Джони Ериксън

„Бомба! Кога да почна?"

„Сега. Можеш да караш за физиотерапията" - каза Джуди.

„Но физиотерапията ми е чак в 9 часа. А сега е едва 7" - казах.

Джуди се ухили: „Именно..."

Наистина се оказа бавен и досаден процес - си мислех аз. Бях увързана, за да не се хвърля на пода при внезапно спиране. Опитвах всяко едно упражнение, което можех да си спомня, за да накарам тръбните и раменни мускули да заместват мускулите на ръцете ми. И това ми отне всичките два часа за да придвижа инвалидната количка на около 30 фута/ малко повече от 9 метра/разстояние по коридора до залата за физиотерапия. Но се чувствувах толкова уморена и сгърчена, че нямах сили за упражненията!

Джуди ме чакаше там и наблюдаваше моя напредък, ухилена широко на усилията ми.

„Прекрасно!" - каза въодушевено тя.

„Наистина ли? На всеки ли му е нужно толкова дълго време?"

Джуди обаче поклати отрицателно глава:

„Първия път много от тях просто се предават напълно. А някои дори падат от количката."

Почувствувах се горда и опиянена от постижението. Това бе пръвото ми придвижване със собствени усилия от година и половина!

С практикуване успях да подобря умението и скоростта на моето каране. Но имаше и неудачи, разбира се. Няколко пъти променях посоката и се забивах о някоя стена, като оставах там като залепена за 30-40 минути, додето не ме избавяше някой. Накрая ми дадоха инвалидна количка, движеща се с ток. Колко силно чувство на свобода и ентусиазъм ми даде това! Количката се контролираше от кутия, която управлявах с каишките на ръцете си. Толкова много привикнах с нея, че практически живеех в инвалидната количка.

Обществеността около болницата бе пригодила тротоарите за инвалидни колички. Дори бордюрите бяха леко наклонени, за да могат количките да слизат от тротоарите без трудности. Това ми внушаваше чувство за независимост и приятност, защото можех да излизам до близкия „Тако Бел" за други пациенти, които бяха по-ограничени от мен в движенията си. Но все пак бе унизително да виждаш как хората по улицата се пулят в теб и коментират. Не бе твърде въодушевяващ и фактът, че трябваше да пропутувам целия път до „Тако Бел", за да спра там, неспособна да извадя парите си и да платя на мъжа за поръчката си. Той бе свикнал да чака инвалиди като мен, обаче и посрещаше ситуацията лесно и с остроумия. Той поставяше поръчката внимателно в скута ми, вземаше пари от портмонето ми и се шегуваше, че ще вляза в класацията на надбягванията в Онтарио.

Аз не се включих в надбягванията с коне в Онтарио, но наистина правех нещо подобно. Рик, друг един пациент с квадриплегия, имаше също електрическа количка и преди бе участвувал в съзтезания. Този факт не можеше да не доведе до надбягвания.

„Мога да те изпреваря с моята количка" - подразних го аз един ден.

„Айде, бе! Така си мислиш. Искаш ли да се надбягваме?"

„Трябва да пробягаме повече, за да развием скорост - хилеше се Рик. - Хайде да се надбягваме от този ъгъл на сградата до другия край на коридора, покрай ъгъла и до портала. Съгласна ли си?"

„Давай!" - викнах аз.

Джуди и друга една санитарка се престориха, че не забелязват нашата шумотевица и се отдалечиха от нас.

„На старта! - викнах към Рик. - Готови! Старт!"

Движехме се успоредно, впуснали се безумно и шумно по коридора.

„Не ми се пречкай, Ериксън - кискаше се Рик. - Върни се в твоята лента!"

Докато се надбягвахме шумно край стаите, пациентите вътре се пулеха или усмихваха на нашата игра. Отначало изпреварваше количката на Рик, след това взе преднина моята, после - пак неговата.

Глава до глава, ние се насочвахме до завоя при ъгъла, който водеше към следващия коридор. Аз се втурнах по него, без дори да забавя ход. Докато профучавах край ъгъла, изведнъж се видях лице срещу лице с една сестра, която носеше табла, пълна с шишета и лекарства. Тя се вцепени. Аз изписках: „Внимавай!"

