Джони Ериксън

Хирургът, д-р Саутфийлд, ми обясни операцията:

„Тъй като нямаш усещания, няма да има нужда да ти правим упойка. Но ако ти прилошава от гледката на кръв и тъкани..."

„Няма значение - казах рязко. - Вече съм свикнала на всичко. Доколкото си спомням, от една година съм по болници. Едва ли има нещо, което да не съм видяла. Пък и много малко неща не са ми правили. Дялайте ме!"

Слушах, докато ръцете на д-р Саутфийлд управляваха скалпела през плътта на бедрото ми. Кръв шуртеше около острието, докато той разрязваше кожата и мускулната тъкан. Асистентите му даваха различни инструменти според това, което им искаше.

След няколко минути можах да чуя особен стържещ и скърцащ звук, докато докторът ми остъргваше бедрената кост и изпиляваше острите, изпъкнали стави, които причиняваха раните от залежаването.

Въпреки моето самохвалство, никак не ми се понравиха гледките и звуците на операцията. Започна да ми се гади и аз почнах да пея, за да си отклоня вниманието от операцията. Пях високо и дълго, като изкарах ужасно депресиращ репертоар от песимистични песни.

„Не можеш ли да пееш нещо друго - нещо по-светло?" - попита д-р Саутфийлд.

„Не!" - отрязах го аз и си продължих „концерта".

След малко ме обърнаха и хирургът почна да оперира костта на опашката ми. Там той издяла и изстърга повече костни изпъкналости. Накрая заши всички нарези. После ме обинтоваха, прегледаха и върнаха в „Грийноукс" за възстановяване.

Когато шевовете и раните заздравяха, ми разрешиха пак да сядам бавно. Ърл ме постави внимателно в легло и се опита да ми помогне да седна изправена.

„Ето ни, почваме, Джони - каза той. - Отпусни се бавно и спокойно. Внимавай да не ти стане лошо... Как си?"

"Добре" - отговорих като ехо.

„Леко сега."

„Как го правя. Ърл? Аз седя изправена! Как ти се струва това!"

Ърл не отговори. Скоро той ме отнесе безмълвно в моя брезентов калъп.

„Ей, Ърл! Остави ме в леглото - изкомандвах аз, - Чаках толкова дълго, за да седна изправена пак. Ако се плашиш, че ще ми прилошее. . ."

„Съжалявам, Джони... Трябва да те върна тук. Операцията ти не е сполучлива... Гръбнакът ти просто раздра раната. Ти кръвиш."

Докато лежах в калъпа през следващите дълги седмици, в крайна сметка изобщо се отказах от надеждата да проходя. Но започнах да напрягам всеки атом на волята си, за да си възвърна използуването на ръцете. Ако разполагах със собствените си ръце, не бих била така безпомощна. Не бих зависила от Джей или Дайана, за да измият или срешат косата ми. Или да се намажа с крем. Или просто да се нахраня. О, да можех да направя нещо, каквото и да било, не бих се чувствувала толкова безпомощна!

„Можеш да си служиш с устата си, за да правиш онова, което си вършила обикновено с ръцете си - предложи терапевтката Крие Браун веднъж, след като разбра чувствата ми. И прибави -Ти си виждала хора в трудотерапията, които се учат да пишат с молив или на машина, като държат молив или пръчка със зъбите си. И ти можеш да се научиш."

„Ами - отсякох аз. - Това е отвратително. Унизително... Няма да го правя!..."

Крис не ме насили повече.

„Може би някой ден..." - каза само тя.

По-късно дойде да ме види Джей. Макар да се усмихваше и контролираше, пак бе плакала.

„Здравей, сестричке" - каза тя.

„Плакала си, Джей."

Джей кимна. Тя никога не искаше да ме безпокои със своите проблеми и често криеше чувствата си от мен. Но в крайна сметка научих за трудностите, които имаше в брака си. Сега окончателно бе стигнала до развод.

Тя каза спокойно: „Свършихме. Ще бъда по-добре, Джони. Не се тревожи."

„Но..."

„Наистина! Не се тревожи."

„Ето, донесла съм ти малко сладкиши - тя отвори торбичка с понички и ми подаде една. - Твоите любими, нали?"

Прекарахме около час, като бъбрихме и четохме от списанията, които тя разстла под калъпа.

