Джони Ериксън

Все още беше рано, но скочих бързо и измъкнах дрехите си от шкафчето. Докато се обличах, погледът ми падна още веднъж върху черната кожена папка с дипломата на тоалетната масичка. Докоснах с пръсти грапавата и повърхност и релефния надпис на името ми и училищния герб. Само допреди няколко дни се движех с академично облекло по пътеката между редовете в аулата, за да получа тази диплома.

"Закуската!"-гласът на мама от долния етаж прекъсна моята унесеност.

"Идвам, мамо!"- викнах аз. Скачайки по стълбите притеглих един стил върху кухненската маса.

"Ще ходиш ли на ранчото след църква, Джони?"-запита мама.

"Ъ-хъ. Знам, че Тамбълуийд ще подготвя за лятното шоу коне, но искам да прекарам повече време с нея."

"Ранчото" беше нашата семейна ферма на около 20 мили на запад от града. Бе разположено на панорамния хребет в разгърнатата живописна речна долина и бе заобиколено от площите на щатския парк.

Докато стигна дотам, слънцето се беше изкачило високо в небето и ароматът на прясно окосено сено вече се носеше към мен. Лекият ветрец галеше високите диви цветя и треви по хълмистите склонове и леко поклащаше горните клони на излъчващите ухания корони на ябълковите дървета край пътя. Тананикайки си тихо и щастливо, аз оседлах Тамбълуийд и се метнах на нея.

Чудно освежително бе да излезе човек далече от мръсотията, шума и отровните миризми на града. Лете Балтумор страда от индустриалното замърсяване на въздуха и знойната влажност, която нахлува от Чизапикския залив. Тук, в нашия малък рай, бяхме свободни да се наслаждаваме на лятното слънце и въздуха.

Притиснах бедра о хълбоците на Тамбълуийд и я пришпорих о пети. Дорестата кобила хукна по прашния черен път. Когато стигнахме пасището, пак забих пети. Тамбълуийд наистина нямаше нужда от безмълвна команда. Тя знаеше сама, че тук има простор за тичане, без да се тревожи за дупки или камъни. По полето имаше пръснати няколко препятствия от сковани траверси. Насочихме се към първото - широка 4-футова/около 120см.;1ф.=30.48см./ солидна преграда от траверси. Докато прилепвах колене към Тамбълуийд, усетих леките и прецизни крачки на големия кон.

Опитният ездач усеща инстинктивно самото „чувство" на коня, който се готви за скок. Тамбълуийд и аз бяхме доста опитни. Бяхме печелили всички видове ленти и награди на прегледите за коне. Познавах шума на копитата - правилния ритъм, отекващ по земята.

Конят се изхвърли и прелетя съвсем гладко над препятствието. Наистина, макар и само за миг, скокът приличаше на летене! Почти на 10 фута разстояние, скоковете с Тамбълуийд ме възбуждаха всеки път. След няколко обиколки Тамбълуийд бе лъснала вече от едра пот.

Подкарах я в бавен тръс и я насочих към конюшната.

„Джони!"

„Видях я как скача, Джони. В отлична форма е. Мисля, че на прегледа идната седмица ще грабнете лентите!"

„Да, ама ако спечелим, то ще бъде, защото си ме научил на всички тънкости в ездата" - казах на татко.

Докато се върнем в конюшната, докато разседлаем конете и ги вкараме в клетките им, стана 4,30. „Май е по-добре да побързаме за дома. Не трябва да закъсняваме на обяд" - казах аз.

Спомних си удоволствието от предния чудесен ден, когато яздех моя кон Тамбълуийд под красивото лятно небе. Но в себе си знаех, че това е претекст, за да избягам. Не исках да се изправя пред истинската действителност. Чудех се: Господи, какво да правя? Аз съм щастлива и доволна, благодарна за всяка благина, която ми даваш. Но дълбоко в себе си знам, че нещо не е наред. Мисля, че тъкмо сега най-много се нуждая от Теб, за да действуваш в живота ми.

