Догматична конституция за Църквата Lumen Gentium

Ако се държи сметка за божественото и йерархичното учредяване на Църквата, подобно поприще не е междинно спрямо състоянието на клириците и на миряните, а някои верни и от двете страни са призвани от Бога да се наслаждават на тази особена дарба в Църковния живот и да помагат, всеки по свой начин, за спасителната мисия на Църквата¹³⁹.

Но тъй като поради любовта, към която водят¹⁴¹, евангелските повели по особен начин съединяват техните последователи с Църквата и нейната тайна, духовният живот на последните трябва също да бъде посветен на благото на цялата Църква. Оттам за тях се поражда дългът да се трудят според силите си и вида на собственото си призвание, както с молитва, така и с дела за вкореняването и укрепването на душите в Христовото царство, и разпространяването му по всички краища на земята. Именно затова Църквата защитава и покровителства собствения характер на различните монашески институти.

Следователно изповядването на евангелските повели изглежда като знак, който може и трябва действено да привлича всички членове на Църквата към дръзновено изпълнение на задълженията на християнското призвание. И тъй като Божият народ няма тук, долу, постоянен град, а търси бъдещия град, монашеското поприще, което прави своите последователи по-свободни от земните грижи, прави присъствието на небесните блага видимо за всички вярващи още на този свят, по-добре свидетелства за придобития чрез изкуплението на Христос нов и вечен живот и по-добре предизвестява бъдещето възкресение и славата на небесното царство. По подобен начин монашеското поприще по-вярно подражава и постоянно представя в Църквата приетата от Божия Син форма на живот при идването Му в света, за да изпълни волята на Своя Отец и да я предложи на учениците, които Го следваха. И накрая, то проявява по особен начин издигането на Божието Царство над всички земни неща и неговите върховни изисквания, и показва на всички хора свръхвисокото величие на добродетелите на Царуващия Христос и безкрайното всемогъщество на Светия Дух, Който действа чудотворно в Църквата.

Следователно, макар че не принадлежи на йерархичната структура на Църквата, учреденото с изповядването на евангелските повели монашеско поприще все пак безспорно засяга нейния живот и нейната святост.

За да бъде по-добре задоволени нуждите на цялото стадо на Господа, всеки Институт за богопосветен живот и всеки един от членовете му с оглед на общата полза могат да бъдат освободени от Върховния първосвещеник от юрисдикцията на Епархийните епископи и да бъдат подчинени единствено на него¹⁴³; както и да бъдат оставени или поверени на съответните патриаршески власти. При изпълнението на задачата си към Църквата според своя особен начин на живот самите техни членове трябва, съгласно каноничните закони, да отдават почит и послушание на епископите поради тяхната пастирска власт в отделните църкви и поради необходимите в апостолския труд единство и съгласие¹⁴⁴.

Утвърждавайки монашеското посвещение, Църквата не само го издига в достойнство на каноничен статус, но и го представя с литургичната си дейност като посветено на Бога поприще. С поверената ѝ от Бога власт самата Църква действително приема обетите на богопосветените и с обща молитва изисква за тях от Бога помощта на Неговата благодат, препоръчва ги на Бога и духовно ги благословя като свързва тяхното приношение с Евхаристичното жертвоприношение.
Величие на монашеското посвещаване
46. Монашеството следва да полага всички грижи, за да може Църквата по-добре да представя чрез него с всеки изминал ден на вярващите и на невярващите Христос, Който гледа от планината или благовестява Божието Царство на множеството, или лекува болните и ранените, или обръща грешниците към по-добър живот, или благославя децата и прави добро на всички, но винаги се подчинява на волята на Своя Отец, Който Го изпрати¹⁴⁵.

И накрая, всички следва да бъдат наясно, че макар и да съдържа отказ от несъмнено много ценни блага, изповядването на евангелските повели не се противопоставя на истинското развитие на човешката личност, а поради самата своя природа много допринася за него. Доброволно прегърнати според личното призвание на всеки, повелите действително немалко помагат за пречистването на сърцето и за духовната свобода, поддържат непрекъснато разпалена ревностната любов и, както показва примерът на толкова свети основатели, най-вече имат силата да приспособят християнина към този начин на девствен и беден живот, който Христос избра за Себе Си, а Пресветата Дева, Неговата майка, прегърна. И нека никой не мисли, че с посвещаването си монашеството стават чуждо за хората и безполезно за земния град. Защото макар понякога да не присъстват пряко при своите съвременници, те присъстват по-дълбоко за тях в сърцето на Христос и духовно си сътрудничат с тях, за да може съграждането на земния град винаги да бъде основано в Господа и насочено към Него и за да не се трудят напразно онези, които го градят¹⁴⁶.

