната длан на нейно величество, той, изглежда, ме взе за това животинче. Но кралицата, извънредно умна жена и с голямо чувство за хумор, леко ме изправи на крака върху писалището, и ми заповяда да разкажа на негово величество за себе си, което и сторих съвсем накратко; а когато в стаята влезе Глъмдалклич, която чакаше пред вратата на кабинета и не можеше да търпи да ме изпусне от погледа си, тя потвърди всичко, което се бе случило от момента на пристигането ми в бащиния й дом.

Кралят, макар да не отстъпва по ученост на когото и да било от владенията си и макар да бе изучавал философия и особено математика, все пак, след като подробно ме разгледа и видя, че ходя изправен, преди да заговоря, си бе измислил, че може би съм кукла с часовников механизъм (подобни играчки са доведени до голямо съвършенство в тази страна), измислена и изработена от някой много сръчен майстор. Но когато чу гласа ми и откри, че това, което разправям, е нормално и разумно, той не можа да скрие учудването си. Но разказът ми за начина, по който бях пристигнал в кралството му, никак не го убеди; той сметна, че Глъмдалклич и баща й са измислили историята и са ме накарали да я зауча, за да ме продадат на по-висока цена. Представяйки си така нещата, той ми зададе още няколко въпроса и отново получи разумни отговори, чийто единствен недостатък беше чуждото произношение и слабото познаване на езика; говорех го примесен с някои селски изрази, научени в дома на чифликчията и неподходящи за изискания стил на кралски двор.

Негово величество нареди да повикат трима големи учени, които по това време бяха в двореца на ежеседмичното си дежурство (според тамошния обичай). Тези господа, след като известно време най-щателно ме разглеждаха, достигнаха до различни заключения. И тримата бяха единодушни, че не е възможно да съм създаден според обикновените природни закони; защото не притежавам способността да опазя живота си нито с бърз бяг, нито като се катеря по дървета или като копая дупки в земята. По зъбите ми, които разгледаха най-внимателно, видяха, че съм месоядно животно; все пак, тъй като не бих могъл да се справя с повечето четириноги, а полските мишки и някои други гадинки бяха по-пъргави от мен, не можеха да си представят как ще се прехранвам, освен ако ям охлюви и насекоми; нещо, което с най-учени доводи доказаха, че за мен е изключено. Един от тях, изглежда, бе на мнение, че може да съм зародиш или недоносче. Но другите двама отхвърлиха това мнение, като изтъкнаха, че крайниците ми са съвършени и напълно развити и че съм живял доста години, както личеше по брадата ми; а тя беше набола и ясно я виждаха през увеличително стъкло. Не можеха да приемат, че съм джудже, защото малкият ми ръст бе извън всякакви степени за сравнение: най-малкото джудже в кралството, любимецът на кралицата, бе високо почти тридесет фута. След дълги спорове те единодушно заключиха, че не съм нищо друго освен едно релплум скалкат, което, буквално преведено, значи Iusus naturae* определение, което досущ допада на съвременната философия в Европа, чиито учени с презрение отхвърлят някогашните „тайни“ причини — обяснение, чрез което последователите на Аристотел напразно се опитвали да прикриват невежеството си — и са измислили това чудесно разрешение на всички трудности, което води до невероятен напредък в човешките познания.

По техния обичай всяка сряда (която, както вече споменах, е тяхната неделя) кралят и кралицата с царското потомство от двата пола обядват заедно в стаята на негово величество, на когото вече бях станал любимец; и при тези случаи масичката и столът ми биваха поставяни откъм лявата му ръка, пред една от солниците. Голямо удоволствие доставяше на този владетел да разговаря с мен;