Като проследих духовния си напредък през последните няколко години, установих, че не съм отишла много далеч. С Джейсън бяхме скъсали, вярно; в това отношение Дик бе по-нужен за мен. Но бях все още в робство. Вместо в „греховете на плътта" бях в капана на „Греховете на емоциите". Това бяха: гняв, ревност, карезчийство и егоизъм. Спомних си последните години от училището. Борбата за бележки отпадна и аз почнах да се боря с родителите си. Нямах цели или мотиви за разумен живот. За мен бе очевидно, че не съм постигнала голям духовен напредък през последните ми две години като християнка. Нямаше значение колко се опитвах да напредна, защото все още бях робиня на своите желания.

Но аз бях настоятелна пред Бога. „Господи, ако Ти си наистина там, където Те търся, направи нещо в живота ми, което ще ме промени и обърне съществуването ми на 180°. Ти знаеш колко слаба бях с Джейсън. Знаеш колко егоистична и ревнива съм спрямо Дик. Омръзна ми това лицемерие! Искам да заработиш в живота ми завинаги. Не зная как, но Те моля, направи нещо в живота ми, преобърни го!"

Бях отправила тази молитва малко преди злополуката. А сега, легнала в моя брезентов калъп, се чудех дали Бог не отговаря по някакъв начин на молитвата ми.

ТРИ

„Библията казва: „Всичко съдействува за добро", дори твоята злополука, Джони." Дик се мъчеше да ме утеши, но не го слушах внимателно.

„Н-не знам, Джони. Но мисля, че трябва да поискаме Бог да ни каже това. Нека Му се доверим и Той ще ни подари добрия смисъл" - каза Дик тихо, с търпение. После прибави: „Искаш ли да ти прочета още нещо?"

„Не. Съжалявам. Не исках да се нахвърля така върху теб. Мисля, че не съм се доверила напълно на Господа, нали?"

„Няма нищо..." - Дик бе на пода, точно под моя брезентов калъп и ме гледаше право в очите. Неописуема скръб и състрадание наляха очите му с големи сълзи. Той премигна и погледна встрани. „Е - каза тихо накрая, - трябва да си ходя. Ще се видим по-късно, нали?"

Постоянството на посещенията на Дик бе едно от нещата, които ме крепяха през онези първи мрачни седмици, наред с посещенията на мама, татко, Джеки и Джей. Другите, като Джейсън, например идваха, когато имаха възможност. Болничният персонал се майтапеше с многобройните ми „братовчеди" и правилото за „петте минути на час за членове от семейството" често бе нарушавано.

Когато идваха мама и татко, винаги исках да ме завъртят, ако бях обърната към пода. Макар, че те се шегуваха, докато се смъкваха на пода, ако бях с лице надолу, мен ме болеше, че трябва да се унижават, като пълзят по пода, за да разговарят с мен.

Мъчех се всячески да запаля у тях вяра и надежда. Докато си размишлявах върху проблемите, бе лесно да се установи, че в болницата край мен има хора, които са още по-зле. Като имах това предвид, се мъчех да ободрявам близките ми и останалите, които ме посещаваха. Дори станах по-симпатична на болничния персонал.

Не че моят характер бе станал по-приятен. По-скоро се страхувах, че хората ще спрат да идват да ме виждат, ако стана по-кисела и почна да се оплаквам. Затова и поддържах бодрост на духа.

„Боже, ти си в чудесно настроение днес" - забеляза Анита, една от сестрите от дневната смяна.

„Разбира се, защо не? Денят е бомба!"

„Навън вали!"

„Но не и върху мен. Опакована съм като в пашкул" - я закачих аз.

„Искаш ли да дойда по-късно?"

„Ще дойдеш ли? Да, бих искала, Анита." Макар да бе назначена на друго място в болницата, Анита проявяваше особен интерес към мен. Често прекарваше обедната си почивка с мен, като ми четеше поезията на Робърт Фрост или просто бъбреше с мен. Тъй като вече бях прекарала доста време в отделението на „интензивно лечение", много от сестрите ми бяха станали приятелки. Бях свикнала с режима и правилника на болницата. И както те понякога пренебрегваха някои от правилата, когато ми идваха посетители, аз също почнах да си затварям очите пред някои грешки на персонала.

Анита ме потупа по рамото и махна с ръка. „Ще дойда пак след малко, Джони." Чух стъпките й да отглъхват по плочките на коридора.

Когато си отиде, дойде да ме посети Джейсън. „Здравей, момиче! - ухили се той. - Изглеждаш ужасно. Кога най-сетне ще се махнеш от тук?"