После, когато се приготви да си тръгва, тя ме погледна спокойно в очите и каза:

„Джони, искам... искам да дойдеш и живееш при мен и малката Кей, когато си излезеш от болницата."

„Ще помислим за това, Джей. - отвърнах аз. - Ще видим."

Тя ме целуна по бузата и ме поглади по челото с опакото на ръката си. После си отиде усмихната.

Значението на това посещение на Джей бавно заглъхна в съзнанието ми. Аз размислих върху забележките и предложението й. Обещах си да не правя никакви планове, въпреки че мисълта да живея с Джей бе окуражителна.

Когато Дик дойде по-късно, той ме закара заедно с моя калъп в спортната зала и седна на пода под мен, за да поговорим. Опитвахме нови отношения - само приятелски. Макар никой от нас да не бе поставял на обсъждане такава промяна, бяхме се съгласили поотделно, че нямаме бъдеще като съпрузи. Първо, аз трябваше да си възвърна ръцете. После трябваше да премина през рехабилитация, а това вероятно би отнело много време. Затова никой от нас не говореше за такива неща, като любов и брак.

Неговите посещения представляваха повече едно приятелско насърчение. Той ми четеше, обикновено от един съвременен превод на Новия Завет. Благовестието там бе силно и ясно: надежда, вяра, упование. Но аз намирах всичко това за повърхностно. То бе хубаво за обикновения човек, който бе на крака и се справяше с живота, изкушението и съмнението. Но какво ми казваше Бог - на мен, опакована неподвижно в моя калъп?...

Дайана ми четеше от Стария Завет и аз почнах да се отъждествявам с много от пророците. Подобно на Йеремия, аз си мислех, че Божият гняв може би се е излял върху мене като присъда.

Четох поезията от кн. Плачът на Йеремия и съвсем се отъждествих в състоянието, в което се намирах, със скърбите, за които бе писал Йеремия:

„Непрестанно плаче нощем и сълзите й са по бузите й; между всичките й любовници няма кой да я утешава; всичките й приятели й изневериха; станаха й неприятели."

О, Боже, колко вярно. И аз не мога дори да обърша сълзите си.

„Защото Господ я наскърби, поради многото й беззакония..."

Да! Аз наруших нравствените Му заповеди. Сега - наказание.

„Погледнете и вижте, има ли страдания като страданието, което падна на мене? Когото Господ оскърби в деня на пламенния Си гняв."

Никой не е бил наказван като мен. Защо Бог постъпи така с мен?

„От свише Той прати огън в костите ми, кой ги облада."

Злополука при гмурване - парализа...

„Простря примка за нозете ми; върна ме назад; направи ме пуста и слаба цял ден."

Ярост... Слабост и страх...

„Нечестията ми бидоха стегнати върху мене като хомот от ръката Му; Те се сплетоха, стигнаха до врата ми; Той направи да намалее силата ми; Господ ме предаде в ръцете на ония, срещу които, не мога да стоя."

В легло за цяла година, напълно зависима от сестри и санитари.

„Очите ми изнемощяха от сълзи; червата ми се смущават; дробът ми се изсипа на земята поради разрушението на дъщерята на людете Ми."

Колко още да издържа? На края на въжето съм!...

„Навярно против мене обръща повторно ръката Си всеки ден."

«Защо, Боже?... Защо?... Защо?...

„Застари месата ми и кожата ми; строши костите ми."

Раните от залежаването. Шевовете. Операцията на

костите...

„Издигна против мене укрепления; и окръжи ме с

горест и труд"

И аз съм още обградена от брезент, тръбички на катетър и торбички за урина...

„Тури ме да седна в тъмнина, като отдавна умрелите"

Впримчена съм в тази мрачна болница, където лежим като живи мъртъвци, чакащи края.

„Обгради ме, та не мога да изляза; отегчи веригите ми"

Впримчена съм!... Калъп, каиши и метални щипци...

„Оше и когато викам и ридая. Той отблъсва

молитвата ми"

«Да, Бог не се тревожи за мен!

„Отблъснал си душата ми далеч от мира; забравих благоденствието."

Той съвсем ме е забравил...

(Плач Йер.1:2,5,12-14; 2:11; 3:3-8,17).

