Глава ІІІ Йерархичното учредяване на Църквата

Вървейки по следите на Първия ватикански събор, Свещеният събор учи и ведно с него заявява, че Исус Христос, Вечният Пастир съгради Светата Църква като изпрати апостолите, така както Самият Той бе изпратен от Своя Отец (вж. Иоан. 20:21) и пожела техните наследници, тоест епископите, да бъдат пастири в Неговата Църква до свършека на времената. Но за да бъде самото епископство едно и неделимо, Той постави начело на другите апостоли блажения Петър и го установи като всевечният и видим първоизточник и основа на единството на вярата и общението³⁷. Свещеният събор приема за свое това учение за установяването, всевечността, смисъла и характера на свещеното Първенство на Римския първосвещеник и на неговата непогрешима Учителна власт, и отново го предлага на всички верни, за да повярват силно в него, и продължавайки тази линия, решава да проповядва и да постановява публично учението за епископите, наследниците на апостолите, които ведно с наследника на Петър³⁸, наместника на Христос и видим Глава на цялата Църква, ръководят дома на Живия Бог.

Всъщност те не само имаха различни помощници в служението⁴⁰, но, за да може поверената им мисия да бьде продължена и след смъртта им, апостолите оставиха на своите непосредствени сътрудници, почти като завещание, задачата да довършат и утвърдят започнатото от тях дело⁴¹, като им заръчаха да се погрижат за цялото стадо, в което Светият Дух ги бе назначил за пастири на Божията Църква (вж. Деян. 20:28). Следователно те определиха тези хора и впоследствие се разпоредиха, когато тях вече няма да ги има, други изпитани хора да наследят тяхното служение⁴². Между различните служения, които се упражняват в Църквата още от най-ранни времена първо място според свидетелството на Преданието заема службата на ръкоположените за епископи, чието наследство тръгва още от самото начало⁴³ и които притежават кълновете на апостолското семе⁴⁴. Така че, както удостоверява Свети Ириней, Апостолското предание се проявява⁴⁵ и пази⁴⁶ в целия свят от онези, които са били определени за епископи от апостолите и от техните наследници, и така до наши дни.

Епископите следователно получиха служението на общността, което следва да упражняват с помощта на презвитерите и дяконите⁴⁷, предвождайки вместо Бога⁴⁸ стадото, на което са пастири като господари на учението, свещеници на свещения култ, служители на управлението⁴⁹. И както поверената от Господа именно на Петър, първия сред апостолите, служба бе предопределена да се предава постоянно на неговите наследници, така остава постоянна и службата на апостолите като пастири на Църквата, която следва непрекъснато да се упражнява от свещеническия чин на епископите⁵⁰. Затова Свещеният събор учи, че по силата на божествено ръкополагане епископите са наследили апостолите⁵¹ като пастири на Църквата: който ги слуша, слуша Христос, а който се отмята от тях, се отмята от Христос и от Онзи, Който Го е пратил (вж. Лук. 10:16)⁵².
Епископството като тайнство
21. Господ Исус, Върховният първосвещеник, присъства сред верните в подпомаганите от презвитерите епископи. Като седи отдясно на Бог Отец, Той постоянно присъства на събранието на Своите първосвещеници⁵³, но на първо място чрез тяхното изключително служение Той проповядва на всички народи Божието слово, непрестанно раздава на вярващите тайнствата на вярата и чрез тяхната бащина грижа (вж. 1 Кор. 4:15) присъединява към Тялото Си чрез ново раждане свише нови членове и накрая, чрез тяхната мъдрост и благоразумие насочва и води странстващия народа на Новия Завет към вечната благодат. Тези избрани да пасат стадото на Господа, пастири са Христовите служители и разпоредниците на Божиите тайни (вж. 1 Кор. 4:1), на които бе поверено свидетелството за Евангелието на Божията благодат (вж. Рим. 15:16; Деян. 20:24) и славното служение на Духа и справедливостта (вж. 2 Кор. 3:8-9).