„Мисля, че няма да стане скоро. Мисля, че трябва да си извлека поука от всичко това" - му отговорих. Дики каза, че Бог работи в живота ми."

„Бог няма нищо обще с всичко това! Строшила си си врата - ето какво е станало. Не можеш просто да лежиш по гръб и да си казваш: „такава е Божията воля" и само толкова! Трябва да се бориш, Джони. Трябва да се подобриш" - каза остро Джейсън.

Той ме погледна, без да знае как да дродължи. Нашите отношения бяха уж „изяснени", когато се съгласихме на един период на охлаждане. А сега той намекваше, ако не с думи, то с изражението в очите си и трепетното докосване до рамото ми, че все още е дълбоко загрижен за мен.

„Трябва да се пребориш с това, Джони! Трябва да се подобриш - чуваш ли?" Гласът му се пречупи и той се разрида. „Забрави тази работа, че е Божията воля да страдаш. Бори се! Чуваш ли?"

Той изруга тихо, после каза: „Няма смисъл във всичко това... Как можа Бог, ако има Бог, да го допусне да стане?..."

„Зная, че изглежда така, Джейсън. Но Дики казва, че Бог има някаква причина за това."

„Не знам. Може би съм кисел и ... циничен. Но аз не мисля, че Бог се интересува вече. Не мисля, че Той е там..."

Това признание на Джейсън бе първата стъпка в неговото отстъпване от упованието в Един любвеобилен Бог, породено от отчаянието, че станалото е в резултат от слепи, хаотични сили.

След като той си отиде, забих очи в тавана. Бе минал цял месец, а аз все още бях тук. Какво ми е? - чудех се аз.

„Здравей, девойче! Как е моята любимка днес?" Още не можех да го виждам, но гласът бе на д-р Харис. Когато високата му червеноглава фигура навлезе в зрителното ми поле, аз се усмихнах и го поздравих. Д-р Харис бе в отделението за шокови травми през нощта след моята злополука. Той бе проявил личен интерес към мен и следеше моя случай. Бях очарована от шотландския му акцент и от факта, че винаги ме наричаше „девойче".

Той вдигна болничните ми листи и ги прегледа. „Хм-м. Изглеждаш вече добре, девойче. По-добре ли се чувствуваш?"

„Н-не знам. Какво ми е, д-р Харис? Сестрите не искат да ми кажат, а д-р Шерил само ме засипва с медицински жаргон. Моля Ви, няма ли да ми кажете? Кога ще си отида у дома? Колко още трябва да стоя тук?"

„О, сладурче, не мога да кажа. Там е работата, че не съм запознат с твоя случай, както д-р Шерил. Аз съм просто..."

"Д-р Харис - прекъснах го аз , -Вие лъжете. Знаете! Затова ми кажете!"

Той върна болничните листи, погледна ме сериозно за миг, после се концентрира, за да възвърне по-предишното си бодро настроение. "Слушай девойче, ще поговоря с д-р Шерил. Ще му кажа да ти предаде цялата история на ясен английски език. Става ли?"

Усмихнах се: "Така е по-добре. Мисля, че имам право да знам, нали?"

Д-р Харис кимна и отвори устни, за да каже нещо. Но след като премисли, предпочете само да се усмихне.

Дик буквално нахлу в отделението малко по-късно същия ден. Той носеше яке, което бе необичайно за август.

"Аз...аз пробягах и деветте етажа!..."-каза той на пресекулки.

"Защо?-засмях се аз.-Защо не използва асансьора?"

"Ето защо"-отвърна той, като отвори якето си и извади оттам малко пухкаво кученце. То почна да се катери по Дик, който бе легнал на пода под моя брезентов калъп, лижейки го по лицето и лаейки тихо: "Джаф-джаф-джаф!" Стори ми се, че ще вдигне на крака цялата болница.

"Ш-ш-т! Тихо, кутре! Да не искаш да ни изритат оттук?"-примоли се Дик.

Той приближи кученцето до лицето ми. Усетих мъхестата му топлина и влажния език, с който ме лизна по бузата.

"О, Дики! Той е красив. Радвам се, че си го донесъл."

"Май чувам нещо!-възкликна една сестра уж на сериозно.-Как си минал през "гестапото" на портала?-ухили се тя.