Кой или Що е Бог? Сигурно не е Лично Същество, Което се грижи за отделните хора - си мислех аз. Каква е ползата да вярваш, когато молитвите ти попадат в глухи уши?

Моите съмнения се задълбочаваха в отчаяние. Когато Дайана или Дик ми прочитаха обещание от Библията за надеждата или упованието, аз ги отрязвах.

„Твърде плоско е - им казвах аз. -Тези стихове са твърде леки, за да имат нещо друго, освен повърхностно значение. Опитайте се да приложите тези обещания към мен... Кажете ми как стоенето ми тук в продължение на повече от една година „съдействува за добро". Какво е тово добро? Къде? Кога? Не искам да слушам повече!..."

Имаше хора в „Грийноукс", които наливаха масло в огъня на моите чувства на безнадеждност и униние. Мисиз Барбър, санитарка от нощната смяна, бе също сръдлива и злобна като мен, поради свои причини. Тя често правеше неприлични или жестоки забележки, насочени да наранят и унижат онези от нас, които й се „изпречкваха" на пътя. За мисиз Барбър ние не бяхме пациенти, които се нуждаят от грижи, а препятствия за извършване на нейните задачи.

Една нощ тя нахлу в стаята ни и сърдито смъкна картините ми от прозоречния вентилатор близо до моя калъп.

„Дявол да те-вземе!... Да не мислиш, че мога да пусна този... вентилатор с всичко това... по него?" - просъска тя.

А картините си бяха стоели там цели седмици и по никакъв начин не пречеха на функциите му.

Тя грабна една снимка на Дик и каза ужасни неща, включително и това, че Дик е „развратен мръсник". Нейната порочност ме отврати и аз й отговорих троснато да млъкне.

Тя обаче се наведе над моя калъп и изръмжа:

"Трябва да те оставя така до сутринта без да те обръщам. Но за да ти покажа, че съм добър човек, ще те завъртя."

С тези думи тя ме обърна грубо. Тя не взе обикновените предпазни мерки, които изискваха да се провери дали ръцете ми първо са завързани. Едната ми ръка бе свободна и когато ме завъртя, тя се удари тежко о рамката на калъпа.

Макар ръката ми да бе парализирана, макар да не усещах болка, се разбра, че е ударена лошо, защото се поду. Тя остави наранената ми ръка да виси и изкочи от стаята по други задачи.

Смачкана, нервна и уплашена, аз захлипах тихо.

„Джони, видях какво ти направи тя - каза Би-джей. - Трябва да се оплачеш на главния."

„Да, и аз чух всичко. Трябва да я натопиш" - прибави Дениз.

„Не мога да се оплача от нея. Тя ще ми направи нещо по-лошо" - хлипах аз.

На другия ден обаче дойде да ме види мама и ме запита за подутата ръка, която беше посиняла. Опитах се да го представя като злополука, но момичетата казаха на мама какво се бе случило. Ядосана, мама отиде направо при главния лекар на отделението и се е оплакала по най-красноречив начин.

Късно същата нощ мисиз Барбър се вмъкна в нашата стая, приближи тихо до мен и долепи лице до моето. С глас, който шепнеше, но бе пълен със заплаха, тя ми каза: „Ако още веднъж кажеш нещо срещу мен, ти..., ще се постарая да си платиш скъпичко!... Разбра ли ме, ти...?"

Разбрах, че това не бяха просто думи на озлобление... Бях сащисана... щеше наистина да ми се случи нещо ужасно, ако дръзнех да се оплана пак...

Освен малкото, които бяха като мисиз Барбър, които мразеха пациентите, защото трябва да се грижат за тях, болшинството бяха старателни, но времето им бе малко за нас. Както се виждаше, сестрите имаха време само да попълват нашите карти за лекарствата и изпражненията. Повечето санитари бяха преуморени и получаваха ниско заплащане, което бе причина просто да ни зарязват.

Тези епизоди само увеличаваха моята депресираност.

Джим Полард бе светлокос млад квадриплегик/болен от квадриплегия-парализа на четирите крайника/, който също задаваше много от моите въпроси. Неговите мускули не можеха да крепят главата му, затова тя климаше наляво. Но неговите глас, разсъдък и дух бяха силни.

„Ако има Личен Бог, Който се грижи за мен, каква полза имам аз от това?" - попитах го аз.