Но... твърде късно... Таблата литна нагоре и падна с трясък върху плочестия под, а моята количка закова сестрата, която пищеше от ужас, до стената. Опитах се да спра мотора, като удрях по управляващата кутия, но бях твърде тромава и не можах да я изключа. Колелетата продължаваха да се въртят, сестрата пищеше, а Рик се късаше от истеричен смях...

Като наказание за моето безразсъдно каране, ми отнеха за известно време моите привилегии и ме ограничиха с ниски скорости, когато излизах навън.

Дайана, Дик и Джеки ме дразнеха за този случай няколко дни. Тяхното „няколкодневно" посещение се разпростря 3 седмици, но накрая трябваше все пак да заминат отново на изток. Това сбогуване бе тъжно, но и пълно с надежда. Казах им да ме чакат у дома скоро след 15 април.

Преди да си отиде с останалите, Дик ме прегърна силно.

„Искам да знаеш, че те обичам много. Ще очаквам с нетърпение да се видим през април."

Огромно чувство за сигурност и успокоение ме изпълни, докато Дик ме държеше в ръцете си и аз станах по-оптимистична за бъдещето ни с него, когато пак бихме могли да бъдем повече от приятели, щом си възвърна ръцете. Дик и аз все още се надявахме и молехме само за това. Може би все пак имахме общо бъдеще...

До 15 април 1969 г. бях постигнала своята цел при рехабилитацията и ми казаха, че мога да си ида у дома. Но все още не бе отговорено на един сериозен въпрос.

„Докторе, работих усилено, за да си възстановя ръцете. Сега се чудя дали това изобщо ще стане."

„Не, Джони, няма да можеш да си възстановиш ръцете - каза прямо той. - Трябва да спреш да се надяваш и да свикнеш с положението."

Думите бяха точно обратното на онова, което исках да чуя, онова, за което се бях молила да ми бъде казано. Аз не бях подготвена да приема факта, че ще страдам винаги от квадриплегия. Това означаваше: завинаги зависима, завинаги безпомощна...

Все пак, тази новина не бе толкова ужасна и неочаквана. Мисля, че винаги съм подозирала смътно това... И все пак, аз постоянно се бях надявала, че ще намеря някакво чудо на изцеление в „Ранчо Лос Амигос".

Със сълзи на очи писах на Дик писмо, в което му обясних какво бе казал лекарят:

„Поради някаква причина Бог е избрал да не даде отговор на нашите молитви. Аз никога не ще мога да си служа с ръцете. Това означава, че аз винаги ще бъда зависима и безпомощна. Не мога никога да бъда съпруга. Зная, че ме обичаш така, както аз те обичам. Но сигурно Бог има нещо друго предвид за двами ни. Нека продължаваме да бъдем приятели, Дики. Но искам да бъдеш свободен да избираш други взаимоотношения. Срещай се с други момичета и поискай от Бога да ти посочи онова, с което би могъл да създадеш семейство. Аз никога не мога да бъда тази жена. Съжалявам, Дики, но никога не мога да искам от теб да станеш съучастник на такива безнадеждни отношения. Нека нашето общувание бъде основано върху приятелски отношения."

Не се подписах с „твоята Джони", както правех в другите си писма до него. Този път просто сложих подписа: „Джони".

Не бе лесно за мен да приключа тези специални отношения с Дик; всъщност аз се страхувах да ги прекъсна. Обичах го и не исках да го изгубя, но знаех, че не мога да се омъжа за него, поне не сега. Моята парализа бе твърде тежко бреме, за да го стоваря върху раменете му. А пък обвързване без брак би било нечестно за него. Тежки вълни на скръб ме заляха, когато се уверих, че няма да се омъжа никога за Дик. Знаех, че трябва да зарежа миналите обещания, които не биха могли или не би трябвало да се спазят.

Бях възприела съдбата, че няма да проходя пак. Но бях вярвала, че все още бих могла да се присъединя към редицата на онези инвалиди, които карат коли, приготвят храна, работят с ръцете си и прегръщат някого, когото обичат. Че бих могла да изпия чаша вода, да се окъпя, да среша косата си и да си слагам по лицето любимия крем. Дребни неща, разбира се, но неща, които са достатъчно важни, за да подчертаят разликата между човек, който е само инвалид и човек, който е напълно зависим.