"Минах през задното стълбище. Няма да ни изхвърлите, нали?"

"Кой? Аз ли?-тя се наведе и гушна кученцето, после го пусна долу.-Нищо не съм видяла"-каза тя просто и излезе по други задължения.

Дик и аз играхме с кученцето почти 1 час. После той го прибра под якето си. "Ще сляза пак по стълбището-каза той, като стана да си върви.-Иначе ще ме претърсват всеки път, когато идвам!"

Засмяхме се и Дик си отиде с кученцето, скрито под якето му.

На следния ден ме свалиха в лабораторията за наблюдение на костите на видеозон и миелограма/ снимка на костния мозък/. Наблюдението на костите на видеозон се правеше бързо и безболезнено, защото това означаваше просто да се направи снимка на гръбначния ми стълб. Обаче миелограмата не бе толкова проста или безболезнена. Това означаваше да извадят с пункция течността на гръбначния ми мозък и да я заместят със специален оцветител, като си служеха с две гигантски 6-инчови подкожни игли. Течността на гръбначния ми мозък изтичаше, изтласкана от оцветителя, който влизаше на нейно място. Когато преливането приключваше, ме преобръщаха надолу с главата и ме поставяха в различни положения под флуороскопа, докато медиците извършваха своите изпитания. После оцветителят биваше източван, като наново ми инжектираха течността на гръбначния мозък. Един страничен ефект на тази процедура бе жестоко главоболие, ако се изгубеше част от течността или пък някой нервни окончания, които имат нужда от течността като смазочен материал, се случеше да изсъхнат. За това нямаше лекарство, а трябваше в продължение на няколко дни да бъда търпелива.

Когато д-р Шерил, отговорният лекар по моя случай, дойде по-късно аз се обърнах към него с думите: "Д-р Шерил, какво е моето състояние?"

Отговорът му бе равен, без различни интонации, затова нямах никакъв начин да измеря сериозността на онова, което казваше. "Не помниш ли, Джони? Ти имаше поражение на гръбначния мозък при четвъртото и петото нива на шийните прешлени, причинено от фрактура и разместване на костите."

„Счупила съм си врата?"

„Да."

„Не, не непременно - отвърна д-р Шерил. - Това означава само, че злополуката е много сериозна. Фактът, че ти живееш вече 4 седмици, означава, че по всяка вероятност си прескочила кризата."

„Искате да кажете, че съм щяла да умря? Преди?"

„Злополуката ти е много тежка, момиче. Много хора не оживяват след такова нещо."

Мислех си за Том и онзи човек, които бяха умрели, макар да упражняваха същото лечение и с тях. „Мисля, че съм късметлия" - предположих аз.

„Късметлия, наистина. И силна. Имаш огромна воля. А сега, когато преминахме кризата, искам да концентрираш цялата си воля върху своето подобрение. Когато укрепнеш достатъчно, искам да извърша фузия/сливане, в случая на два отделими шийни прешлена/ чрез хирургическа намеса.

„Какво значи това? На обикновен език, моля Ви, д-р Шерил!"

„Е, това е един вид възстановителен процес. Твоят гръбначен мозък е разделен. Трябва отново да слеем костите."

Да слеем костите?» Умът ми се улови за това просто твърдение и се втурна напред. Това означаваше, че ще възвърна ръцете и краката си! Ето какво означаваше Рим. 8,28. Дики бе прав - всичко съдействува за добро. Не след дълго аз ще бъда отново на крака!

„Кога искате да направите операцията?"

„Колкото може по-скоро."

„Чудесно! Нека я направим!"

Не знаех какво представлява фузията чрез хирургическа намеса. Мислех си, че след като се слеят пак костите и гръбначният мозък бъде излекуван, всичко ще бъде както преди и няма да има повече парализа. Но всъщност не бях слушала внимателно.

След операцията бях въодушевена, че напускам отделението за „интензивно лечение". Установиха ме в редовна болнична стая. Това е белег, че се подобрявам - си мислех аз. Ако не беше така, щяха още да ме държат в отделението за интензивно лечение..

Мама и татко, усмихнати и щастливи при излизането ми от хирургическото отделение, бяха в стаята ми. Дойде и д-р Шерил.

„Всичко мина добре - каза той, очаквайки нашия въпрос. - Операцията бе пълен успех."