„Там е цялата работа, я - обясни той. - Аз съм чел и учил доста много. Минал съм през религията, философията и всичко. Животът няма абсолютно никакъв смисъл... Безпредметен е... Абсурден..."

„Тогава за какво се мъчим? - противопоставих се аз. - Защо просто да не извършим самоубийство? Всъщност защо цялото човечество да не извърши самоубийство, ако животът няма никакъв смисъл?"

„О, той може да има някакъв смисъл. Някои хора вярват в Бога и това им дава смисъл. Но когато сметките са платени, както при нас, ти виждаш колко плитка е религията..." - каза той разгорещено.

„Но мислиш ли въобще, че животът има смисъл?"

„Може би не за нас. Хората, които са на крака, могат да ядат, да работят, да се любят - какво ли не още!... Тичат след щастието и т.н..."

Кимнах.

„Но тук... Е, това е друга история. Ние сме принизили живота до най-обикновените му потребности ... За повечето от нас няма никакво основание да се живее..."

Джим сви рамене. „Мисля, че не съм достатъчно енергичен, за да се справя сам. Освен това, животът наистина има смисъл, ако сам си го откриеш."

„Как?"

„Твоят ум. Интелигентността. Опитвам се да си развивам ума. По дяволите моето тяло. Може би ще открия нещо във факта, че съм интелигентен..."

„Ти ме разбираш, Джони - отговори той. - Защо не прочетеш някои от моите книги и брошури? Имам някои неща от Сартр и други велики умове."

Прочетох всичко. Това ме отдалечи още повече от Бога и надеждата. Смисълът на живота бе, че той няма смисъл. Животът без фокуса на вечността, без Бога, довежда до отчаяние. Виждах това, но не знаех в какво да вярвам. Не ми ли бе обърнал гръб Бог, ако въобще... имаше Бог?...

Джим продължаваше да ме наставя в агностицизъм/ учение, което отрича напълно или частично познаваемостта на материалния свят/.

„Виждаш ли, Джони, нищо не притежава смисъл. Трябва да го приемеш. Животът е капризен и временен. Работа, успехи, приятели, семейство - имат смисъла на средства, които те довеждат до края. Тук си само за един миг, затова ако искаш нещо от живота, вземи го сега. Не приемай идеята, че трябва да съхраняваш нещо за после."

„Но бедата е в това, Джим - прекъснах го аз, - че аз установих в гимназията, че времейните неща не ме задоволяват. Трябва да има нещо перманентно!"

„Какво ще кажеш за твоето увреждане? То очевидно не е временно - ми напомни той. - Ти ми бе казала, че в Библията се говорело, че дори твоята парализа съдействува за добро. Как?... Каква е целта на твоята парализа?..."

„Н-не знам... Тъкмо това ме кара да се съмнявам в Бога... Ако Той бе действителен, нямаше ли да ми покаже? Нямаше ли да придобия някакво усещане за смисъла на всичко това?..."

Джим каза: „Джони, ти надрастваш вече нуждата си от религия и Бог. Чете ли онези книги, които ти дадох?"

„Да. Прочетох „Сидхарта", „Процесът" на Кафка, „Биоетика"... ъ-ъ... „Човешкото търсене на смисъл". Прочетох всичко. Прочетох всички екзистенциалисти, които ми даде" - му казах аз.

„Приятно ми е да го чуя. Е, тогава трябва да си разбрала, че идеята за Личен Бог е... смешна."

„Не съм стигнала още дотам, Джим. Не знам... Прочетох всичко, което ми даде. Тези книги изграждат солидна основа за твоя възглед. Но..."

„Но ти се страхуваш. Мислиш си, че Бог си седи там, на небето, готвейки се да те халоса, ако имаш съмнения. Добре де, кажи ми, Джони. Ако има Бог, какво може да ти направи още - нещо, което не ти е направил?... Ето как гледам аз на тая работа. Аз съм недъгав... Вовеки... Никога повече няма да стъпя на краката си. Какво ще ми направи Бог, ако не вярвам в Него? Ще ме прати в пъкъла? Че аз вече съм в пъкъла!... Не... Няма Господ, Джони!... Няма Бог!..."

Гласът му заглъхна тъжно, сякаш някога е имал надеждата, че някак си Бог съществува. А сега, убеден в неверието си, Джим бе категоричен: „Няма Бог!..."

