Джонатан Суифт Пътешествията на Гъливър

Авторът напуска Лъгнагия и отплува за Япония. Оттам на холандски кораб се завръща в Амстердам и от Амстердам в Англия

Сметнах, че това описание на безсмъртниците може да бъде забавно за читателя, защото е твърде необичайно;

поне не си спомням да съм чел подобно нещо в никоя книга за пътешествия; и ако се заблуждавам, извинението ми трябва да бъде това, че се налага пътешественици, които описват една и съща страна, да се споразумяват и да не се спират на същите подробности, за да не заслужат упрека, че са заимствували или преписали от онези, които са писали преди тях.

Между това кралство и великата Японска империя съществуват постоянни тесни връзки; и твърде е вероятно японските автори да са разправили нещо за безсмъртниците; но престоят ми в Япония беше кратък и тъй като нямам ни най-малка представа за езика им, не бях в положение да направя справка. Но се надявам, че холандците ще се заинтересуват от бележките ми и ще имат достатъчно възможности да поправят моите грешки.

Негово величество често ме бе увещавал да приема някаква служба в двореца му, ала като видя, че съм твърдо решен да се върна в родината си, благоволи да ми разреши да замина; и ме почете с препоръчително писмо, написано собственоръчно до японския император. Той също така ми подари четиристотин четиридесет и четири големи жълтици (у този народ извънредно много обичат четните числа) и червен диамант, който продадох в Англия за хиляда и сто лири.

[* Нагазаки. — Б. пр.]

На 9 юни 1709 година, след дълго и трудно пътуване, пристигнах в Нангасак. Наскоро след това случайно се запознах с едни холандски моряци от екипажа на „Амбойна“ от Амстердам, здрав кораб от 450 тона. Дълго бях живял в Холандия, докато следвах в Лайден, и добре говорех холандски; моряците веднага узнаха откъде идвам сега. От любопитство ме разпитаха за пътешествията ми и за живота ми. Измислих една колкото се може по-кратка и правдоподобна история, но прикрих по-голямата част. Имах много познати в Холандия; успях да измисля имена за родителите си, които представих като скромни хора в провинцията Гелдерланд. Готов бях да дам на капитана (казваше се Теодорус Вангрулт) колкото ми поиска за пътуването до Холандия; но като разбра, че съм лекар, той се задоволи да му платя половината от обикновената сума при условие да му служа в професионалното си качество. Преди да отплуваме, някои от екипажа често ме питаха дали съм изпълнил гореспоменатата церемония. Отклонявах въпроса с общи отговори, а именно, че съм задоволил императора и царедворците му по всички точки. Обаче някакъв капитан на малък търговски кораб, злобен мошеник, отиде при един чиновник и сочейки към мене, му каза, че още не съм стъпил на разпятието; но човекът, който бе получил нареждане да ме пусне, нанесе на негодника двадесет удара по плещите с бамбукова пръчка; след което никой не ме обезпокои с подобни въпроси.

На това пътуване не се случи нищо, което си струва да се отбележи. При благоприятен вятър стигнахме до нос Добра Надежда, където спряхме само колкото да се запасим с прясна вода. На 16 април пристигнахме благополучно в Амстердам, като загубихме само трима моряци по време на пътуването поради болест и един — четвърти, който падна в морето от фок-мачтата недалеч от гвинейския бряг. Скоро отплувах от Амстердам, за Англия с малък кораб, който принадлежеше на този град.

На 20 април 1710 година влязохме в пристанището Даунз. На другата заран слязохме от кораба и отново видях родната си страна, след като бях отсъствувал цели пет години и шест месеца. Тръгнах направо за Редриф, където пристигнах същия ден в два часа следобед и заварих жена си и семейството си в добро здраве.

Край на третата част.