разпитваше ме за нравите, религията, законите, управлението и науката в Европа, а аз му обяснявах всичко, колкото можех по-точно. Той толкова ясно схващаше казаното и преценките му бяха толкова верни, щото изричаше много мъдри забележки и разсъждения върху всичко, което казвах. Но признавам, че след като бях попрекалил в подробностите за собствената ми любима родина — за търговията ни, за войните по море и по суша, за разкола в религията и за партиите в държавата, — предразсъдъците в образованието му надделяха дотам, че той не можа да се въздържи, взе ме в дясната си ръка и леко ме погали е другата; и след като се изсмя от все сърце, попита ме дали съм виги или тори*. Тогава, обръщайки се към своя пръв министър, който присъствуваше, застанал зад него с бял жезъл, висок почти колкото главната мачта на кралския кораб „Монарх“, той възкликна колко достойно за презрение било човешкото величие, щом можело да бъде предмет на подражание от такива дребни насекоми като мен. „И все пак — каза той — готов съм да се обзаложа, че тези гадинки си имат свои титли и почетни отличия, градят си малки гнезда и дупки, които наричат къщи и градове; важничат с облеклото и каляските си; любят се, бият се, спорят, мамят и вършат предателства.“ И той продължи да говори в същия дух, докато аз ту червенеех, ту бледнеех от възмущение, като чувах с какво презрение се отнасят към нашата благородна страна, първа в изкуствата и военните подвизи, бич за Франция, арбитър за Европа, седалище на благодетелта, на благочестието, на честта и истината, гордост и предмет за завист на целия свят.

[* Някогашните имена на либералната и консервативната партия в Англия. — Б. пр.]

Но тъй като положението ми не ми позволяваше да негодувам срещу оскърбления, след трезво размишление взех да се съмнявам дали съм оскърбен, или не. Защото, след като от няколко месеца вече бях свикнал да гледам тези хора и да слушам разговорите им и като забелязвах, че всеки предмет, който поглеждах, имаше съответна на размерите им големина, ужасът, който отначало ми вдъхваха техният вид и огромната им маса, дотолкова се бях разсеял, че ако в този миг видех група английски лордове и дами в най-разкошното им парадно облекло да играят ролите си, като всеки се перчи, кланя и бръщолеви по най-изискан дворцов маниер, честна дума, щях да изпитвам силно изкушение да им се присмея, както този крал и неговите велможи се смееха на мен. Нито пък можех да не се смея и на себе си, когато кралицата ме поставяше на дланта си с лице към огледалото — така че пред мен се изправяха и нейната, и моята фигура в цял ръст; и нищо по-смешно не може да си представи човек от това сравнение: така че аз действително взех да си мисля, че съм се смалил далеч под истинския си ръст.

Нищо не ме ядосваше и унижаваше повече от джуджето на кралицата, което поради това, че досега бе най-ниското същество в страната (едва ли бе по-високо от тридесет фута), стана толкова нахално при вида на създание, по-дребно от него, че всякога си придаваше важност и се перчеше, когато-минаваше край мен в антишамбъра на кралицата, докато аз разговарях с някои придворни дами и царедворци, изправен на една маса. То рядко изпускаше случая да каже някоя и друга острота относно моя дребен ръст, за което можех да си отмъщавам единствено като го наричах „братко“ и го подканвах да се борим; както и с подобни остроумия, каквито е обичайно да си разменят придворните шутове. Един ден на вечеря това злобно паленце толкова се засегна от нещо, което му бях казал, че като се надигна на страничната облегалка на стола на нейно величество, хвана ме през кръста, както си седях добродушно, и ме пусна в голяма сребърна купа със сметана, след което побягна колкото му държаха краката. Паднах вътре презглава и ако не бях добър плувец, можеше да ме постигне зла съдба; защото Глъмдалклич точно тогава се случи на другия край на стаята; кралицата толкова се изплаши, че нямаше достатъчно присъствие на духа да ми помогне. Но малката ми гледачка ми се притече на помощ, и ме извади, след като бях глътнал над един литър сметана. Туриха ме на легло; аз обаче не пострадах, загубих единствено костюма, който беше съвсем похабен. Здраво набиха джуджето с камшик и като допълнително наказание принудиха го да изпие купата със сметана, в която ме бе хвърлило. То никога вече не си възвърна благоволението на кралицата, защото наскоро след това тя го подари на една високопоставена дама; така че за голямо мое задоволство повече не го видях; защото не можех и да си представя до какви крайности можеше да стигне в яда си един толкова злобен хлапак. Веднъж преди това то ми изигра много долна шега, с което разсмя кралицата, макар че тя много се и разсърди и щеше незабавно да го уволни, ако не се бях застъпил великодушно за него. Нейно величество бе поставила на чинията си кост с костен мозък; и след като чукна костта и измъкна мозъка, отново я изправи в блюдото, както бе поставена преди това; джуджето издебна случая, докато Глъмдалклич бе отишла до бюфета, възкачи се на столчето, на което тя седеше, за да се грижи за мен, докато се хранехме, вдигна ме с две ръце й притискайки краката ми, затъкна ме в кухия кокал до над кръста; стоях там залостен известно време и представлявах много смешна гледка. Струва ми се, че близо минута мина, преди някой да разбере какво е станало с мен; защото реших, че е под достойнството ми да викам. Но тъй като на царските особи рядко поднасят месото горещо, краката ми не бяха попарени, само чорапите и панталоните ми бяха в много жалко състояние. По моя настойчива молба джуджето не получи друго наказание освен това, че го набиха здраво с камшик.

