Джони Ериксън

Усещането за нещо постигнато ми вдъхна по-положително отношение и терапията взе да ми харесва, пък и бях окуражавана от персонала и пациентите, които аплодираха всяка прогресираща стъпка.

През мес. септември ме закараха в Кернанската болница за втора операция на гръбнака. Не исках да ходя, но изпъкналите кости на гръбначния ми стълб правеха невъзможно оздравяването на раните по гърба и опашката. Тази болница отстоеше само на миля от дома в Уудлон, затова ми бе трудно да се справям с чувството, че съм толкова близо до нас, а не мога да си ида...

Този път операцията бе успешна, за което благодарих на Бога. След като се върнах обаче, трябваше да изкарам в калъпа 15 дни с лице към пода. По време на възстановяването си четох доста. За да балансирам четенето на всички негативни, агностични и атеистични книги отпреди, сега се обърнах към Библията и полезна християнска литература.

Мама държеше и прелистваше търпеливо книгите в продължение на цели часове, докато четях. „Същността на християнството" от К.С. Люис бе една освежителна промяна за мен и ми предложи едно красиво равновесие след всичко, което бях прочела преди. Тя помогна изключително много на духовния ми кръгозор.

За 15 октомври, моя рожден ден, аз получих чудесен и безценен подарък - най-сетне ме обърнаха с лице нагоре! Това бе изключително събитие! Дайана, мама и татко, Джей и Дик дойдоха да ме посетят. Макар да бяхме преминали от отношенията на влюбени към отношенията на близки приятели, Дик не преставаше да бъде верен в посещенията си при мен.

След като се върнах в „Грийноукс", нещата почнаха да ми изглеждат по-оптимистични. Тъй като операцията бе успешна, можех евентуално да си служа с инвалидна количка и това улесняваше различните форми на терапия.

Също бе насърчително за мен да виждам как хората напускат „Грийноукс". Някои от моите приятели, които имаха параплегия/ парализа за два от крайниците/, бяха възстановени и можеха да си отидат у дома, за да намерят свой път в света на другите хора. Това ме въодушевяваше дотолкова, че се хвърлях в процесите на рехабилитацията с възобновена решимост.

Крие Браун ми вливаше нова енергия и ентусиазъм.

„Защо да не опитаме с нещо художествено, щом можеш да пишеш така добре с устата си?"

„Художествено ли?"

"Да. Ти си ми показвала рисунки, които си правела преди. На теб ти се отдава творчеството! Защо не опиташ да рисуваш по тези керамични чинии? Те стават хубави подаръци." - поясни тя.

Бях гледала как една болна от квадриплегия държеше четка в устата си и цапаше с боя по глинени съдове. Струваше ми се безсмислено, като детска игра...

„Не знам..." - казах тихо.

„О, хайде, опитай" - подтикна ме Крие.

Опитах с рисуването, като разливах капки боя и мацах тромаво по глинени чинии... Бе толкова обезсърчително и смущаващо! Отначало всяка минута ми бе отвратителна. Но когато чиниите излизаха от пещта, изглеждаха по за пред хора. И като практикувах това, както бе с писането, забелязах че напредвам.

След няколко седмици бях направила няколко коледни подаръка за семейството и приятелите ми. Не знам какво биха си помислили за чиниите, за орехи или бонбони, но мисля, че бяха доста добри, сигурна съм! За мен бе удоволствие да знам, че съм ги направила сама.

Един ден Крие ми донесе малко влажна глина.

„За какво е това?" - попитах аз.

„Искам да нарисуваш върху нея картина."

„Как? С молив в уста?"

„Опитай с това острие."

„Какво да направя? Да напиша нещо?"

„Защо не направиш нещо свое? Направи нещо, което на теб ти харесва" - предложи тя.

Внимателно премерих разстоянието от устата си до меката глина, опитах плътността й със заострената пръчка и тогава почнах да скицирам нещо.

Казах на Крис:

„Миналия път нарусувах нещо от пътешествието ни на запад преди злополуката. През цялото ми детство татко ме е насърчавал да рисувам. Той е самоук художник."

