Джони Ериксън

„Защото относно Христа -- прочете той - вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него" (Фил. 1:29).

Развълнувах се, като помислих, че случилото се с мен наистина „спомогна повече за преуспяване на благовестието". Започнах да споделям своята вяра с повече хора в положителния смисъл и видях, че Божието Слово не може да бъде вързано и оковано, дори аз да бях (2 Тим. 2:10).

И така, при всеки следшващ проблем, който възникваше, аз разбирах, че той е с особен контекст. Просто уповавах на Бога. Постоянно си напомнях, че всички неща ставаха в живота ми според формулата на Андрю Мърсй: по назначение от Бога, с Неговото пазителство, под Неговото обучение, за Неговото време. Освен това, аз имах Неговото обещание, че Той няма да струпа върху мен повече, отколкото бих понесла.

Започвайки да виждам, че обстоятелствата са определени от Бога, аз открих, че истината може да бъде научена само като се прилага в практиката.

В Първо Солунци аз прочетох: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса" (5:18). Но понякога не ми се щеше да благодаря. Емоционално бях настроена отрицателно за това. Въпреки това обаче, можех да отправям благодарност с волята си, когато чувствата ми се противопоставяха.

„В крайна сметка - казах един ден пред Стийв - в продължение на две години се събуждах всяка сутрин в болница. Ако нямам друга причина, освен тази, то мога поне да благодаря, че не съм повече там."

Затова придобих навика да отдавам благодарност дори когато не се чувствувам склонна за това. След известно време се случи нещо любопитно. Започнах да се чувстсвувам благодарна!

„Твоята парализа може да послужи дори за благо-словение" - забеляза Стийв по време на едно от общите ни прекарвания. „Благословение ли?" „Разбира се."

„Не знам такова нещо - признах аз, - изминах толкова труден път, докато приема моята злополука като нещо, което Бог е допуснал за окончателно добруване. Но не мисля, че е действително благословение ..."

През следващите седмици аз четох повече неща по темата за Божието владичество. Тази доктрина бе наистина окуражителна. Когато светлината й обгърна моя интелект и разсъдък, тя освети и духа и характера ми. Аз се почувствувах сигурна и в безопасност. Бог имаше контрол над всичко в моя живот.

Същата пролет Стийв и родителите му отидоха на семинар, където обяснили стойността на човешкото „аз" от библейска гледна точка. Стийв сподели това становище с мен един следобед, когато намина при мен с няколко книги, които трябваше да прочета.

„Джони, вече трябва да знаеш цената, която Бог ти е поставил" - каза той, като тропна книгите на масата.

"Да, струва ми се... Но защо?"

„Ами, защото мисля, че все още се придържаш към представата си за твоето „аз"."

„Да се придържам към представата си за моето „аз" ли? Какво искаш да кажеш?"

„Винаги се принизяваш и заемаш една такава... дефанзивна позиция" - отвърна той.

Разбира се, Стийв бе прав. Все още гледах на здравите, действени хора. Те бяха според мен привлекателни и се наслаждаваха на живота. Всеки един от тях ме превъзходжаше. Губех съзтезанието, дори когато се сравнявах с манекен!...

„Същото може да се случи с всеки от нас, ако оставим обществото да решава колко струваме - обясни Стийв, като седна върху стола зад пианото. - Винаги губим, когато се преценяваме според идеите или стандартите на останалите. А пък има толкова стандарти, колкото са хората. Един жокей ще те прецени по твоите атлетически способности; студентът - по ума ти; приятелят ти - по погледите, които му хвърляш. Изгубена битка е, ако се вслушваме във всеки - прибави той, като чукна минорен акорд, за да подчертае думите си. - Трябва да забравим какво казват или мислят хората и да признаем, че Божията оценка е единствено меродавна."

Това е вярно. Бог знаеше, че имам ръце и крака, които не могат да работят. Той знаеше как изглеждам. А всъщност нищо нямаше значение. Онова, което имаше смисъл, е че аз бях Негово творение, създадено по Неговия образ. И Той не се е изчерпал с мен (Еф. 2:10).