За да изпълнят толкова велики служби, апостолите бяха обогатени от Христос със специално изливане на Светия Дух, Който слезе върху тях (вж. Деян. 1:8, 2:4; Иоан. 20:22-23), а пък те самите с възлагане на ръцете си предаваха на своите сътрудници дара на Духа (вж. 1 Тим. 4:14; 2 Тим. 1:6-7), дар, който и до днес се предава в епископското посвещаване⁵⁴. Свещеният събор учи, че с епископското посвещаване се осъществява пълнотата на тайнството Свещенство, което литургичната практика на Църквата и гласът на Светите отци наричат върховно свещенство, връх на свещенослужението⁵⁵. Едновременно със службата да освещава, епископското посвещаване същевременно присъжда на епископа службите да учителства и управлява, които поради природата си могат да се упражняват само в йерархичното общение с главата и членовете на Колегията. И наистина в Преданието, изразено най-вече в литургичните обреди и порядки както на Източната, така и на Западната Църква, ясно се показва, че с възлагането на ръцете и с думите на посвещаването се присъжда благодатта на Светия Дух⁵⁶ и се слага свещеният печат⁵⁷, така че епископите възвишено и явно заемат мястото на Самия Христос, Учител, Пастир и Първосвещеник и действат в Негово лице⁵⁸. Ето защо именно на епископите се пада осигуряването на новите избраници в епископското тяло чрез тайнството Свещенство.

Ала Колегията или епископското тяло има власт, само ако се възприема заедно с Римския първосвещеник, наследника на Петър, като неин глава, който изцяло запазва своята първенстваща власт над всички, независимо дали са постили или верни. И наистина, по силата на своята служба като Наместник на Христос и Пастир на цялата Църква, Римският първосвещеник има над Църквата пълна, върховна и вселенска власт, която винаги може свободно да упражнява. Чинът на епископите, който наследява Апостолската колегия в Учителната власт и непрекъснато увековечава Апостолското тяло в пастирското управление, ведно със своя глава, Римският първосвещеник, и никога без него, е субект на върховната и пълна власт над цялата Църква⁶³, власт, която може да се упражнява само със съгласието на Римския първосвещеник. Господ наистина положи единствено Петър като камък на Църквата и на него даде ключовете ѝ (вж. Мат. 16:18-19), и го назначи за пастир на цялото Си стадо (вж. Иоан. 21:15 и сл.), а дадената на Петър задача да връзва и развързва (вж. Мат. 16:19), бе предоставена също и на обединената със своя глава Колегия на апостолите (вж. Мат. 18:18; 28:16-20)⁶⁴. Поради своя многолик състав Колегията изразява разнообразието и всеобщността на Божия народ, а доколкото е обединена под един глава, тя изразява единството на Христовото стадо. В нея вярно уважаващите първенството и предимството на техния глава епископи разполагат с присъщата за тях власт, за благото на техните верни и дори на цялата Църква, чиято органична структура и съгласие непрестанно се укрепват от Светия Дух. Върховната власт на тази Колегия над цялата Църква тържествено се упражнява в икуменическия събор. Не може да има икуменически събор, ако не е потвърден като такъв или най-малкото приет от наследника на Петър, и именно Римският първосвещеник има правомощието да свиква, да оглавява и да утвърждава тези събори ⁶⁵. Самата колегиална власт може да бъде упражнявана заедно с папата от епископите от целия свят, стига само главата на Колегията да ги призове към колегиално действие или поне да одобри или свободно да приеме единодействието на разпръснатите епископи, така че то да се превърне в истинско колегиално действие.