И сега реалността на моето увреждане започна бавно да се налага: аз ще робувам на квадриплегията, докато съм жива...

ОСЕМ

Когато се върнах от Калифорния, аз благодарих на Бога стоически и хладнокръвно за целта, която Той имаше към мен, като не ми позволи да си възвърна ръцете. Аз не можех да се омъжа за Дик и дори усетих, че отново се съмнявам в реалността на Рим. 8:28.

Дайана прекарваше доста време в нашия дом, грижейки се за мен и опитвайки се да ме насърчава.

„Зная какво са ти казали в „Ранчо Лос Амигос", че никога няма да можеш да ходиш или да използуваш пак ръцете си. Но ти не бива да се предаваш" - ме подкани тя.

„Защо не?" - отговорих безизразно.

„Ти трябва да работиш с това, което ти е останало."

„Нищо не ми е останало..."

„Я не ми отвърщай така - сгълча ме Дайана. - Видях в „Грийноукс" и „Ранчо" хора, които действително са зле: слепи, глухи, неми. Някои дори са изгубили ума си - почти като предмети са... На тях не им е останало нищо, Джони! А ти имаш разсъдък, глас, очи, уши. Имаш всичко, което ти трябва. И ти трябва да ги накараш да работят за теб, ето какво ще ти кажа!"

„Ще видя ... Ще видя..." - й казах аз.

Дик дойде да ме види и нашият разговор протече непохватно и напрегнато. Всъщност той никога не отговори пряко на писмото ми. Не каза никога: „Да, Джони, ти си права. Не можем никога да се оженим, защото не мога да се справя с проблемите и емоциите, свързани със сегашното ти състояние."

Най-после една вечер той поде темата: „Джони, не е важно дали ще се излекуваш, или не. Ако не се излекуваш, аз съм достатъчно щастлив. След като се оженя за теб, ще бъда единственият човек на света, на когото Бог ще е дал като подарък жена с инвалидна количка."

„Как можа да кажеш такова нещо? Подарък..."

„Разбира се. Аз гледам на теб и на твоята злополука като на особено благословение."

„Благословение ли?" - го прекъснах аз.

„Да, благословение! Защото Бог дава само добри подаръци" - отвърна просто Дик.

„Не, Дики... Аз няма никога да работя. Моята парализа... О, това е голяма грижа... Всичко това е твърде много за мен!... Не, ще те оставя..."

„Но самото споделяне на бремето ще го направи по-поносимо за всеки един от нас."

„Това е романтично, но не е реално" - му казах аз.

Дик замълча. Той не искаше да приеме онова, което му казах. Той гледаше на бъдещето така, както би желал да го види, не както ще излезе всъщност. Накрая, с очи, които бяха пълни със сълзи, той се усмихна и кимна с глава: „Мисля, че си права. Може... би няма да мога да се справя. Може би... не съм за такова нещо."

Дик продължи да ме посещава. Но често довеждаше нови момичета у дома, за да ме видят. Всъщност някои от посещенията му представляваха само гостувания при един болен човек...

Уединих се в себе си и в самотата на родния дом. След като бях толкова време навън, за мен къщата бе пълна с безброй приятни спомени. Но по понятни причини не можех да изпитам старите чувства; беше ми неловко и у дома.

Това предизвикваше мрачни чувства, възбуда и безпокойство. Изпитвах същата депресия, която ме душеше през кошмарните месеци след злополуката.

„Какво ти е, скъпа?" - попита ме накрая татко.

„Н-не знам, татко. Просто съм тъжна... Депресирана ..."

Татко поклати глава.

„Не знам дали изобщо ще свикна някога с това, че съм парализирана - му казах аз. - Точно когато си помисля, че съм овладяла положението и... изпадам в униние."

"Джони, наслаждавай се на живота. Ние ще направим всичко възможно - всичко, за да ти помогнем, нали знаеш!" - от искрящите му сини очи и усмихнатото му лице се излъчваха любов и насърчение.