През следващите дни аз благодарих на Бога за „себе си" - онова, което бях в смисъла на ум, дух, личност и дори тяло. Благодарих Му за начина, по който изглеждах и за онова, което можех и не можех да върша. Постъпвайки така, усетих, че доктрината за Неговото владичество ми помогна всичко да си дойде на мястото, като при картина за нареждане.

Така аз не само видях цел в живота си, но подобно на айсберга - 10% над и 90% под водната повърхност - разбрах, че имам потенциални сили. Колко въодушевяваща бе мисълта, че у мен има нова сфера на личността и живота ми, която предстои да бъде развита!

„Джони, научих това схващане от една илюстрация, използувана от Бил Готхард (Институт по основни конфликти в младежката възраст). Той казва, че животът на всеки един е като картина, която Бог рисува. Често ние разпъваме триножника, грабваме четката и искаме сами да направим нещо. Но шом постъпим така, постигаме само едно лошо копие на шедьовъра, който Той е запланувал за живота ни."

После Стийв прибави: "Джони, твоето тяло в количката е само рамката на твоя портрет, който Бог е нарисувал. Ти знаеш, че хората не отиват в картинна галерия, за да се възхищават на рамките. Те съсредоточават погледа си върху качеството и характера на картината."

Това имаше смисъл. Така аз можех да се отпусна и да спра да се безпокоя за външността си. Бог ме „рисуваше" по един съвършен начин, така щото Христовият характер се въплъщаваше в мен. Това даде съвсем нова перспектива на количката. Преди тя беше за мен ужасно бреме, цяло изпитание. А сега, след като видях, че Бог действува в живота ми, тя се превърна просто в едно средство. Едва сега можахда я видя като благословение.

За пръв път в живота ми на парализиран човек стана възможно инвалидната ми количка да послужи като инструмент на радост.

ЕДИНАДЕСЕТ

При това ново разбиране и по-положителна представа за собственото „аз" дойде и грижата за външния ми вид. Джей и Дайана ми помагаха да си направя косата и намазваха лицето ми с крем. Научихме се как да си купуваме дрехи, които ми подходжат най-добре. Например Джей установи, че ако ми купува панталоните с 3 инча по-дълги, те ще ми стоят по-добре и няма да се събират над глезените, когато седях в количката.

Намирах се в онази точка от живота си, когато действително бях доволна от положението си. Бях започнала да благодаря на Бога с волята си. Вече можех да правя това и с чувствата си. Инвалидната ми количка бе утешителен факт в живота ми.

Пред лятото на 1970 г. Дайана, Джей, Шери Пендърграс (едно 13-годишно съседско момиче) и аз ходихме до Филаделфия, за да присъствуваме на семинара на Готхард, който Стийв ни препоръча горещо. По-нататъшните ни събирания ми помогнаха да изкристализирам своето мислене за всичко, което ми се бе случило. Едно от семинарните ни занимания имаше за тема „Източници на раздразнението" и аз научих, че Бог допуска някои обстоятелства да навлизат в живота ни, както пилата изтрива грубите ръбчета, за да бъдем шлифовани до състоянието на скъпоценни камъни.

„Раздразнението идва чрез обстоятелствата и хората-ни напомни Дайана след едно от заниманията ни. - Ето защо е важно не само да се издържи, но и да се откликва с благочестиво отношение."

"Да - отвърнах тихо аз, - признавам, че наистина бавно достигнах до тази истина. За мен не е достатъчно да се примиря с всичко, което Бог допуска в живота ми чрез страданието. Аз трябва и да използувам състоянието си за Негова прослава, за да направя съществуването си повече христоподобно."

„Това няма да бъде лесно" - отбеляза Джей.

"Да се откликва с благочестиво отношение! - прибави Шери. - Ето какво каза той. Но наистина това не е лека работа!"

„Е, нека опитаме - предложи Дайана. - Когато ни нападнат източниците на раздразнение, нека не им се поддаваме; Нека не позволяваме на Сатана да издържи победа над нашите емоции и чувства."