ПЪТУВАНЕ ДО СТРАНАТА НА ХОИНЪМИТЕ

Авторът тръгва на път като капитан на кораб. Моряците правят заговор срещу него, държат го дълго време затворен в каютата му и го оставят на непознат бряг. Той потегля към вътрешността на страната. Описание на яхусите, чудновати животни. Авторът среща двама хоинъми

Живях у дома с жена си и децата си около пет месеца, щастлив и доволен, но човек никога не се научава да разбира кога му е добре. Оставих горката си жена бременна и приех едно много изгодно предложение — да стана капитан на „Адвенчър“, солиден търговски кораб от 350 тона. Тъй като бях вещ в мореплаването, а ми беше омръзнало да бъда корабен лекар, занятие, което обаче при случаи можех да упражнявам, взех на борда един опитен млад мъж, лекар по професия, на име Робърт Пюрфой. Отплувахме от Портсмът на седми септември 1710 година; на четиринадесети в Тенариф* срещнахме капитан Пекок от Бристъл, на път за залива Кампече**, да сече тропически дървета, от които добиват черна боя. На шестнадесети ни раздели буря; след завръщането си научих, че корабът му потънал и никой не се спасил освен един каютен прислужник. Капитанът беше честен човек и добър моряк, но прекалено самонадеян, което и стана причина да загине — както е бивало и с други. Защото, ако беше следвал съветите ми, можеше и сега да си е жив и здрав сред семейството си, както съм и аз.

[* Един от Канарските острови. — Б. пр.]

[** Кампече — южната част на Мексиканския залив. — Б. пр.]

Неколцина от моряците ми умряха на кораба от морска треска, затова в Барбадос и в Подветрените острови, където спрях по нареждане на търговците, на чиято служба бях, се принудих да набера други моряци, за което скоро след това имах твърде сериозни основания да се разкайвам; защото впоследствие открих, че повечето от тях са пирати. На кораба имах петдесет моряци; бях получил нареждане да търгувам с индианците в Южните морета и ако-успея, да направя някои открития. Мошениците, които бях наел, подмамили другите ми моряци и всички скроили заговор да завладеят кораба и да ме пленят; така и направиха една сутрин — втурнаха се в каютата ми, вързаха ми и ръцете и краката и ме заплашиха, че само да мръдна, и ще ме хвърлят в морето. Казах им, че съм техен пленник и им се подчинявам. Накараха ме да се закълна, че ще удържа думата си, а след това отвързаха въжето, но завързаха единия ми крак с верига за леглото; и пред вратата ми поставиха часовой със заредена пушка, като му заповядаха да ме застреля, ако опитам да се освободя. Пращаха ми храна и питие и сами поеха управлението на кораба. Намерението им беше да станат пирати и да плячкосват испанските кораби, което не можели да сторят, преди да си намерят достатъчно съдружници. Но решили първо да продадат стоките на кораба и тогава да отидат в Мадагаскар, та да наемат моряци, тъй като още няколко души умрели, откакто бях пленен. Пътувахме много седмици и те търгуваха с индианците; но не знам каква посока са поели, защото ме държаха постоянно затворен в каютата и не очаквах нищо, освен да ме убият, както често ме заплашваха.

На девети май 1711 година един моряк, на име Джеймз Уелч, слезе при мен в каютата и ми каза, че имал нареждане от капитана да ме остави на брега. Увещавах го да не прави това, но напразно; той дори не искаше да ми каже кой е новият им капитан. Насила ме поставиха в голямата лодка, като ми позволиха да си облека най-хубавия костюм, който беше почти нов, и да взема със себе си малък вързоп с бельо, но никакво оръжие освен кортика ми; и бяха така любезни да не претърсват джобовете ми, в които турих каквито пари ми се намираха и още някои дребни необходими вещи. Гребаха около една левга; и после ме оставиха на някакъв бряг. Помолих ги да ми кажат коя е тази страна; всички се заклеха, че знаели колкото и аз, но казаха, че капитанът (както го наричаха) твърдо бил решил, продадат ли стоките, да се отърве от мен още при първата земя на хоризонта. Моряците веднага поеха към кораба, като се сбогуваха с мен и ме посъветваха да побързам, за да не ме настигне приливът.