Затова Свещеният събор поръчителства и възхвалява мъжете и жените, братята и сестрите, които в манастирите или в училищата и в болниците, или в мисиите с постоянна и смирена вярност към гореспоменатото посвещаване почитат Христовата невеста и служат щедро и многостранно на всички хора.
Призив за постоянство
47. Всеки призван да изповядва повелите следва да се постарае да постоянства и да се усъвършенства в призванието, за което е бил призован от Бога, за увеличаване на светостта на Църквата и нарастване на славата на единосъщната и неделима Троица, която в Христос и чрез Христос е извор и начало на всяка святост.

Глава VІІ

Есхатологичен характер на

Странстващата църква и нейното единение

с Небесната Църква


Есхатологичен характер на нашето призвание
48. Църквата, в която всички ние сме призовани в Исус Христос и където придобиваме светостта чрез Божията благодат, ще има своя завършек едва в Небесната слава, когато дойде времето да се възстанови всичко (вж. Деян. 3:21) и когато заедно с човешкия род целият свят, тясно свързан с човека чрез когото постига своята крайна цел, бъде изцяло съединен под един глава – Христос (вж. Еф. 1:10; Кол. 1:20; 2 Петр. 3:10-13).

Когато бе издигнат от земята, Христос привлече всички към Себе Си (вж. Иоан. 12:32); възкръснал от мъртвите (вж. Рим. 6:9), Той изпрати на учениците Си Своя животворящ Дух и чрез Него учреди Своето Тяло, Църквата, като всеобщо тайнство на спасението; седнал отдясно на Отца, Той непрестанно действа в света, за да отведе хората към Църквата и чрез нея по-здраво да ги присъедини към Себе си, и хранейки ги с Тялото и с Кръвта Си, да ги направи участници в Своя славен живот. Така че очакваното от нас и започнало в Христос обещано възстановяване бе подето от мисията на Светия Дух и чрез Него продължава в Църквата, където вярата ни просвещава в смисъла на нашия земен живот, и докато с надежда в бъдните блага завършваме делото, което Бог ни повери в света, ние завършваме нашето спасение (вж. Фил. 2:12).

Следователно краят на вековете (вж. 1 Кор. 10:11) вече е настъпил за нас и обновяването на света е необратимо установено и някак си реално изпреварено на този свят: и действително, още на земята Църквата се отличава с една, макар и несъвършена, истинска святост. Ала докато настанат обитаваните от правдата нови небеса и нова земя (вж. 2 Петр. 3:13), Странстващата църква ще носи в своите тайнства и институции на настоящия век преходния образ на този свят, и ще живее сред творенията, които и досега стенат и се мъчат в родилни мъки, и очакват Откровението на Божиите синове (вж. Рим. 8:19-22).

Следователно единени с Христос в Църквата и белязани от печата на Светия Дух, “Който е залог за нашето наследство” (Еф. 1:14), ние действително можем да се наречем Божии чеда и сме такива (вж. 1 Иоан. 3:1), но все още не сме се явили с Христос в славата (вж. Кол. 3:4), в която ще бъдем подобни на Бога, защото ще Го видим както си е (вж. 1 Иоан. 3:2). Така че “докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа” (2 Кор. 5:6) и имайки начатъците на Духа, ние стенем в себе си (вж. Рим. 8:23) и желаем да бъдем с Христос (вж. Фил. 1:23). Същата любов ни подтиква да живеем все повече за Него, Който умря и възкръсна за нас (вж. 2 Кор. 5:15). И затова полагаме усилия да бъдем угодни на Господа във всичко (вж. 2 Кор. 5:9) и се обличаме в Божието всеоръжие, за да се възпротивим на дяволските козни и да им устоим в лош ден (вж. Еф. 6:11-13). Но понеже не знаем нито деня, нито часа, е необходимо, предупреждава ни Господ, усърдно да бдим, за да можем, завършвайки своя земен живот (вж. Евр. 9:27), да заслужим да се съберем с Него на сватбената трапеза и да бъдем сред блажените (вж. Мат. 25:31-46), а не като лукавите и ленивите раби (вж. Мат. 25:26) да бъдем хвърлени във вечния огън (вж. Мат. 25:41), във външната тъмнина, където “ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 22:13 и 25:30). И действително, преди да зацаруваме със Славния Христос, всички ние “ще трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (2 Кор. 5:10), и при свършека на света, “които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан. 5:29; вж. Мат. 25:46). Следователно считайки, “че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас” (Рим. 8:18; 2 Тим. 11:12), силни във вярата “очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос” (Тит. 2:13), “Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3:21) и ще дойде, “за да бъде прославен в оня ден всред Своите светии, и за да Му се удивяват всички повярвали” (2 Сол. 1:10).