След този разговор се помолих отчаяно:

„Боже, имам просто два избора: или съществуваш, или не съществуваш. Ако Ти не съществуваш, не виждам никаква логична причина да живея. Ако вярващите хора участвуват в процеси, които нямат смисъл, искам да знам. Защо трябва да се мамим?... Животът е абсурден през по-голямата част от времето. Очевидно финалът на всеки човек е отчаянието... Какво да направя, Господи?... Искам да вярвам, но няма за какво да се заловя... Боже, Ти трябва да докажеш съществуването си пред мен!"

В ума ми имаше бъркотия от мисли и философии. Логически, рационални, интелектуални положения излизаха напред, но бързо биваха развенчавани от противоречащи схващания, които също претендираха да бъдат валидни. Кое бе криво? Къде е истината? Какъв оплетен лабиринт?... Нима губя разсъдъка си, както изгубих тялото си?..,

Изморена от мислене, притворих клепачи. После, кой знае откъде, ме завладя спокойствие. Една мисъл... или спомен... „един тих, нежен глас" напомни на обезверения ми разсъдък: „Ще упазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе уповава."/Ис.26:3/

И аз заспах.

ШЕСТ

„Но, Дайана, ти не можеш да зарежеш училище заради мен" - запротестирах аз.

„Аз се молих много за това, Джони. Вече вярвам, че Бог иска тъкмо това от мен. Знаеш ли, не знам какъв е Божия план за бъдещето ми... Ще прекъсна за 1-2 семестъра и ще изпрося от Бога специфично ръководство за бъдещето" - обясни тя.

„Да, но ..."

Дайана ме прекъсна: „Но - нищо! Докато чакам да разбера Божията воля по този въпрос, ще бъда тук доброволка. Поне до идната есен."

"Дайана, оценявам това, което искаш да направиш. Но сигурна ли си, че това е правилното решение?" - я попитах аз.

Тя кимна. В очите й светеше решителност.

„Да, аз взех решение! И имам пълен мир сега!"

Колко хубаво бе да знам, че Дайана работи в болницата като доброволка! Освен с мен, тя бе ангажирана и с други пациенти. Тя наблюдаваше сестрите и терапевтите, за да бъде полезна в повече дейности.

Междувременно духовното ми объркване ме отвеждаше в задънени улици. При опитите си да бъда с широк поглед за другите схващания, които се противопоставяха на вярата в Бога, аз се оплитах и обърквах повече. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът на моите „възгледи". Нима не съществуваше нищо такова, като истина и смисъл? Моето четене на книгите на Сартр, Хесе, Кафка и станалите не ме въведе в никаква светлина.

Оказваше се, че колкото разтварях ума си за тези философии, които отричаха Бога, толкова повече се отдалечавах от Него. Накрая сама се убедих, че може да се научи твърде малко и да се разбере нещо полезно от тези объркващи писания. Моите дирения ме върнаха пак при Библията.

Започнах да чувствувам, че Бог е действителен и че работи с мен.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като Моите пътища" * - ми припомни Той от Своето Слово. Аз трябваше да разбера, че... че не мога да схвана своето предназначение и смисъл, ако пренебрегвам Божията същност.

„Какво искаш да кажеш?" - попита Дайана един ден, когато обсъждахме тази тема.

„Ами, че съм се мъчила да придобия смисъл от света, като съм чакала да ми заговорят материалните неща. А аз искам животът ми да покаже смисъл и цел. Библията казва, че нашето предназначение е да прославяме Бога. Животът ми придобива смисъл, когато прославям Бога" - поясних аз.

„Да, сега разбирам - каза Дайана. - Но как ще отнесеш това схващане към работата?"

„Не съм сигурна... Но знам, че досега съм търсила начин да накарам света да се върти около мен. Убедена съм вече, че трябва да включа на друга вълна."

"Добре! Отговорите за всички въпроси са в Библията - каза Дайана. - Може би, ако ги потърсиш, ще откриеш Божията воля за теб."

"Да! - отвърнах аз. - Мисля, че съм толкова нетърпелива, защото не виждам живота такъв, какъвто Бог го вижда. Една година в брезентовия калъп ми изглежда като един век, но една година не е толкова дълго време за Бога! Неговата сфера е Вечността. Може би всичко трябва да бъде съизмеримо с нея, а не както аз очаквам."