, В това печално положение тръгнах и скоро стигнах твърда земя; седнах на един рид да си почина и да обмисля какво е най-разумно да направя. Като се поотморих, поех навътре в страната и реших — ще се предам на първите диваци, които срещна; и ще откупя живота си с някои гривни, стъклени пръстени и други дреболии, с които моряците обикновено се запасяват на тия пътешествия. Земята беше разделена от дълги редици дървета, пораснали естествено; имаше висока трева и няколко овесени ниви. Вървях много предпазливо от страх да не ме изненада някой или неочаквано да ме улучи стрела било изотзад, било отстрани. Попаднах на утъпкан път, където видях много следи от човешки крака, някои от крави, но главно от коне. Най-накрая в една нива видях няколко животни, а по дърветата бяха седнали още няколко от същия вид. Имаха много особени форми — бяха уродливи; това ме посмути, та залегнах зад един гъстак, за да ги наблюдавам по-добре. Някои от тях се доближиха до мястото, където бях легнал, и аз успях да ги разгледам. Главите и гърдите им бяха покрити с гъсти косми, у някои — ситно къдрави, у други — прави; имаха бради като кози и дълга ивица косми по целия гръб и по предната част на краката и стъпалата си; но останалата част на тялото беше гола, така че можах да видя кожата им, която беше жълтеникаво-кафява. Опашки нямаха, по задните си части нямаха никакви косми освен около ануса; природата ги бе поставила там, предполагам, да ги предпазва, когато сядат на земята; защото те сядаха или пък лягаха, а често стояха изправени и на задните си крака. Катереха се по високи дървета, пъргави като катерици, защото отпред и отзад имаха здрави, изтеглени напред, извити нокти с остър връх на края. Често се мятаха, подскачаха и рипаха с невероятна подвижност. Женските не бяха толкова едри като мъжките; на главите си имаха дълги, прави косми, а по останалите части на тялото си — само нещо като мъх, с изключение на ануса и половия орган. Бозките им висяха между предните крака и когато ходеха, стигаха почти до земята. Космите на животните и от двата пола бяха в няколко цвята- кафяви, червени, черни и жълти. Общо взето, през всичките си пътешествия не съм виждал по-противно животно, нито пък е имало животно, което така силно да е предизвикало у мен естествена ненавист. Затова, смятайки, че достатъчно съм видял, изпълнен с презрение и отвращение, станах и продължих по утъпкания път с надеждата, че ще ме отведе до колибата на някой индианец. Не бях вървял много, когато срещнах едно от тези създания посред пътя, право срещу мен. Като ме видя, грозното чудовище разкриви всички черти на лицето си и ме загледа така, както се гледа нещо невиждано, сетне, като ме приближи още, вдигна предната си лапа — дали от любопитство или за да напакости, не знам; но аз извадих кортика си и здраво го ударих с плоската страна;

защото не посмях да го ударя с острието, опасявайки се жителите да не се раздразнят и да се настроят против мен, ако случайно се научат, че съм убил или осакатил някое тяхно добиче. Когато животното усети болката, то се отдръпна и така силно изрева, че едно стадо от най-малко четиридесет такива говеда се завтече от съседната нива и се събра около мен, като ревеше и правеше най-противни гримаси; но аз изтичах до дънера на едно дърво и опирайки гръб на него, ги държех на разстояние, като размахвах кортика си. Но няколко от тая проклета пасмина, като се хванаха за задните клони, скочиха на дървото, откъдето започнаха да изпускат изпражненията си върху главата ми; аз обаче се отървах доста благополучно, като се прилепих до стеблото на дървото, но само дето не се задуших от мръсотията, която падаше от всички страни.

В това отчаяно положение забелязах, че изведнаж всички побягнаха колкото им крака държат; поради което се осмелих да изпусна дървото и да продължа по пътя, чудейки се какво е могло толкова да ги-изплаши. Но като погледнах наляво, видях един кон кротко да ходи в нивата;

моите преследвачи го бяха забелязали по-рано и това беше причината за бягството им. Конят малко се сепна, като се доближи до мен, но скоро се съвзе и ме погледна право в очите с явни признаци на учудване; той разгледа ръцете и краката ми, като мина около мен няколко пъти. Щях да продължа пътя си, но той се изпречи пред мен, като ме гледаше кротко, без ни най-малка проява на насилие. Известно време стояхме и се гледахме; най-после се осмелих да протегна ръка към врата му с намерение да го погаля с обичайния жест и подсвиркване на жокей, когато посяга към непознат кон. Но това животно като че ли с пренебрежение прие моите любезности; то поклати глава, намръщи се и леко повдигна левия си крак, за да отмести ръката ми. После изцвили три-четири пъти, но с толкова различна модулация, щото почти ми се стори, че си приказва на някакъв свой език.