Въздъхнах дълбоко и казах:

„Мисля, че онова, което ме подтиска най-много, е фактът, че съм толкова безпомощна. Като оглеждам къщата, виждам навсякъде онова, което си построил и създал. Тъжно е наистина да си помисля, че не мога да оставя нищо след себе си... Когато си отидеш, ще ни оставиш красиви сгради, картини, скулптура, изкуство. Дори мебелите сам си направил. Аз никога не ще направя това. Никога няма да оставя наследство..."

Татко сбърчи чело за миг, после пак се усмихна.

„Това, което казваш, не е вярно. Нещата, които съм направил със собствените си ръце, не означават нищо. По-важно е да си изградиш характер. Да оставиш нещо от себе си. Разбираш ли? Характер не можеш да изградиш с ръцете си."

„Може би си прав, татко."

„Разбира се, че съм прав."

„Но защо позволява Бог това? Ето семейството ни. Получихме повече удари, отколкото бихме понесли: първо злополуката ми, после - развода на Джей, а сега - малката Кели (племенницата ми умираше от рак на мозъка). Съвсем не е справедливо" - заплаках аз.

Татко постави ръце върху раменете ми и ме погледна право в очите:

„Може би никога няма да научим причината за нашите беди, Джони. Виж, аз не съм свещенослужител или писател. Не знам точно как да опиша какво става с нас... Но Джони, аз трябва да вярвам, че Бог знае какво върши."

„Не знам ..." - измънках аз.

„Виж, колко пъти си чувала някого - сами ние сме го правили многократно - да се моли благочестиво: „Господи, аз съм толкова голям грешник! Заслужавам ад и най-строго наказание от Теб. Благодаря Ти, че си ме спасил"? Ние казваме на Бога на един дъх, че не сме достойни за благостта Му. Обаче ако се случи да изпаднем в някоя беда или страдание, се озлобяваме и викваме против Бога: „Господи, какво правиш с мен?" Разбираш ли? Мисля, че ако приемем наистина, че заслужаваме най-лошото - ада - и после наистина вкусим от него чрез страдание, трябва да се опитаме да живеем с него, нали?"

„Нима мислиш, че заслужавам да бъда парализирана? - Че Бог ме наказва?"

„Разбира се, че не, скъпа! Това бе понесено върху кръста. Аз не мога да кажа защо Той е позволил да се

случи това. Но трябва да повярвам, че Той знае какво върши. Уповай на Него, Джони! Уповай на Него!"

„Ще се опитам" - казах с половин уста.

Пролетта премина в лято, но емоциите ми не се подобриха. Бях очаквала чудо от Бога в „Ранчо Лос Амигос". Бях убедена, че Той ще ми възстанови употребата на ръцете. Когато това не стана, се почувствувах като излъгана. Сякаш Бог ме бе зарязал...

Затова се сърдех на Бога. За да си върна по същия начин, аз намерих начин да Го изключа от ежедневието си, заедно с останалия свят. Втурвах се в отчаяни, депресиращи, фантастични „пътешествия". Заспивах късно, за да сънувам или пък дремех през по-голямата част от деня, за да сънувам и фантазирам. Като се затворих в себе си, аз успях да изключа напълно настоящето и действителността.

Опитвах се да си припомня всяка ясна подробност на приятните изживявания, складирани в паметта ми. Фокусирах цялата си умствена енергия, за да преживея пак тези опитности.

При тези фантазии си припомнях всяко физическо удоволствие, което съм имала: какво усещане съм имала, когато съм носила топли дрехи или от разхлаждащата струя на душ след горещ летен ден, милувката на морския бриз по лицето ми или докосването на лятното слънце до кожата на тялото ми. Плуване. Езда. Скърцащия звук на кожата на седлото, което притисках с бедрата си. Нито едно от тези прости удоволствия не бе нещо грешно. Но аз ги използувах, за да изключа Бога от ума си...