Чу се колективна въздишка на облекчение.

„А сега искам всички да се концентрирате върху следващите стъпки на възстановителния процес. Трябва още да напреднем. Предстоят ти трудни дни, Джони. Искам да го знаеш и да се стегнеш. Най-тежката част на битката е психологическият аспект. Сега си добре. Беше сърдита, смутена, уплашена. Но всъщност не си била истински депресирана. Но изчакай приятелите ти да отидат в колежа. Изчакай тази новина да остарее. Изчакай, додето приятелите ти се ангажират с нови интереси и спрат да идват. А това ще се случи. Повярвай ми, ще се случи."

„Зная, че ще ми бъде нужно време, но ще се подобря - отвърнах весело. - За такива неща е нужно време - Вие сам го казахте, докторе."

„Да - каза татко. - За колко време говорим, д-р Шерил?"

Мама също сподели своята загриженост. „Казвате, че приятелите на Джони ще отидат в колежа тази есен. Но усещам - Вие имате предвид, че Джони няма да може да отиде. Ние внесохме депозит за таксата й през есенния семестър в университета на Западен Мериленд. Трябва ли да отложим постъпването до следващия семестър?"

„Хм... Поне дотогава."

„Наистина ли?"

„Мисиз Ериксън, може би е по-добре да си поискате депозита. Страхувам се, че колежът е извън проблемите, свързани с Джони."

„В-вие искате да кажете, че не знаете кога Джони ще проходи пак?"

„Да проходи? Страхувам се, че не ме разбрахте, мисиз Ериксън. Увреждането на Джони е перманентно/постоянно, непрекъснато/. Фузията чрез хирургическа намеса не промени това положение."

Думата „перманентно" се вряза в съзнанието ми като куршум.

За мама и татко това бе първият случай, когато се сблъскваха с факта на постоянното увреждане. Или всички ние сме били твърде наивни, или медицинските работници са се изразявали твърде неясно в обясненията си. А може би и двете положения са верни.

За кратко време в стаята увисна тежко мълчание. Никой от нас не дръзна да реагира, да не би да обърка или обезпокои още повече другите.

Д-р Шерил се опита все пак да ни окуражи. „Джони няма да проходи вече, но се надяваме, че тя ще може да си служи един ден с ръцете. Много хора водят полезен и съзидателен живот без да могат да ходят. Ето, има такива, които могат да карат кола, да работят, да чистят дома си. Всъщност, това не е безнадежден случай. Сигурни сме, че един ден тя ще може да си служи пак с ръцете."

Мама бе извърнала лицето си настрани, но аз знаех, че плаче.

„Татко, мамо! Не се тревожете! Има много случаи, когато хора със счупени вратове са се възстановявали и прохождали пак. Докато бях тук, чух много разкази за такива успехи. Аз ще проходя пак! Зная го. Вярвам, че Бог иска пак да тръгна. Той ще ми помогне. Наистина! Аз ще си тръгна оттук на крака!"

Д-р Шерил не каза нещо. Той сложи ръка върху рамото на мама, стисна ръката на татко и си отиде. Дълго време никой не каза нищо. После почнахме да бъбрим за незначителни неща. Накрая родителите ми си отидоха.

Лежах в сумрака на стаята. Трябваше да бъде щастлива - операцията е успешна. Аз се подобрявах и сега вече имах своя стая. Но все пак не бях щастлива. Тъга, угризения на съвестта и депресия ме обгръщаха като дебело и задушаващо одеяло. За първи път след злополуката пожелах и се помолих да умра.

След около час дойде една сестра на име Алис. Тя изпразни торбичката на катетъра и подреди нещата в стаята ми. После се приближи до прозореца и оправи перденцата.

„Както изглежда, ще имаш някои гости" - каза тя.

„О!"

„Ъ-ха. Видях майка ти и татко ти седнали долу в двора. Може би ще дойдат тук след минутка."

„Хей! Какво е станало, Джони?" - Алис обърса лицето ми с парче лигнин. После извади друго от кутията. „Хайде, духай! По-добре ли си сега?"

Усмихнах се. „Извинявай. Тъкмо си мислех за мама и татко - как ли се чувствуват. Д-р Шерил им каза преди малко, че увреждането ми е постоянно, че никога няма да проходя вече. Знам, че те сега говорят за това долу. И плачат. А аз плача тук, горе. Твърде много е, за да се издържи..."