Докато ние с него се занимавахме по този начин, дойде още един кон; и след като последният много вежливо се обърна към първия, те леко си чукнаха десните копита и изцвилиха няколко пъти всеки по реда си, променяйки звука, който беше едва ли не разбираем. Те се отдалечиха на няколко крачки, сякаш да се съвещават, крачейки един до друг напред-назад като хора, които обсъждат някаква важна работа; но често поглеждаха към мен, като че ли ме следяха да не избягам. Смаях се да видя такива действия и такова държане у едни лишени от разум животни и за себе си стигнах до заключението, че ако обитателите на тази страна са надарени със съответно толкова разум, те непременно трябва да са най-мъдрите хора на земята. Тази мисъл дотолкова ме утеши, че реших да вървя, докато успея да открия някоя къща или село или да срещна някои туземци, като оставя двата коня да се разговарят както си щат. Но когато първият кон — сив с тъмни петна — забеляза, че се измъквам, той изцвили подире ми с толкова изразителен тон, щото аз си въобразих, че разбирам какво иска да каже; тогава се върнах обратно и се приближих до него в очакване да чуя следващите му заповеди; прикривах страха си доколкото можех, защото взе да ме тормози въпросът, какъв ли ще бъде краят на това приключение; а читателят лесно ще повярва, че положението, в което се намирах, не ми допадаше особено много.

Двата коня се доближиха до мен и много сериозно загледаха лицето и ръцете ми. Сивият отърка шапката ми от всички страни с предната част на дясното си копито и така я размести, че бях принуден да я наглася по-добре, като я сваля и нахлупя отново; при което той и другарят му (един дорест кон) изглеждаха силно изненадани; дорестият опипа полите на дрехата ми и като видяха, че пада халтаво върху тялото ми, и двата коня отново добиха учуден вид. Той погали дясната ми ръка, сякаш се възхищаваше на мекотата и цвета й; но я притисна така яко между копитото и глезена си, че бях принуден да изрева; след това вече двата коня ме пипаха по възможно най-внимателен начин. Много ги озадачаваха обущата и чорапите ми, които докосваха често, като си цвилеха и си служеха с различни жестове, не много различни от тези на философ, когато се залавя да разреши някое ново и трудно явление.

Общо взето, държането на тези животни беше толкова прилично и смислено, с толкова съобразителност и здрав разум, че накрая повярвах те да са магьосници, които са се преобразили по този начин с някаква цел; и като са видели по пътя странник, решили са да се забавляват с него; а може и действително да са били омаяни при вида на човек, който по облекло, черти на лицето и цвят на кожата е различен от онези, които навярно живеят в тази толкова отдалечена област. На основание на тези разсъждения дръзнах да ги заговоря по следния начин: „Господа, ако сте магьосници, както имам много основания да вярвам, можете да разбирате всеки език; ето защо се осмелявам да уведомя ваши милости, че съм беден, изпаднал в беда англичанин, когото зла съдба е изхвърлила на вашия бряг; и моля един от вас да ми разреши да го яздя, като че ли е истински кон, и да ме закара до някоя къща или село, където мога да получа храна. В замяна на тази услуга ще ви подаря този нож и тази гривна.“ (И ги извадих от джоба си.) Двете създания мълчаха, докато говорех, като че ли слушаха много внимателно; а когато спрях, зацвилиха си едно на друго, сякаш водят сериозен разговор. Ясно долових, че езикът им изразява силни чувства и че думите им с малко усилия биха могли да се сведат до азбука, по-лесна от китайската.