Един ден аз седях в инвалидната си количка навън сред ранчото, нашата семейна ферма в Сайсквил. Приятелите, които ми бяха дошли на свиждане, бяха оседлали конете и бяха заминали на езда с препятствия. Като сравнявах своя жребий с техния, ми стана болно за самата мен. Топлата слънчева светлина блещукаше през клоните на големите дъбове и танцуваше в ярки слънчеви зайчета по буйния килим на тревата. Притворих очи и си припомних един подобен ден преди няколко години. През този дневен сън бях отново с Джейсън, яздейки един до друг към гората през ароматните ливади. После спряхме на едно усамотено място. Наслаждавах се на спомените на невъздържана приятност, възбуда и сетивни удоволствия - чувства, за които знаех, че нямам право да изпитвам тогава и... да възкресявам сега...

Когато Святият Дух ме изобличаваше, аз се бунтувах повече. „Какво право имаш да ми казваш, че не бива да мисля за тези неща? Ти си Този, Който ме постави в това дередже! Аз имам право да мисля за тях. Повече никога няма да изпитам сетивни удоволствия... Не можеш да отнемеш спомените ми!"

Но колкото повече си мислех за тези и други случки, толкова повече отстъпвах назад. Бях объркана и озлобена. Обвинявах Бога, че тези чувства означават толкова много за мен.

Опитвах се да вкусвам и възстановявам и други удоволствия и спомени. Когато отидох у приятели, които имаха басейн до къщата си, аз опитах пак удоволствието, което има от съприкосновението с водата. Приятното вълнуване на водата около мен, когато се плъзгах из нейната прозрачност. Стрелването от дъното нагоре и усещането от втурването на свежия въздух към лицето и дробовете ми. Влажните, разпилени коси под главата ми, докато лежах, къпеща се в слънчевата светлина, върху топлата бетонна площадка. Топлите, фини водни пръски, които правеха малки вадички, спускайки се по съхнещите ми ръце и крака.

Аз се гневях на Бога. Припомнях се всяко нищожно физическо удоволствие и го запращах срещу Бога в огорчението си. Не можех да приема факта - Божията воля, според моите близки и приятели, - че никога повече няма да извърша или усетя тези неща...

А иначе външно запазвах фасадата на бодрост. Вътрешно обаче, се бунтувах.

Фантастичните ми пътувания ставаха все по-продължителни и по-чести. А когато спомените ми се свършваха - и чувствувах, че това ще разгневи Бога, - си създавах нови. Създавах диви, похотливи, ужасни фантасмагории, за които бях убедена, че няма да се понравят на Бога.

Това лято Дайана се премести да живее у нас. Отначало тя не знаеше за моите „пътешествия". После усети, че моите пристъпи на депресия не се поддават на контрол и всякаш преминават в транс.

„Джони! Стига! Събуди се!" - изпищя страшно Дайана един ден. Тя разтърси буйно раменете ми. Бавно се върнах към действителността.

„К-какво?"

"Джони, какво става? Говорех ти, а ти се кокореше през мен в пространството! Болна ли си?"

„Не... Остави ме! Просто ме остави!"

„Няма да си помогнеш, ако искаш да избягаш от действителността - каза Дайана. - Трябва да се изправиш срещу истината. Не я прогонвай. Миналото е мъртво, Джони. Но ти си жива!"

„Жива ли? - отвърнах цинично. - Това не е живот..."

Отвреме навреме тя ме измъкваше от моето фантазиране, но аз пак се хвърлях в моите „пътешествия". Установих, че дрямката в затъмнена стая с вентилатор на прозореца бе най-удобно условие за „пренасяне". Бръмченето на вентилатора бе хипнотичен шум, който изключваше света. Скоро изпадах в транс, в плен на минали чувства и удоволствия.

В крайна сметка обаче разбрах, че няма да стигна до никъде с бунтарските си настроения спрямо Бога. Убедих се, че това е моят начин да греша. Преди злополуката грехът се състоеше според мен в това, човек да извърши нещо. Но сега за мен нямаше възможност за извършвам действия. Започнах да разбирам, че грехът е колкото действие, толкова и отношение. Преди действието умът рамкира мислите и отношението, които стават основата за нашия бунт против Бога. Аз разбрах, че гневът, похотта и бунтът, макар да са „само" отношения, са греховни. Грехът не се състои само в лошите неща, които съм вършила, а е съществена част на моя характер. Макар че за мен нямаше възможност физически да се бунтувам против Бога, при все това аз съгрешавах. Това бе част от моята природа.