По време на следващото междучасие ми се стори, че Бог ми дава чудесна възможност да изпитам този принцип относно източниците на раздразнение. Тъй като съм прикована към инвалидна количка, трябв да пия големи количества течности, за да карам бъбреците ми да функционират правилно и да изхвърлят отпадъците на тялото ми. Затова имам катетър, свързан с една торбичка, в която се събира урината и трябва периодически да бъде изхвърляна. Този ден Шери трябваше да се погрижи за мен, но когато освободи торбичката, тя забрави да я притегне към тръбичката. Скоро след това един мъж, който седеше

пред нас, погледна надолу и после се обърна към мен.

„Госпожице, мисля, че нещо не е наред" - каза той.

„О, Боже!" - погледнах надолу и видях една локвичка да се стича по пътеката. Изчервих се от смущение и едно вътрешно болезнено чувство. У мен почна да се надига раздразнение, то премина в негодувание към Шери, към целия режим, предизвикан от инвалидната ми количка, към много неща. После си спомних за урока, който току-що бях научила. Оказа се, че в този унизителен за мен инцидент всички видяхме обективен урок, който доказа, че сме научили една практическа истина.

Останалите семинарни теми също се отразиха трайно върху моя живот. Аз видях в нова светлина ролята на семейството ми в моя живот.

Фактът, че съм неомъжена и инвалид, ме кара да осъзнавам по особен начин зависимостта си от моите близки. Но принципите са еднакви за всички. Не е грешка, че животът и опитностите ни са такива, каквито са. Това се отнася и до нашите братя, сестри и родители. Те също са част от Божиите планове и цел.

Това се доказва в моя живот. Всяка една от сестрите ми е мила към мен, но те са различни помежду си, с различни способности, изяви и личности.

„Ако не мога да се науча да обичам всяка една от сестрите си само за нея, как бих могла да се надявам да обикна всеки човек с неговите особености?" - споделях аз с приятелките си.

„Това е твърде логично" - каза Дайана.

„Ъ-ха" - съгласи се и Джей.

"Джей - казах бавно аз - едва сега почнах да разбирам колко малко съм ви обичала и оценявала с Кети и Линда. Приемала съм вашата любов за нещо дадено. Вие се грижите за приятелите ми, готвите, чистите и никога не се оплаквате. Съжалявам, че съм била толкова дебелоока. Може би трябва да карам приятелите си да почистват след себе си, когато ме посещават, например, да слагат мръсните чинии и чаши в мивката след нашите закуски."

Джей се усмихна и ме притисна до себе си. Бях докоснала една чувствителна струна и тя оцени това.

„Била съм наистина донякъде безчувтсвена спрямо Кети и Бутч след тяхната женитба. Е, искам да кажа това. че тя е учителка и ми се струва, че не знам достатъчно за нейната работа и проблеми, за да й съчувствувам. Ще положа усилие да се променя. А вие ще се молите ли за мен, приятели?"

„Разбира се, Джони. Трябва да се молим за проблемите на другите. Всички имаме нужда от промяна" - каза Шери.

Най-проникновеното впечатление от заниманията ми на този семинар бе изводът, че стабилните взаимоотношения трябва да се изработват. Обещах на Господа (и на себе си) да бъда изобщо по-внимателна към семейството си и повече загрижена за техните нужди. Стана ми ясно, че всичко, което се случваше със семейството ми, бе в известен смисъл за доказателство, че действията ми се съгласуват с останалите хора в света. У дома бе по-трудно да бъда реална и последователна в постъпките си, но ако успеех да постигна това, то означаваше, че ще го постигна навсякъде!

Изработването на отношения чрез любов е онзи стандарт, посредством който Бог измерва успеха на нашите взаимоотношения. Принципът е един и същ -дали говорим за съпружески отношения, за съквартирантски отношения, за отношения между родители и деца или други отношения, сред които ни е поставил Бог.

Преди - поради моята злополука и специфична инвалидност - моят свят се въртеше все около мен. Аз се радвах на вниманието и всичко, което хората вършеха за мен. Но сега видях егоистичността на моето положение и се опитах съзнателно да се променя, за да накарам своя свят да се върти около другите.