Взети поотделно, всички епископи начело на отделни Църкви упражняват пастирското си управление над поверената им част от Божия народ, а не над другите Църкви, нито над Вселенската Църква. Но като членове на Епископската колегия и законни наследници на апостолите, според установеното и предписаното от Христос, всички епископи са длъжни да се грижат за Вселенската Църква⁶⁹ и макар че не се упражнява според юридически акт, тази загриженост допринася общо взето в най-висша степен за благото на Църквата. Всички епископи действително трябва да поощряват и да съхраняват единството на вярата и общата за цялата Църква дисциплина, да поучават верните в любов към цялото Мистично тяло на Христос, и най-вече към неговите бедни, страдащи членове и към гонените за правда (вж. Мат. 5:10), и накрая, да поощряват всяка обща за цялата Църква дейност, най-вече за да може вярата да нарасне и светлината на пълната истина да се открие за всички хора. Впрочем, истина е и това, че като управляват добре собствената си Църква като част от Вселенската Църква, те успешно допринасят за благото на цялото Мистично тяло, което е също и Тяло от Църкви⁷⁰.

Грижата за благовестяването на Евангелието по цялата земя принадлежи на тялото на пастирите, които Христос упълномощи всички заедно, като им наложи една обща служба, както папа Целестин припомни на отците от Събора в Ефес⁷¹. Затова взети поотделно, доколкото това позволява осъществяването на собствената им служба, епископите са длъжни да си сътрудничат помежду си и с наследника на Петър, на когото бе специално поверена висшата служба да разпространява християнското име⁷². Ето защо те трябва с всички сили да предоставят на мисиите било работници за жътвата, било духовна и материална помощ както пряко, така и подбуждайки пламенното съдействие на верните. И накрая, във всеобщото общение на любовта, епископите следва охотно да предлагат братската си помощ на другите Църкви и особено на по-близките и по-бедните, следвайки преподобния пример на древната Църква.

По Божие провидение изградените по различните места от апостолите и техните наследници различни Църкви бяха учредени през вековете като множество органично обединени групи, които, спазвайки единството на вярата и единственото Божествено учредяване на Вселенската Църква, се радват на собствена дисциплина, на собствена литургична употреба, на собствено богословско и духовно наследство. Някои от тях, най-вече старите патриаршески Църкви, като утроби на вярата родиха други Църкви, като свои дъщери, с които остават свързани до наши дни с по-тясна връзка на обич в живота на тайнствата и във взаимното зачитане на правата и задълженията⁷³. Това разнообразие на съгласуваните помежду си поместни църкви показва още по-ясно католичността на неделимата Църква. По подобен начин днес епископските конференции могат да допринесат многостранчиво и плодотворно за конкретните приложения на колегиалния дух.

Каноничната мисия на епископите може да бъде осъществена или чрез законни обичаи, които върховната и вселенска власт на Църквата не е отменила, или чрез създадените или признати от нейната власт закони, или пряко чрез самия наследник на Свети Петър, но ако последният се противопостави или откаже апостолическото общение, епископите не могат да встъпят в тази служба⁷⁴.

Макар че, взети поотделно, епископите не се ползват с правомощието на непогрешимостта, тогава когато, дори и разпръснати по света, но запазили връзката на общението помежду си и с наследника на Петър, те достоверно учат по въпросите на вярата и морала и съгласуват едно учение, което следва да бъде считано за окончателно, те непогрешимо представят учението на Христос⁷⁶. Това е още по-явно когато събрани на икуменически събор, те стават за цялата Църква учители и съдници на вярата и морала, а техните дефиниции трябва да се приемат в съгласие с вярата⁷⁷.