Знаех, че съм онова, което Павел описва като плътско, за разлика от духовното. Намирах се в невъзможно състояние - нещастна и неспособна да угодя на себе си и на Бога. „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога" (Римл. 8:7,8).

Или на себе си - си напомних аз. Разбрах, че пристъпите на моята депресия и фантастични полети не правеха нищо друго, освен да ме объркват и смущават.

Не разбирах обаче какво се опитваше да ми покаже Бог, затова се помолих: „Господи, знам, че си планирал нещо за живота ми. Но имам нужда от помощ, за да разбера волята Ти. Имам нужда да узная Твоето Слово. Моля Те, Боже, направи нещо в живота ми, за да ми помогнеш да Ти служа и да узная Словото

Ти."

ДЕВЕТ

Напреднах с рехабилитацията, доколкото бе възможно за моята физика. Сега вече бе очевидно, че няма никога да проходя; няма никога да си служа пак с ръцете; завинаги ще бъда парализирана от врата надолу, неспособна дори да се грижа за личните си нужди. Сега бе сигурно, че завинаги ще бъда зависима от другите за всяко физическо удобство или функция.

Тази зависимост бе достатъчна сама по себе си, за да ми докара нов пристъп на депресия и самосъжаление. Аз поговорих с Дайана за моите тревоги.

„Имам това страшно чувство за безпомощност и малоценност, Дай - й казах аз. - Моля се, щото Господ да направи нещо в живота ми, за да ми покаже, че той има смисъл."

„Аз също се моля за това, Джони - отвърна тя. - Знаеш ли, че ще те запозная с един приятел?"

„С кого? Защо?"

„Стийв Истис. Ти не го познаваш, но в духовно отношение той стои на противоположна позиция спрямо нещата, които те тревожат. Той притежава любов към Бога и познание за Писанията, което действително ще ти помогне."

„Разбира се" - съгласих се аз без много ентусиазъм.

„Той е млад човек. Всъщност, той е още в гимназията."

„В гимназията ли? Дайана! Та той е дете!"

„Не, не съди предварително. Почакай, докато се срещнем с него."

Стийв Истис дойде у дома същата вечер и още в мига, когато прекрачи през вратата, той разтърси моите предубеждения за него.

Стийв се извиси над инвалидната ми количка и пронизителните му зелени очи веднага излъчиха топлина и откровеност. При встъпителния разговор, който имахме, той ме накара напълно да се отпусна. Поведението му свидетелствуваше за зрелост и утешителна сигурност. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе отношението му към мен.

Много хора, които ме виждаха за първи път, чувствуваха неловкост и неудобство заради количката. Тя ги плашеше или ги караше да ме съжаляват. Обикновено биваха необходими няколко посещения и разговори за нас, за да бъде „прескочена" количката и да беседваме на нормално ниво. За нещастие, някои хора въобще не достигаха това ниво и обикновено се чувствувах виновна за това.

А Стийв бе напълно спокоен, като успокояваше и мен. Той говореше бързо, като се изразяваше с оживени жестове и се ентусиазираше от всичко. Докато разговаряхме, той започна да споделя с мен библейски схващания - идеи, които вълнуваха него и стимулираха мен.

"Джони - каза той въодушевено. - Не е ли чудно онова, което Бог прави в живота на различните хора днес?"

Какво? Кой, Къде? Бях твърде объркана, за да поставя въпросите, които бъкаха в ума ми. Нямаше значение! Стийв ми отговаряше и без това.

„Младежите имат фантастични опитности в „Млад живот" в Уудлон. А в нашата църква видяхме как Божият Дух наистина оживотворява хората! Една двойка бе на ръба на развод и Бог отново ги свърза. Един младеж бе пристрастен към наркотици и Христос го избави. Едно момиче, което познавам, бе наистина объркано душевно, но Бог я оправи. О, да можеш да я видиш!"

Разказите следваха един след друг като картеч и аз почнах" да виждам нова реалност в Божията сила. Господ бе работил в живота на хората и тази истина и чудесен смисъл се предаваха върху Стийв, а от него - и върху мен, благодарение на неговите разкази.