Постъпвайки така, аз се научих на истината, че моите приятели и семейство не са нещо дадено и не трябва винаги да очаквам от тях да правят нещо за мен, а действително да оценявам онова, което вършат за мен, жертвувайки по този начин много от себе си. В резултат на този съзнателен опит да бъда последователна във всички свои взаимоотношения, особено що се отнася за семейството ми, приятелите ми, които идваха да ме посетят, видяха, че аз съм една и съща Джони Ериксън към всички.

Един приятел ми каза веднъж:

„Знаеш ли, мисля, че не трябва да ти пука какво ще казват другите за теб. Просто бъди самостоятелна."

Аз се противопоставих:

„В никакъв случай! Това е все едно да си присвоим свободата да съгрешаваме. Познаваме такива младежи, които са благочестиви в неделя, но през останалата част от седмицата живеят като дявола. Това е все едно да се каже:

„Не ме е еня за семейството ми, дали да им покажа или да не им покажа любов и търпение. Те не го заслужават..."

Мисля, че ако Христос трябваше да стане реален в живота ми, що се отнася до отношението ми към другите. Той трябва да се изяви най-напред в отношението ми към моето семейство." Наблюдавах как Бог постоянно „изработва спасението ми". Той ми помогна да се справя с моето минало, за което ми бе простил чрез смъртта и възкресението на Христа. Видях ефикасната Му работа и в моето настояще. Макар и изпълнена с предчувствия, аз знаех, че Бог действува в живота ми, за да ме спаси не само от миналото наказание на греха, но и от настоящата му власт. И накрая, аз разбрах, че Неговият Дух е ангажиран с мен, опитвайки се да създаде у мен христоподобен характер. Затова можех да му се доверя за бъдещето и пълния израз на Неговото изкупление, което бих могла да получа в живота, който ми предстоеше.

Моето изкуство още нямаше определено място в живота ми през този период от моето израстване. Макар че често си отпочивах, като рисувах или мацах по готови вече неща, изкуството не подхождаше някак си на общата схема на нещата. То бе все още само едно леко удоволствие, което ме разнообразяваше, както и интересът ми към музиката.

През лятото на 1970 се запознах с Дик Ролфс и братята Чък и Крейг Гериът. След като се опознахме по-отблизо по време на библейските часове на Стийв, Дики, Дик, Крейг, Дайана и аз оформихме вокален състав. Често домът ни се пълнеше с музика и хора. Бас-китарата на Крейг отекваше в катедралните сводове на нашата всекидневна и музиката ставаше толкова силна, щото се налагаше да отваряме прозорците. Много пъти мама и тато сядаха на стъпалата в края на стаята, пеейки и пляскайки с ръце заедно с нас често и до среднощ, когато вече гласовете ни бяха пресипнали. Бяхме доста добри - толкова добри, че можехме да пеем за „Млад живот" и „Младежи за Христа", за всички техни клубове, църкви и други подразделения.

Долу-горе по същото време ме поканиха да работя като съветничка в клуба на „Млад живот" в околностите на Рандалстаун. Съгласих се и почнах да споделям с юношите от гимназията вълнението и ентусиазма от чудесните дела, които Бог извършваше във и чрез живота ми. Духовните поуки и преценки, които бях научила, имаха значение за всеки християнин и аз копнеех всеки един от тези неспокойни, сияйни и крехки юноши да научи уроците, които Бог ми бе преподал, без да е необходимо те да преминат през моето страдание.

Разбирах техния живот и опитности. Само преди няколко години и аз бях така неспокойна, несигурна, търсеща. Можех да се изравня с тях в много сфери, но ги разбирах и от перспективата на собствената ми „инвалидност", свенливост, тромавост, липса на симпатии, стяги по кривите зъби, разведени родители и много други подобни фактори.

„Божието Слово е вярно - казах на една група момичета. - Знам, че е вярно, защото съм го изпитала. Аз се уверих в неговата истинност."

Те ме слушаха внимателно, докато споделях емоционалните си неудачи и духовните си успехи. Много от тях идваха на библейските занимания, които провеждахме в ранчото в Сайксвил. За да разчупим леда, измисляхме какви ли не смехории за момичетата, които идваха, като се почне от обичайните вечери с маски и се стигне до всички весели игри, които целяха да приобщат момичетата не само за удоволствията, но и за духовните уроци, които следваха по-късно.