49. Следователно, докато Господ дойде в славата Си и всички ангели с Него (вж. Мат. 25:31), и смъртта бъде унищожена, и всичко Му бъде подчинено (вж. 1 Кор. 15:26-27), едни от Неговите ученици странстват по земята; други, завършили земния си живот, се пречистват, и накрая, трети вече се радват на славата, съзерцавайки “ясно самия триединен Бог, такъв, какъвто Е”¹⁴⁷. Всички ние обаче в различна степен и по различен начин влизаме в общение с една и съща любов към Бога и към ближния, и пеем на нашия Бог един и същи химн на славата. И действително, всички, които принадлежат на Христос и имат Неговия Дух, образуват една-единствена Църква и са съединени помежду си в Него (вж. Еф. 4:16). Така че единението на тези, които са още на път, с починалите в Христовия мир техни братя ни най-малко не се накърнява и дори, според неизменната вяра на Църквата, укрепва в общението на духовните блага¹⁴⁸. Поради по-съкровеното си единение с Христос блажените действително укрепват цялата Църква в светостта, облагородяват нейния култ към Бога тук, на земята, и многообразно допринасят за по-широкото изграждане на цялата Църква (вж. 1 Кор. 12:12-27)¹⁴⁹. Защото, като се приберат в отечеството и се представят на Господа (вж. 2 Кор. 5:8), чрез Него, със Него и във Него, те не престават да се застъпват за нас пред Неговия Отец¹⁵⁰ и да Му принасят придобитите на земята заслуги чрез Исус Христос, единия Посредник между Бога и хората (вж. 1 Тим. 2:5), да служат на Господа във всичко и да попълват в плътта си недостига от Христови страдания за Христовото тяло, Църквата (вж. Кол. 1:24)¹⁵¹. Така че тяхната братска загриженост е от голяма помощ за нашата слабост.

И действително, докато разглеждаме живота на вярно следвалите Христос, едно ново основание ни подтиква да търсим бъдещия град (вж. Евр. 13:14 и 11:10) и в същото време научаваме за много сигурния път, по който през променящия се свят можем да достигнем до съвършеното единение с Христос, тоест до светостта, според присъщите на всеки един от нас поприще и състояние¹⁵⁷. В живота на онези, които, макар и част от нашето човечество, са съвършено преобразени в образа на Христос (вж. 2 Кор. 3:18), Бог живо проявява пред хората Своето присъствие и Своето лице. В тях Самият Той ни говори и ни показва знака на Своето Царство¹⁵⁸, което мощно ни привлича, излагайки пред нас такъв голям облак светци (вж. Евр. 12:1) и такова свидетелство за истината на Евангелието.

Ала ние почитаме паметта на светците не само заради техния пример, а много повече, за да се укрепи единството на Духа на цялата Църква благодарение на братската любов (вж. Еф. 4:1-6). Защото както християнското общение между странстващите тук, на земята, ни сближава с Христос, така и общението със светците ни съединява с Христос, от Когото като от извор и Глава произтичат цялата благодат и целият живот на самия Божи народ¹⁵⁹. Така че е върховно справедливо да обичаме тези приятели и сънаследници на Исус Христос, които са и наши братя и висши благодетели, и да отдаваме чрез тях дължимата благодарност на Бога¹⁶⁰, и да “отправяме към тях горещи молитви и да се осланяме на тяхната могъща помощ, за да измолват от Бога благодеяния посредством Неговия Син, Исус Христос, нашия Господ, единствения наш Изкупител и Спасител”¹⁶¹. И действително, всяко наше удостоверяване на любовта към светците по природа се стреми и завършва в Христос, “венецът на всички светци”¹⁶², и чрез Него в Бога, Който се удивлява в светците Си и е прославен в тях¹⁶³.

Нашето единение с Небесната Църква благородно се обновява, когато най-вече в Светата литургия, в която силата на Светия Дух действа върху нас със знаците на свещенодействията, ние славословим Божието величие в общностно ликуване¹⁶⁴, и изкупени с Христовата кръв от всяко коляно и език, народ и племе (вж. Откр. 5:9), събрани в едната Църква, прославяме единия и триединен Бог с единно славословие. Затова, когато отслужваме Еврахистичното жертвоприношение, ние се съединяваме във върховна степен с култа на Небесната църква и в общение с нея почитаме паметта на Преславната и всякога Дева Мария, а също и тази на блажения Йосиф Обручник и на блажените апостоли и мъченици, и на всички светци¹⁶⁵.

И действително, когато всички ние, Божиите синове, които сме едно семейство в Христа (вж. Евр. 3:6), сме в общение помежду си във взаимната любов и единното славословие на Пресветата Троица, ние отговаряме на съкровеното призвание на Църквата и, участвайки в литургията, предвкусваме вечната слава¹⁷¹. И когато Исус се появи и славното възкресение на мъртвите бъде осъществено, Божията светлина ще освети Небесния град и Агнецът ще бъде Неговото светило (вж. Откр. 21:24). Тогава цялата Църква на светиите във върховното блаженство на любовта ще обожава Бога и “заклания Агнец” (Откр. 5:12), възвестявайки в един глас: “на Оногова, Който седи на престола, и на Агнеца – благословение и чест, слава и владичество вовеки веков” (Откр. 5:13).