Спомних си сега за онези сцени и се опитах да си представя подсъзнателния процес на рисуването-как образът в съзнанието ми .. предавал на ръцете ми, които са се движели, за да предадат сцената върху листа. Ръцете ми държаха ключа за таланта ми на художник. Но само те ли?...

Погледнах обикновената скица, която току-що бях направила. Тя представляваше контурна рисунка на ковбой и кон, изрязана в меката глина. Разбира се, не бе нещо творческо и впечатляващо, но бе едно начало.

Крие изглеждаше удивена от първия ми опит.

„Джони, но това е страхотно! Ти наистина имаш талант! - ухили се тя и прибави. - Трябваше да го направиш по-рано. Трябва да се върнеш към изкуството си."

„Но аз правех това, когато имах ръце" - протестирах аз.

Тя поклати глава:

„Няма значение. Ръцете са инструменти - това е всичко.

Умението, талантът е в мозъка. След като вече си практикувала, можеш да правиш еднакво добре с устата си, както с ръцете си!"

„Чудо на чудесата! Наистина ли?" - попитах аз.

„Разбира се! Искаш ли да опиташ?"

„Да! Да опитаме!"

За мен това бе изключителен ден на задоволство. За първи път през последната година и половина можах да изразя себе си по един продуктивен, творчески начин. Всичко бе вълнуващо и ми даваше обновена надежда.

Възстановяваше се и духовната ми температура. Преди ядът ми и смущението ми се превръщаха в негодувание. Мислех си: Как би могъд Един любещ Бог, ако Такъв съществува, да допусне това отчайващо положение? Издирванията ми в други области не намериха разумен отговор, затова, когато се върнах към Библията, озлоблението ми поомекна.

Гневях се, че животът ми е принизен до елементарните прояви на яденето, дишането и спането - ден след ден. Но онова, което открих, бе, че и останалата част от човечеството е на същото дередже. Животът на хората се върти около същия безсмислен кръг -с тази разлика, че при тях това не бе така очевидно. Периферните неща ги отдалечаваха от факта, че са въвлечени в същия водовъртеж. Тяхните работа, училище, семейства и забавления ги ангажираха дотолкова, щото те не можеха да осъзнаят, че животът им е същият като моя: ядене, дишане, спане...

Бавно аз почнах да осъзнавам какъв е Божият интерес към мен. Бях нещо като „космическо морско свинче" - представител на човечеството, върху който можеше да се изпробва истината. Всички безредици, уплитания и тем подобни си бяха отишли. Бог ги бе отнел всички от мен и ме бе поставил в новото ми състояние без тях. Моят живот бе принизен до абсолютно елементарни прояви. А сега какво да правя? Какво да правя с живота си? - се чудех аз. Нямам тяло, но все пак съм някой. Трябва да намеря смисъл, цел и насока, а не само известна мярка на временно удовлетворение.

Дори чистите, стерилизирани чаршафи в това страшно отделение бяха символични. Ядене, дишане, спане. Ядене, дишане, спане... С каква цел? Как мога да прославя Бога? Какво да сторя?

Да, трябва да има Личен Бог, помислих си аз. Може би Той няма да поиска да ми се открие по някакъв зрелищен начин, пък и защо е необходимо да го прави? Защо да съм по-важна от моята съседка, която трябва да намери Бога и целта чрез вяра, а не с виждане. Защо трябва да бъде различна?

Казах на Дайана за разсъжденията си:

„Сега вече нищо няма реален смисъл, Дайана! Не знам какво прави Бог, но вярвам, че Той е реален и че някак знае всичко и го разбира. Сега мислите ми имат положителен аспект. Все още съм объркана, но преди объркването ми водеше до съмнение. Сега то клони към упованието.

„Може би това има връзка с молитвата ти преди злополуката?" - предложи Дайана.

„Каква молитва?"

„Не си ли спомняш? Ти ми каза, че малко преди злополуката си се молила: „Господи, направи нещо в живота ми, за да ме промениш и преобърнеш"... Може би това е Божият начин да ти отговори на тази молитва."

„И аз съм се чудила за това... Възможно е... Но истината е, че не съм очаквала това. А Той си има Своя програма! -прибавих аз. - Не знам каква е целта Му в това. Може би никога повече няма да проходя ... и не виждам как бих могла някога да бъда щастлива. Мисля, че тъкмо това ме тревожи."