Често различавах думата „яху“, която и двата коня повториха няколко пъти; и макар да не можех да отгатна значението й, все пак, докато конете разговаряха, се опитах да я изговоря; и като млъкнаха, смело произнесох „яху“ на висок глас, подражавайки същевременно, доколкото можех, цвиленето на кон; при което двата коня видимо се изненадаха и сивият два пъти повтори същата дума, като че ли искаше да ме научи на правилното й произношение; повторих я след него доколкото можах и видях, че всеки път я изговарям явно по-добре, макар далеч да не бях постигнал съвършенство. След това дорестият кон се опита да ме научи една втора дума, много по-трудна за произнасяне; но изразена с английския правопис може да се напише така Houyhnhnm. — „хоинъм“. С нея нямах толкова голям успех както с първата, но като се опитах още два-три пъти, ми потръгна; и двете животни изглеждаха поразени от способностите ми.

След кратък разговор, който по моите предположения се отнасяше за мен, двамата приятели се сбогуваха със същия поздрав — взаимното удряне на копитата; и сивият ми направи знак да вървя пред него; което счетох за благоразумно да изпълня, докато намеря по-добър ръководител. Когато се опитвах да намаля крачката, той викаше „хун, хун“; отгатнах какво иска да каже и му дадох да разбере, доколкото можех, че съм уморен и че не мога да ходя по-бързо; тогава той спираше известно време, за да си почина.

Един хоинъм завежда автора в дома си. Описание на къщата. Как бива приет авторът. Храната на хоинъмите. Авторът е измъчен от липса на месо и най-после го нахранват. Как се храни той в тази страна

След като вървяхме около три мили, стигнахме до някаква дълга сграда, построена от забучени в земята греди, с плет помежду; покривът беше нисък и покрит със слама. Вече се поуспокоих и извадих някои дрънкулки, които пътешествениците обикновено носят със себе си като подаръци на дивите индианци от Америка и по други краища, с надеждата, че те ще насърчат обитателите на къщата да ме приемат радушно. Конят ми направи знак да вляза пръв; беше голяма стая с равен пръстен под и ясли по цялото протежение на едната страна. Имаше три малки кончета и две кобили, които не ядяха, а някои от тях, за моя голяма изненада, клечаха; но още повече се почудих, като видях останалите заети с домакинска работа; а пък изглеждаха обикновени добичета; това обаче потвърди първоначалното ми мнение, че един народ, който е могъл до такава степен да цивилизова лишени от разум животни, не може да не превъзхожда по мъдрост всички народи в света. Сивият кон влезе веднага след мен и така попречи на другите да ме посрещнат грубо, което те може би щяха да сторят. Той им изцвили няколко пъти с властен тон и те му отговориха.

Отвъд тази стая имаше още три, по цялото протежение на къщата, в които се влизаше през три врати, разположени една срещу друга и образуващи дълъг проход; минахме през втората стая към третата; тук сивият кон влезе пръв, като ми направи знак да се поспра; почаках във втората стая и си приготвих подаръците за господаря и господарката на този дом — имаше два ножа, три гривни от фалшиви перли, едно огледалце и мънистена огърлица. Конят изцвили три-четири пъти и в отговор очаквах да чуя човешки глас, но не чух други отговори освен такива на същия говор, един-два. малко по-пискливи от неговия. Взех да си мисля, че тази къща трябва да е на някой много знатен техен големец, щом имаше толкова официалности, преди да ме приемат. Но ми беше съвсем непонятно как е възможно един благородник да бъде обслужван само от коне. Опасявах се да не би умът ми да се е разстроил от страдания и злощастия; опомних се и се огледах в стаята, където ме оставиха сам; беше мебелирана както първата, само по-елегантно. Няколко пъти потърках очи, но всеки път виждах същите предмети. Поощипах се по ръцете и отстрани, за да се събудя, надявайки се, че сънувам. След това дойдох до твърдото заключение, че всички тези явления не са нищо друго освен магия и магьосничество.: Но нямах време да продължа тези разсъждения, защото сивият кон се появи на вратата и ми направи знак да го последвам в третата стая; там видях една много хубава кобила с две жребчета, които клечаха на доста изкусно направени и съвсем чисти и спретнати рогозки.