Алис ме погали по лицето с опакото на дланта си. Нейната загриженост, нейният жест ми подействуваха добре. О, колко насърчително и утешително бе да чувствуваш нещо!

„Аз ще си отида оттук на крака, Алис! Бог ще ми помогне, ще видиш!"

Алис кимна и се усмихна.

През седмиците непосредствено след операцията не се почувствувах укрепнала, както се бях заклела. Все още подхранвана по венозен път и с течности, теглото ми взе да спада. Мисълта за твърда храна предизвикваше гадене и аз не можех да близна храната, която внасяха в стаята ми с поднос. Можех само да пия гроздов сок. Сестрите ме снабдяваха с него и ми носеха чаши за пиене.

Един ден някакъв непознат в болнична униформа влезе в стаята ми. „Аз съм Уили, главният готвач - обясни той. - Дойдох да видя защо не харесваш храната ми?"

„О, не става дума за вашата храна. Просто ми прилошава само като си помисля изобщо за храна" - се извиних аз.

„Какво би ти харесало най-много? Искам да кажа,преди злополуката?"

„Преди ли? Ами... Любимата ми храна беше бифтек, печени картофи..."

„Зеленчуци?"

О, не знам... Може би царевица..."

„А салата?"

Харесвах салати от маруля."

"Добре, нека видим какво можем да направим" - каза той и си отиде.

Същата вечер една санитарка ми донесе, както обикновено, една табла. Когато вдигна покривката, видях голям бифтек, огромен печен картоф с краве масло и кисел крем, сладка царевица и великолепна салата от маруля. Но когато постави подноса пред мен, миризмата пак предизвика у мен гадене.

„Моля те. Махни то. Съжалявам, но просто не мога да ям."

Тя поклати глава и отнесе таблата, а аз извърнах глава, смутена и печална.

Никога не узнах дали гаденето бе естествено или просто страничен ефект от някакво лекарство. Бях свикнала с халюцинациите и смятам, че дори някои сънища или кошмари бяха причинявани от упойващите средства. Неотдавна бях „видяла" грозни същества, застанали до болничното ми легло в очакване да ме отнесат някъде и този дневен сън или нощен кошмар или халюцинация - каквото и да бе това - ме депресира ужасно. Всъщност аз не можех да ги видя, но знаех, че са там - ужасни, жестоки, чакащи ме да умра или може би просто да заспя. Борех се срещу съня от страх да не ме отнесат наистина.

Радвах се, когато ми идват посетители, защото до известна степен тяхното присъствие ме държеше в контакт с действителността и ми даваше възможност да очаквам нещо. Но в същност никога не узнах колко им е трудно да идват при мен ден след ден.

„Как се чувствуваш?"

„Боли ли те?"

„Как ходиш по нужда?"

Много посетители бяха гнусливи и неспокойни; някои просто се разстройваха, когато виждаха щипците, впили се с черепа ми. Често изглеждаше, че на тях им е по-трудно, отколкото на мен, защото наблюдават състоянието ми.

Един ден дойдоха да ме видят две приятелки от училище. Не бяхме се срещали от злополуката и аз не бях подготвена за реакцията им. Когато влязоха в стаята, те огледаха бавно брезентовия ми калъп и останалите принадлежности. После спряха колебливо при мен. Наблюдавах ги с ъгълчето на очите си, като се приближаваха.

„Здравейте - усмихнах се аз. - Съжалявам, че не мога да обърна главата си, за да ви гледам, но ако искате..."

„О, Джони!" - изхлипа едно от момичетата.

„О, Боже мой!" - прошепна другото.

Настъпи за миг неловко мълчание, после ги чух да бягат към вратата. Отвън, в коридора, чух едно от момичетата да се дави и повръща, докато приятелката й хълцаше на глас.

Усетих пристъп на вледеняващ ужас. Никой досега не бе реагирал по тоя необичаен начин. Дали изобщо бяха гнусливи спрямо болничната обстановка? Или имаше нещо друго?...

За известно време нехаех за това. Но когато след няколко дни ми дойде на посещение Джеки, аз я погледнах и й казах: „Джеки, донеси ми огледало."