„А после, Джони?"

„Не знам... М-може би трябва да подредя нещата едно след друго. Първо, аз съм парализирана и не знам защо Бог го допусна да ми се случи. И може би никога няма да узная защо... Може би не трябваше да позволявам да прекъсвам надеждата си..."

„Тогава се съсредоточи, за да можеш да излезеш оттук" - ме подкани Дайана.

„Да, наистина, трябва! Но аз съм паникьосана, Дай... Паникьосана съм, защото не знам какво ще стане с мен, когато си ида у дома."

„Тъкмо затова ще се довериш на Бога, Джони!"

Тя се усмихна, очите й се разшириха от радостта поради новата истина, която й се бе открила.

„Ти не бива да искаш да узнаеш защо Бог е допуснал злополуката. Достатъчно е, че Бог знае, а това е важно само за Него! Просто Му се довери, за да прави онова, което ще ти съдействува за добро в крайна сметка, ако не веднага."

„Какво искаш да кажеш?"

„Нима би била по-щастлива, ако знаеше защо Бог иска да бъдеш парализирана? Съмнявам се... Затова не се мъчи да търсиш смисъла на злополуката" - ме сгълча тя.

„А какво трябва да правя според теб?"

„Е, от една страна, терапията. Знаеш как си отблъснала идеята за трудотерапия... Казала си, че „няма полза от това, да се научиш да пишеш с пръчка в устата си", нали? Добре, но ако Бог знае крайната цел и смисъл на нещата, Той може да намери или даде смисъл на един парализиран живот. Но ти не бива да Му се противопоставяш!"

„Но аз напредвам във физиотерапията. Защо да се уча да пиша с устата си? Надявам се да възвърна отново ръцете си!"

„А какво - Дайана направи малка пауза, - какво ще стане, ако... не си възвърнеш ръцете?"

Не отговорих веднага. Такава възможност не зависеше от моя избор. Мислех си: Мога да пожертвувам година и повече от живота си, за да лежа тук парализирана. Мога дори да пожертвувам краката си и да изкарам остатъка от живота си в инвалидна количка. Няма да се оплаквам. Но, Боже, Ти не би ми попречил да възвърна ръцете си, за да водя един сносен живот! Няма да ме оставиш завинаги такава, нали?...

„Джони!"

„Може би не бива да мислим за бъдещето точно сега - каза меко Дайана, като че ли прочете мислите ми. - Нека правим стъпките, както ти каза, една по една."

„Мисля, че не трябва да се противопоставям на идеята да изляза оттук. В края на краищата това е рехабилитационно заведение. Трябва да се концентрирам върху възстановяването ми, нали?"

На следния ден казах на Крие Браун, моята лекарка по трудотерапия, че искам да се науча да правя някои неща с устата си.

Крие бе много приятна, жизнерадостна, способна да ми помогне и ме насърчи. Такива бяха и Джоу и Ърл, моите физиотерапевти.

„Моята работа - ми обясни просто тя - е да ти помогна как да работиш, когато излезеш оттук, в света."

Само това ли?" - се помайтапих аз.

„Е, цялата работа ще я въриш ти, тъй че моята работа е лесна."

„А на какво ще ме научиш?"

„Първо, какво би казала да се научиш да пишеш?"

„Бомба, Крис! Какво трябва да направя?" - попитах аз.

"Дръж този молив в устата. Стисни го със зъби... Ето така" - обясни Крие. Тя взе молив в устата си, за да ми покаже и постави друг в моята.

„Екстра! Добре! Виждаш ли колко е лесно? О, не толкова силно. Не го стискай между зъбите си, че ще ти се схване челюстта от писане - пошегува се тя. - Дръж го дотолкова, че да не го изпуснеш... толкова, че да го контролираш. Видя ли?"

„М-м-м" - измънках аз в знак, че съм разбрала.

Крие ме научи как да правя линии, кръгове и други знаци. Отначало те бяха разкривени и грозни. Но след много часове, употребени в практиката на писането, започнах да постигам контрол.

Накрая можех да пиша букви. Решително и концентрирано, аз написах писмо на мама и татко. То бе кратко и буквите бяха все още големи, непохватни заврънкулки, но все пак бе писане!