„Да не бъдеш пак щастлива?"

„Да. Искам да кажа, че ако има нещо, което съм научила от онези екзистенциалисти, е че „човек не може да живее в отчаяние". Мислиш ли, че мога някога да бъда щастлива, Дайана?"

„Не знам, Джони, не знам..."

Изследвах Св. Писание още по-ревностно сега, заедно с друга християнска литература. Книгите на Франц Шефер и К.С. Люис изглеждаха като освежителен лъх в сравнение с Камю, Хесе и нехристиянските книги, които бях чела. Почнах да усещам прякото прилагане и оценяване на Божието Слово в живота ми. За пръв път видях за себе си смисъл в Библията. Моите „огнени изпитни" бяха сравнително по-леки, когато видях какво място заемат в Божия план за нещата, особено чрез четене на Псалмите: „Господ ще го (ме) подкрепява на болното легло; в болестта му Ти ще преобърнеш цялото му легло" (Пс. 41:3).

Нападенията изглеждаха най-големи нощем. Може би терапията е минала зле през деня. Или никой не ми е идвал на посещение. Или може би мисиз Барбъре била пак зла към мен. Какъвто и да е бил проблемът, ми се искаше да плача. Чувствувах се дори повече объркана, защото не можех да плача, тъй като нямаше кой да обърше сълзите ми от очите и да издуха носа ми. Стиховете на Писанието бяха окуражителни и аз прилагах реалността и истината им към моите особени нужди. През тези трудни среднощни часове виждах Исуса, застанал до моя калъп. Представях си Го като силна и утешаваща ме Личност с дълбок и насърчителен глас, който ми казваше: „Ето, Аз съм винаги с теб. Ако съм те възлюбил толкова, че да умра за теб, не мислиш ли, че знам най-добре как да протече животът ти, дори това да означава, че ще останеш парализирана?" Реалността на Св. Писание бе в това, че Той е с мен - сега! До мен, в моята стая! Тази бе утехата, от която имах нужда!

Открих, че Господ Исус Христос може наистина да съчувствува на състоянието ми. Върху кръста - през онези агонизиращи, ужасни часове в очакване на смъртта Той бе неподвижен, безпомощен, парализиран.
Исус знаеше какво значи да не може човек да се движи - да не може да си почеше носа, да не може да се обърне, да не може да изтрие очите си... Той бе парализиран върху кръста! Той не можеше да движи нито ръцете, нито нозете Си. Христос знаеше точно как се чувствувам аз!"

„И тъй, като имаме велик Първосвещеник Исуса, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях." (Евр. 4:14,15).

Преди злополуката аз не се нуждаех от Христа. Сега аз имах отчаяна нужда от Него! Когато бях изправена на крака не ми се струваше важно, че той трябва да взема участие в моите решения: каква компания да търся, дали да отида в дома на приятели или на футболен мач и т.н. Не ми си струваше, че Той ще се интересува от такива незначинелни неща. Но сега, когато животът ми бе снижен до елементарните жизнени процеси. Той бе частица от него, защото се грижи за мен. Всъщност Той стана за мен реалност, от която съм зависима!

Тези нови и вдъхновяващи схващания имаха утешителен ефект върху моя дух и мисля, че бяха полезни дори за Джей, която споделяше с мен личните си неприятности.

Моето рисуване, все още субективно по отношение на стила и лесно достъпно, бе нещо повече от терапия за мен и надмина моите очаквания. Като израз на новото ми настроение, започнах да подписвам рисунките си с инициалите „СНГ", което означаваше: „слава на Господа" и изразяваше вярата ми, че Бог се грижи за мен. Това бе един семпъл израз, с който Му отдавах слава за непосредствената помощ при възстановяването на този аспект на моята индивидуалност.

Започнах да проявявам по-голям интерес и към външния си вид. Преди това избягвах огледалата. А сега Джей и Дайана ми помагаха да си наглася косата, да си освежа лицето, да намеря и нося привлекателни дрехи и да открия начини да подобря цялата си външност.