Същото лято Джей и аз заминахме за лагера на „Млад живот" в Колорадо в качеството си на съветнички. Лагерът, носещ названието „Гранично ранчо" се помещаваше в централните Скалисти планини. Прекарването ни там бе вълнуващо. За мен това бе първото ми връщане при прохладния планински въздух след злополуката. Греех се на слънцето и се наслаждавах на красотите на Скалистите планини, облъзната от ветрец, напоен с дъх на борове. Разбира се, аз не можех да участвувам в пътешествията из околността, в ездата, в надбягванията и катеренето по склоновете и затова ми съчувствуваха всички юноши. Но щом виждаха, че не се чувствувам нещастна и просто ми стигаше да ги гледам, те се отпускаха в своите лудории.

Веднъж едно момиче ме попита:

„Не ти ли се иска да правиш тези неща с нас?"

„Е, не съвсем ... Просто съм щастлива, че съм навън - сред природата, сътворена от Бога, където мога да размишлявам за Неговата благост и величие и да се моля. Това, че не мога да бъда с вас, момичета, не ме разстройва. В края на краищата и другите съветички не могат да ви уйдисват във всичко, нали?"

Постепенно момичетата свикнаха с мен и моята количка и се мъчеха да ме включват, доколкото бе възможно, в своята дейност. И макар да знаеха, че не мога да ги проверявам след часа на лягане, те не се възползуваха от това, че съм инвалид, а се отнасяха към мен като към нормално същество.

При общенията, излетите и библейските занимания на клуба ние призовавахме момичетата да живеят за Христа. Помагахме им също да разберат какво е необходимо, за да израстнат духовно - да принесат дарбите и способностите си, дадени от Бога, в служение на Христа и Неговото царство.

Едно момиче, например, се стремеше да ми помага. Деби (която по-късно се омъжи за Чък Гериът) и стана физиотерапевт. Не смятам, че съм посяла тази идея в главата й, но я снабдих с опита, който й бе необходим и важен за нея, за да използува таланта си в помощ на някого.

Към края на лятото направихме изпращане на Стийв. Това бе време на смесени чувства. Бях щастлива, че той отива в библейски колеж, но изпитвах тъга, че духовното ни общуване ще свърши.

„Няма да свърши - успокояваше ме Стийв. - Слушай, четох някъде, че „от Бога не умира нищо, когато Божият човек умре". Можеш да изразиш това с думите, че „никой не е незаменим". Бог не си отива, когато Неговите чада се преместват. Джони, съсредоточи се на Христа, не на мен."

„Но, Стийв, аз съм научила толкова неща от теб само за една година! Ти ме запозна с апостол Павел и големите християнски писатели. Аз се вълнувам за теб. Ще се моля за следването ти в Колумбийския библейски колеж, но ти ще ми липсваш! Бог те употреби, за да обърнеш напълно живота ми. Израснах през изтеклата година в пълна зависимост от теб, като мой духовен ръководител."

„Чуй, Джони! Това не е вярно. Бог наистина ме употреби, но действителният ти Наставник бе Свитият Дух. Дръж се за Христа! Продължавай да наизустяваш пасажи от Словото! Бог е верен, Джони!"

Стийв замина за колежа и въпреки неговите успокоителни писма, които бяха много, той ми липсваше. Но той бе прав, че аз трябва да раста и се уча, като търся от Святия Дух ръководство и разбиране.

ДВАНАДЕСЕТ

През тази есен на 1970 животът ми започна да приема интересни измерения. След като Стийв и други приятели влязоха в колежа, а някои се ожениха, разбрах още веднъж, че нямам перспектива за брак. Почнах да гледам реалистично на схващането, че Божият план за мен е да остана неомъжена. Разочаровах се, като четях християнски книги на тази тема, защото повечето от тях приемаха, че самотната жена трябва един ден да се приготви да стане семейна. Много малко даваха реалистичен, практически съвет, който би бил полезен за жена, обречена на самотата като пожизнена реалност.