Скоро след като влязох, кобилата се надигна от черджето си и като се доближи до мен и след като най-щателно разгледа ръцете и лицето ми, погледна ме много презрително; после се обърна към коня и чух няколко пъти да си разменят думата „яху“; тогава още не можех да разбера какво значи тази дума, макар да беше първата, която се бях научил да произнасям. Но скоро за мое безкрайно огорчение открих значението й, защото конят, като ми направи знак с глава и като повтаряше думата „хун, хун“, както докато вървяхме по пътя, и което схванах, че значи да го придружа, ме изведе в някакъв двор, където встрани имаше друга сграда. Влязохме в тази сграда и видях три от онези омразни създания, на които за пръв път попаднах, след като стъпих на суша, да се хранят с корени и с месото на някакви животни, което впоследствие открих, че е месо на магарета и кучета и по някой къс от крава, умряла вследствие на злополука или от болест. Те всички бяха вързани за една греда с тънки, здрави върбови пръчки, увити около врата им; храната си държеха между ноктите на предните крака и я разкъсваха със зъби.

Конят-господар заповяда на едно доресто конче, негов слуга, да развърже най-голямото от тези животни и да го изведе на двора. Поставиха говедото и мен близко един до друг и както господарят, така и слугата най-грижливо сравниха лицата ни, след което няколко пъти повториха думата „яху“. Невъзможно ми е да опиша колко се ужасих и смаях, когато видях, че това противно животно има истински човешки образ; лицето му наистина беше плоско и широко, носът — хлътнал, устните — големи и устата — широка; но тези различия са широко разпространени у всички дивашки народи, където чертите на лицето се обезобразяват поради това, че туземците оставят малките деца да се търкалят на земята или ги носят на гръб, като децата притискат лице о раменете на майката. Предните крака на яхусите се отличаваха от моите ръце единствено по дължината на ноктите, по загрубелите си кафяви длани и по косматостта на опакото на ръката. Между техните крака и моите имаше същата прилика, със същите различия, които на мен бяха добре известни, но не на конете, защото носех обувки и чорапи; приличахме си по всяка част на тялото, като изключим косматостта и цвета, които вече описах.

Изглежда, че двата коня много се затрудняваха и озадачаваха, като виждаха такава голяма разлика между останалата част на моето тяло и това на яхусите, за което бях задължен на дрехите си; а те изобщо нямаха представа какво е дреха. Дорестият кон ми предложи корен, който държеше (по техния маниер, както ще опишем, когато му дойде времето) между копитото и глезена си; взех корена в ръка и след като го помирисах, му го върнах колкото може по-учтиво. Той донесе от бърлогата на яхусите парче магарешко месо, но то миришеше толкова гадно, че се отдръпнах с отвращение; тогава конят го хвърли на яхуса, който лакомо го излапа. След това ми показа стиска сено и шепа овес; но аз поклатих глава, за да му дам да разбере, че нито едното, нито другото е подходяща храна за мен. И наистина сега разбрах, че безусловно ще умра от глад, ако не се добера до същества от собствения ми вид; защото, що се отнася до онези гадни яхуси, макар че тогава едва ли някой обичаше човешкия род повече от мен, все пак признавам, че никога не бях виждал разумно същество, по-противно във всяко отношение; и колкото по-отблизо ги разглеждах, докато бях в тази страна, толкова по-ненавистни ми ставаха. Конят-господар забеляза това по поведението ми и прати яхуса обратно в колибата му. После допря предното си копито до устата си, което много ме изненада, макар че го подигна много лесно с движение, което изглеждаше съвсем естествено; и направи други знаци, с цел да узнае какво искам да ям; но не можах да му дам разбираем за него отговор; пък и дори да ме беше разбрал, не виждах как ще е възможно да си намирам храна. Докато се занимавахме с този въпрос, видях да минава една крава; веднага посочих към нея и изразих желание да ме пусне да я издоя. Това има ефект; защото той ме поведе обратно в къщата и заповяда на една кобила-прислужничка да отвори някаква стая, където имаше голям запас от мляко в глинени и дървени съдове, добре подредени и много чисти. Тя ми даде голяма купа мляко, което изпих охотно и се почувствувах освежен.