Вследствие на терапията се научих да седя изправена. Смущаваше ме виенето на свят и гаденето, когато ме поставяха да седна на новото ми легло с крака, увиснали надолу от ръба. Това бе бавен процес, но скоро можех да правя и това. С помощта на накланящата се дъска свикнах с вертикалното положение, докато мускулите ми, които дълго време не бяха употребявани, привикнаха към държене на главата ми изправена. Когато вътрешното ми ухо и вратните мускули се адаптираха отново към вертикалното положение, ми позволиха да седя в инвалидна количка. Краката ми бяха обвити еластични бинтове, за да се избегнат проблеми на кръвообръщението поради задържането на кръвта в артериите на краката ми. Също така бивах пристегната от здрав корсет, който подкрепяше горната част на торса. Това спомагаше на седенето ми в изправено положение и да дишам свободно.

Вълнувах се за напредъка на здравословното ми

състояние и се надявах да си отида у дома за Рождество Христово, 1968 година-цяла година след последното ми връщане там! Но този път можех да си ида у дома за няколко дни.

Непосредствено преди Рождество татко и мама ме зарадваха с някои интересни новини.

„Джони, чухме за една нова болница в Калифорния - каза татко. - Казва се „Ранчо Лос Амигос". Намира се в Лос Анжелес и се отличава с някои забележителни постижения в терапията."

„Техният рехабилитационен метод е доста прогресиращ - прибави мама. - Успели са да научат хора как да възстановят ръцете и краката си. Дори при така наречените... „неизлечими случаи".

„О, чудо на чудесата! - възкликнах аз. - Но да! Нека отидем там, може ли?"

„Сега проверяваме. Очакваме скоро отговор. Мисля, че има добри изгледи - каза татко. - Ние не можем да отидем сега, но говорихме с Джей и тя пожела да отиде с теб. Тя ще наеме апартамент наблизо, за да бъде с теб непрестанно."

„Това звучи чудесно! - изписках аз. - Нека се помолим Бог да направи възможно всичко това. О, чудо на чудесата! Не е ли това великолепен подарък на Рождество?"

Този път празникът Рождество Христово бе въодушевяващ! Бях вече достатъчно силна, за да остана у дома няколко дни и бе чудесно да усетя още веднъж познатата обстановка у нас. А когато Дик ме покани да отидем заедно на кино, бях наистина очарована.

Но колкото и горещо да исках да бъда пак нормална, бе невъзможно... В киното Дик сложил ръка около кръста ми, а аз не съм усетила. Той ме притиснал до себе си с обич, но... нищичко не съм разбрала...

Продължавах да си гледам филма. Накрая той ме попита:

„Не усещаш ли това?"

„Какво?"

„Не - казах аз меко, объркана. - О, о, съжалявам..."

Колко ми се искаше да усетя действително ръката му, докосването му!

На върщане към дома Дик трябваше да спре колата внезапно и аз полетях напред, като си ударих главата на арматурното табло. Не можах да си помогна, дори да се привдигна. Не бях ударена лошо, само моята гордост и вътрешното ми аз бяха наранени.

Дик се кореше, че е допуснал това.

„Как не се сетих да те придържам?" - се ядосваше той.

„Дик, моля те, не се обвинявай. Нужно е време, за да свикне човек. Не съм ударена лошо. Нека това не ни разваля хубавата вечер."

Прибрахме се без други инциденти. Докато Дик ме возеше с количката към къщата, му казах:

"Дики, благодаря ти! О, Господи, колко хубаво ми бе тази вечер! Беше... беше почти като онова вълнуващо време преди... От година и половина това е първото нормално нещо, което съм направила. Благодаря ти, Дики!"

„И за мен бе много приятно - каза просто той и се наведе, за да ме целуне по челото. - Радвам се, че съм ти доставил удоволствие."

Чувствителните му очи се усмихнаха с обич срещу мен.

Да, бе наистина приятно! Но всъщност - не като „преди"... Все още бяхме непохватни и усещахме неудобство поради инвалидната ми количка и аз се чудех: Ще се нормализира ли пак всичко?

Обещах си да направя всичко възможно, за да стане това, поне що се отнася до моето поведение. Какъв контраст в сравнение с последното Рождество! Преди една година имах само един ден за дома и толкова се страхувах от външността и вдървеността си, та се бях скрила отзад и си бях покрила краката със старото кафяво одеяло.