Все още имах дълбоко вкоренени и високо емоционални резерви спрямо Дик. Мислех, че постъпвам правилно. Нямах право да се омъжвам, освен ако Бог не обърне това право като специална благодат. А това изглеждаше далечна и твърде невероятна работа.

Затова се опитах да приема своята роля на самотница без огорчение и лоши чувства.

Често пеех или пък бивах шаферка по сватби на мои приятели, дори улавях няколко пъти венчалния букет. Тези случаи предизвикваха отдавна забравени чувства.

Струва ми се, че дълбоко в себе си желаех да се появи онзи мъж, който... който би приел моята инвалидност, моята количка. Господи, Ти знаеш, че аз съм приела сегашното си състояние, но винаги ще се питам дали си поставил в плана Си един мъж и за мен...

Много от приятелите ми бяха вече женени и често ми беше трудно да общувам с тях. Интересите им бяха различни. Умът им бе ангажиран в изграждане на дом и семейство. Те се занимаваха твърде много със собствения си живот, който бе взел нова посока, за да се връщат към интересите, които бяха някога общи за нас. Вече бях достатъчно зряла, за да приема това като естествено развитие в приятелските ни отношения, затова не се огорчавах или сърдех. Но в същност бях изолирана, самотна.

Чудех се дали Бог ще доведе някога в живота ми мъж, който би бил способен да ме обикне каквато съм и да прояви желание да прекара живота си с мен... Бих ли била щастлива, ако остана сама? Не съм ли изтърпяла достатъчно много? Защо Бог ме изпитва още и допуска да бъда толкова самотна в живота си?

Тези въпроси подхранваха моята емоционална несигурност, докато самотата ме завладяваше.

„Боже - молех се аз, - моля Те, доведи ми някого, за да хвърли мост над празнотата в живота ми!"

Защо? Не ти ли стига Моята благодат?

Знаех, че настоявам за свои желания, а не търся Божията воля. Но в крайна сметка нали Исус бе казал: „И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина"?/Иоан 14:13/

Скоро след това на едно от събранията на ръководителите на „Млад живот" се запознах с Доналд Бертоли, приятел на Дик.

„Дон е от покрайнините на града - Пимлико - и работи с деца от улицата - каза ръководителят на събранието, като представяше Дон. - Нашата презвитерианска църква организира тази дейност, за да помага на бедните деца от малцинствата."

Доналд бе красив, як мъжага от асироиталиански произход, с големи, тъмнокафяви очи. Бе като навита пружина - пълен с енергия и сила. Макар да бе по-възрастен от повечето от нас - той бе 27-годишен, а аз, например, бях на 21 години, - той показваше задоволство, че общува с нас.

Когато почваше да говори, често отправяше въпрос. В гласа му имаше гръмки тонове и грубост, които издаваха уличната му среда. Той не се доверяваше на повърхностни отговори и настояваше да се стигне до сърцевината на истината. Гласът му обаче биваше и колеблив, някак си свенлив, сякаш понякога се страхуваше да сподели вътрешните си мисли открито.

Когато задаваше въпрос, той спираше, за да се размисли по него. Концентрираше се много в онова, което бе казано, но не допускаше да бъде лесно убеден или разубеден.

Когато някой настояваше: „Но точно така стоят нещата", Доналд го прекъсваше: „Това е увъртане! Нищо не трябва да бъде правилно, защото винаги досега е било така!"

Впечатли ме не само хубавият му вид и интелигентност, но и зрялото му християнско свидетелство и силен характер.

Доналд дойде при мен след събранието и побъбрихме малко. В тези кратки мигове аз разбрах, че имаме страшно много общи неща. Той говореше за интересите си: атлетика, Бог и християнско служение.

„Джони, нека поговорим повече. Мога ли да те видя пак?"

„Разбира се... Ела, когато поискаш."

Това бе стандартна покана, Бях я отправяла към много други хора, които искаха да говорит с мен, затова не очаквах, че ще цъфне пръв още на следната утрин. Но стана точно така...

„Дойде един младеж да те види. Не знам кой е, но изглежда добре!" - каза Джей шепнешком, като ме будеше.

„Кой? Колко е часът?" - прозях се аз.

"Девет. Казвал се Дон."