Кралицата често ме задяваше за моята боязливост, и ме питаше дали хората от моята родина са такива големи страхливци като мен. Поводът беше следният. През лятото мухите бяха истинска напаст в царството; и тези омразни насекоми, всяко голямо колкото обикновена чучулига, с непрекъснатото си бръмчене и жужене около ушите ми почти не ме оставяха на мира, докато се хранех. Понякога кацваха на храната ми и оставяха там гадните си изпражнения или яйца, които виждах много добре, за разлика от местните обитатели, чието зрение не беше така остро като моето за по-дребни предмети. Понякога кацаха на носа или челото ми и ме ужилваха много болезнено, като издаваха противна миризма; и аз много ясно виждах следите на онова лепливо вещество, което според думите на нашите естественици дава възможност на тези същества да ходят с краката нагоре по таваните. Голяма мъка беше за мен да се защищавам срещу омразните животни и не можех да се сдържам и да не се сепвам, когато кацаха по лицето ми. Джуджето имаше обичай да улавя в ръка известен брой от тези насекоми, както правят у нас учениците, и изведнъж да ги пусне под носа ми, нарочно за да ме уплаши и да забавлява кралицата. Защитното ми средство беше да ги разсичам на парчета с меча си, докато хвърчат във въздуха; сръчността, с която вършех това, предизвикваше всеобщо възхищение.

Спомням си една сутрин, когато Глъмдалклич ме бе поставила с кутията ми на прозореца, както правеше при хубаво време, за да подишам чист въздух (не се решавах да позволя да закачат кутията на пирон над прозореца, както закачаме кафези в Англия). Бях вдигнал един от прозорците*, седях на масата и закусвах с парче сладкиш; над двадесет оси, примамени от миризмата, долетяха в стаята ми и забръмчаха по-силно от ручилата на двадесет гайди. Някои от тях се нахвърлиха на сладкиша ми и го отнесоха парче по парче; други хвърчаха около главата и лицето ми, като силно ме смутиха с шума си, така че изпаднах в най-голям ужас да не би да ме ужилят. Аз обаче имах смелостта да стана, да извадя кортика си и да ги нападна, както летят. Убих четири, а останалите избягаха; и незабавно затворих прозореца. Тези насекоми бяха големи колкото яребици; извадих жилата им и открих, че са дълги инч и половина и остри като игли. Грижливо ги запазих всичките; впоследствие ги показвах заедно с други редки предмети в различни краища на Европа; като се върнах в Англия, дадох три от тях на Грешъм Коледж, а четвъртото запазих за себе си.

[* В Англия се срещат прозорци, които се отварят вертикално. Б. пр.]