Тази година носех нови панталони, светлооранжев пуловер и стилна пола от рипсено кадифе, които бяха в тон. Косата ми, макар и все още къса, бе приготвена в небрежна, женствена прическа и аз се чувствувах пак като жена, а не като тяло, напъхано в болнична пижама!

Този път не ми се щеше да се връщам в „Грийноукс".

„Не е нужно да ходиш вече там, Джони" - каза татко.

„Какво?"

„Няма да се връщаш в „Грийноукс". Току що получихме известие от Калифорния. В „Ранчо Лос Амигос" е запазена стая за теб. Ще заминем другата седмица, след Нова година."

Заплаках. „О, татко! Толкова съм щастлива. Господ е реален! Той отговори на молитвата ми."

„Майка ти и аз ще пътуваме заедно с теб със самолета, а Джей ще отиде с колата по-рано, за да ни посрещне."

„Не мога да повярвам, че отивам наистина!"

«Ранчо Лос Амигос» ето къде ще възвърна ръцете си - си мислех аз.

СЕДЕМ

Полетът до Калифорния бе паметно събитие. Преди всичко, това бе първото ми пътуване със самолет, а и летях към надеждата. Щях скоро да възстановя ръцете си. Дик и аз бихме могли да възобновим отношенията си на влюбени и да се оженим. Най-сетне можех да разбера, че онова, което мислех, бе Божият план да съдействува „за добро" в живота ми.

Спомняйки си за моето разочарование от първото впечатление пред вида на „Грийнрукс", аз избягвах да си изграждам предварителна представа за „Ранчо Лос Амигос". За мое удивление „Ранчо" бе красиво и добре обслужвано заведение. Много от служителите, като санитари и лекари бяха студенти от колежа и те практикуваха тук по време на следването си. Някои бяха момичета на моята възраст и от моята социална среда, та можех да разчитам на тях.

Бях впечатлена от реда и сериозно контролираната дейност на това място. В „Грийноукс" хората от персонала бяха постоянно заети, но това бе хаотичната заетост на пренатоварени служители. Тук не се губеше нито един жест. Макар че всеки си имаше доста работа, това бе в полза на пациента, а не за негова сметка. Убедена съм, че това бе поради факта, че „Ранчо" бе с добре подбран и добре платен персонал.

Мама и татко останаха дотогава, докато се увериха, че съм настанена удобно. После се върнаха в Балтимор, като оставиха Джей и Кей в един нает от тях апартамент близо до „Ранчо Лос Амигос". Една нощ, около седмица по-късно, чух шум в предверието. Напрегнах слух, за да чуя и гласовете - о, нямаше никаква грешка! В стаята ми нахлуха като взрив Дайана, Дик и Джеки!

„Та да! - изпя Дайана с „чуждоземен" жест и поклон.

„Не мога да повярвам!" - изпищях аз.

„Осиротяхме" - ухили се Дик.

„Радваш ли се, че ни виждаш?" - попита Джеки.

„О, приятели! Как попаднахте тук?"

„Карали сме по целия път" - каза Дайана.

„Без спиране - прибави Дик. - Затова сме толкова мърляви.

„Да - Засмя се Джеки. - Идваме направо в болницата. Заредихме в Невада и след това не сме спирали никъде. Искахме да стигнем тук вечерта преди края на посещенията."

„Мисля, че пропътувахме последните 50 мили само на бензинови пари" - смееше се Дик.

Бе диво, бликащо на чувства прекарване и някои „правила за посетителите" бяха нарушени през тази нощ, докато те споделяха подробностите около пътуването си. Всички говореха възбудено и наведнъж, като придружаваха разказа си с диви жестове и заразителен смях.

Джей и Кей пристигнаха малко преди те да си тръгнат и ги помолиха настоятелно да си занесат спалните чували в апартамента, докато ми гостуват тук.

Терапията в „Ранчо" започна веднага и се състоеше в опити да ме направят колкото е възможно по-независима. Бях снабдена с приспособление от каишки за долната част на ръцете си и ме учеха как да използувам раменните и гръбни мускули, за да командвам ръцете си. Като включвах дадени мускули, установих, че мога да вдигам и смъквам ръцете си до известна степен, но не можех да мърдам пръстите си и да прегъвам китките си. Така движението и употребата на ръцете ми бяха ограничени, както и контролът пад тези движения. Не можех да повдигна или да задържа и най-лекия предмет или прибор за хранене.