Към обед видях да идва към къщата някакво превозно средство, теглено като шейна от четири яхуса. В него се возеше стар кон, който, изглежда, беше благородник;

той слезе със задните си крака напред, тъй като сигурно си бе наранил левия преден крак. Идваше да обядва с нашия кон, който го посрещна много любезно. Обядваха в най-хубавата стая и ядоха овес, сварен с мляко, като второ ястие, което старият кон изяде стоплено, а останалите — студено. Яслите им бяха поставени в кръг в средата на стаята и разделени на няколко отделения, около които конете клечаха върху купчинки слама. В средата имаше голяма хранилка с ъгли, отговарящи на всяко отделение на яслите. Така че всеки кон и всяка кобила хапна много чинно и прилично собственото си сено и собствена порция каша от овес и мляко. Младите кончета се държаха много скромно; а господарят и господарката бяха много весели и внимателни към своя гост. Сивият кон ми заповяда да стоя до госта; той и неговият приятел надълго разговаряха за мен, както схванах по това, че непознатият често ме поглеждаше и повтаряше думата „яху“.

По една случайност си бях турил ръкавиците; като забеляза това, сивият кон изглеждаше озадачен; и със знаци на учудване сякаш искаше да разбере какво съм направил на предните си крака, три-четири пъти постави копитото си на ръцете ми, като че ли искаше да каже да направя така, че те да добият предишния си вид, което след малко сторих, като свалих и двете ръкавици и ги турих в джоба си. Това даде повод за нови разговори и аз видях, че присъствуващите са доволни от държането ми, добрите последици от което скоро почувствувах. Заповядаха ми да изрека малкото думи, които разбирах;

и докато обядваха, господарят ме научи как се казва овес, мляко, огън, вода и още някои неща; думи, които лесно произнасях след него, защото от младини ми се отдават езиците.

Като свърши обедът, конят-господар ме дръпна настрана и със знаци и думи ми даде да разбера колко е загрижен, дето няма какво да ям. На техния език овес се нарича „хлънх“. Изрекох тази дума два-три пъти; защото, макар отначало да бях отказал да го ям, като поразмислих, сметнах, че ще успея да направя нещо като хляб, който, заедно с млякото, ще ми стигне, колкото да оцелея, докато успея да избягам в някоя друга страна при създания от собствения ми вид. Конят веднага заповяда на една бяла кобила, прислужничка на семейството, да ми донесе доста много овес в нещо като дървен поднос. Стоплих овеса пред огъня и го търках, докато паднат люспите, като успях някак си да ги отделя от зърната; начуках ги и ги смлях между два камъка, после взех вода, направих зърната на тесто или на самун, който препекох на огъня и го изядох топъл с мляко. Отначало тази храна ми беше много безвкусна, макар да е широко разпространена в много части на Европа, но с време ми се видя поносима; и тъй като често в живота си съм бивал принуден да ям какво да е, това не бе първият опит, който правех, за да установя колко лесно се задоволяват естествените нужди. И не мога да не отбележа, че докато бях на този остров, никога не съм боледувал дори един час. Вярно е, че понякога успявах да хвана заек или птица с примки, направени от яхуски косми; и често събирах благотворни билки, които варях или ядях като салата с хляба; и от време на време, като необичайно събитие, избивах малко масло и изпивах суроватката. Отначало много ми липсваше солта; но навикът скоро ми помогна да се примиря с липсата на сол; уверен съм, че широката употреба на сол у нас е последица на охолния живот и първоначално тя е използувана само като средство, което ни кара да пием; с изключение на случаите, когато е необходима за запазване на месо при дълги морски пътешествия или в места, отдалечени от големи пазари. Защото е отбелязано, че никое животно освен човека не обича солта; колкото до мен, когато напуснах тази страна, много време мина, докато свикна да понасям вкуса на сол в храната си.

Няма защо да се спирам повече на това каква ми е била храната — тема, с която други пътешественици пълнят книгите си, като че ли за читателите представлява личен интерес дали се храним добре, или зле. Трябваше все пак да се спомене този въпрос, за да не помислят хората, че ми е било невъзможно да намеря прехрана цели три години в такава страна и между такива обитатели.

Привечер конят-господар заповяда да ми приготвят жилище; то беше само на шест ярда от къщата и разделено от обора на яхусите. Тук си взех малко слама и като се покрих със собствените си дрехи, спах много добре. Но скоро след това ми нагласиха по-хубаво жилище, както читателят ще чуе по-късно, когато говоря по-подробно за начина си на живот.