Все пак се научих да се храня сама. Завързваха за ръката ми с каишка една лъжица пот ъгъл 45°.

Движейки ръката си, можех да я потапям в чинията с храна, да загреба една глътка и да я поднеса до устата си. Това движение - леко, плавно и несъзнателно в продължение на 17 години от- живота ми, бе сега непохватно и мъчно и изискавше върховно съсредоточаване. Вдигайки и сваляйки лъжицата към храната в чинията, можех да се храня сама. Движението бе като гребането на механичен копач и често разсипвах повече, отколкото можех да сложа в устата си. Но това бе вълнуващо събитие за мен - да се храня за пръв път от година и половина.

Постепенно движенията ми ставаха по-плавни и аз опитах да си служа и с вилица, вързана по същия начин, с относителен успех. Малко е да можеш да вдигнеш хапка бъркани картофи към устата си, но чувството за нещо постигнато бе въодушевяващо за мен.

Моят лекар в „Ранчо" бе светлокос млад специалист, чиито методи бяха нови и малко неортодоксални/ необичаен, особен/.

„Благодаря Ви, че не отпратихте приятелите ми, когато нахлуха тук, докторе" - казах аз.

„Не искам никой да пъди приятелите ти - отвърна той. - Всъщност искам те да идват колкото се може по-често."

„Наистина ли?"

„Да. Искам, да те наблюдават в процеса на терапията, да научат колкото се може повече за теб и твоето състояние."

„Искате да кажете, че искате те да наблюдават моето участие във физиотерапията и трудотерапията?"

„Да, всичко. Знаеш ли, Джони, искам твоите приятели и семейството ти да опознаят твоите процедури, нужди и проблеми, както ги знаем ние."

„Защо, докторе?"

„За да ти помогнат да станеш колкото се може по-малко зависима от болницата" - каза той.

„Искате да ги научите как да се грижат за мен?"

„Точно така. А аз искам да си поставиш реалната цел относно излизането ти от тук и връщането ти у дома завинаги."

„К-как? У дома ли?" - заекнах аз.

„Мисля, че трябва да решиш да приключиш до 15 април" - съобщи той.

„15 април?! Но това е само след три месеца. Ще бъда ли готова?"

„Зависи от теб. Искаш ли да работим с тази цел?"

„О, чудо на чудесата! Дали искам..."

Това ми се струваше невероятно. Не бях свикнала да се занимавам с рехабилитация по този начин. В „Грийноукс" не знаех какво става, ако изобщо ставаше нещо. Бях принуждавана да реагирам срещу надеждите си, затова не градях никакви планове. Просто вършех нещата ден след ден. А сега имах пред себе си нещо, на което можех да се надявам и то отстоеше само на 3 месеца. В главата ми гъмжаха мисли и мечти за връщане у дома завинаги.

Джуди, една вярваща студентка от колежа, която работеше в „Ранчо" на непълен работен ден като санитарка, се сприятели с мен. Нейната духовна зрелост надвишаваше моята, затова често говорех с нея за Бога, надявайки се да взема от нейната вяра. Джуди следваше в един библейски колеж наблизо и бе щастлива да споделя с мен новите си познания относно истините на Св. Писание. Сега чувствувах, че напредвам във всяка сфера от моя живот.

Една сутрин Джуди дойде рано, като бутна в стаята празна инвалидна количка и каза:

„Ти имаш доста време за седене и можеш да използуваш тази количка."

„Наистина ли? Мога ли да я карам? Как?"

„Виждаш ли тези осем гумени топки от външната страна на колелата?"

Кимнах с глава.

„Пусни ръцете си край колелата срещу тези топки. Виждаш ли?"

„Да, а после?"

Тя каза:

„Помниш ли, че работихме с раменните ти мускули? Като въвеждаш раменете и бицепсите си в движение, можеш да придвижваш ръцете си към тези топки. Отначало ще става бавно и досадно, но ще му хванеш чалъма."