Тази непогрешимост, с която Божественият изкупител пожела да дари своята Църква, когато последната определя учението си относно вярата и морала, се разпростира дотолкова, доколкото и обема на Божественото откровение, което Църквата трябва да пази свято и да излага вярно. От тази непогрешимост се ползва по силата на своята служба Римският първосвещеник, глава на Епископската колегия, когато като върховен Пастир и учител на всички верни, натоварен да утвърждава своите братя във вярата (вж. Лук. 22:32), провъзгласява с окончателно решение едно засягащо вярата или морала учение⁷⁸. Ето защо се казва с основание, че неговите дефиниции не подлежат на промяна сами по себе си, а не по силата на съгласието на Църквата, защото са произнесени с обещаното му в лицето на Блажения Петър съдействие на Светия Дух и в следствие на това не се нуждаят от каквото и да е друго одобрение и не търпят каквото и да е прибягване до друго отсъждане. Тогава Римският първосвещеник действително изразява своето мнение не като частно лице, а като върховен Учител на Вселенската Църква, като носител на харизмата на непогрешимостта на самата Църква, който излага или защитава учението за католическата вяра⁷⁹. Обещаната на Църквата непогрешимост обема също и епископското тяло, когато то упражнява върховната Учителна власт заедно с наследника на Петър. А на тези дефиниции никога не ще липсва одобрението на Църквата поради действието на същия този Свети Дух, който съхранява и води напред в единството на вярата цялото Христово стадо⁸⁰.

Когато Римският първосвещеник и епископското тяло заедно с него определят една точка от учението, те правят това съобразно самото Откровение, към което всички трябва да се придържат и съобразяват, и което изцяло се предава по пътя на Писанието или на Преданието от законното наследство на епископите и особено от грижите на самия Римски първосвещеник. Това Откровение е ревностно съхранено и вярно изложено в Църквата в светлината на Духа на истината⁸¹. По силата на тяхната служба и предвид сериозността на въпроса, Римският първосвещеник и епископите дейно се трудят, използвайки подходящи средства, за точното вникване в Откровението и съответното му изразяването ⁸², без да получават обаче ново публично Откровение като принадлежащо на Божественото хранилище на вярата⁸³.

Всяко Евхаристично богослужение е ръководено по закон от епископа, на когото е поверена задачата да отдава култа на християнската религия към Божието величие и да го регулира според наставленията на Господа и законите на Църквата, определени впоследствие за епархията му, и според неговото частно отсъждане.

Така с молитва и труд за народа епископите щедро и многостранчиво разпространяват пълнотата на Христовата святост. Със служението на словото, те предават на вярващите Божията сила за тяхното спасение (вж. Рим. 1:16) и освещават верните с тайнствата като определят правилата и плодотворното разпределение със своята власт⁹². Те уреждат отслужването на Кръщението, което дава право на участие в царственото свещеничество на Христос. Те са първите служители на Миропомазанието, разпоредителите на свещеническите чинове. И отново те регулират покаятелната дисциплина, загрижено насърчават и просвещават своя народ, така че той да участва в литургията и най-вече в светото жертвоприношение с вяра и благочестивост. И накрая пак те трябва да помагат с примера на своя живот на онези, на които са предстоятели, като ги предпазват от всяко зло и когато могат с Божията помощ ги обръщат към доброто, за да достигнат заедно с повереното им стадо до вечния живот⁹³.
Задължението да управляват
27. Епископите управляват поверените им поместни църкви като наместници и пратеници на Христос⁹⁴ по съвет, убеждение и пример, а също и с авторитета и свещената власт, с която обаче си служат само за съзидание на собственото им стадо в духа на истината и светостта, като не забравят, че по-големият трябва да стане като по-малкия, а който началства да стане като онзи, който слугува (вж. Лук. 22:26-27). Властта, която лично упражняват в името на Христос, е собствена, надлежна и непосредствена власт, макар че нейното упражняване се определя окончателно от върховната власт на Църквата и може да бъде стеснена в определени граници с оглед ползата на Църквата или верните. По силата на тази власт епископите имат свещеното право и дълга пред Господа да дават закони на своите подвластни, да съдят и регулират всичко, което се отнася до култа и апостолството.

На тях е напълно поверена пастирската задача или обичайната и всекидневна грижа за тяхното стадо и не следва да бъдат считани за наместници на Римските първосвещеници, защото упражняват собствената си власт и наистина се наричат старейшини на народите, които ръководят⁹⁵. Така че властта им не се намалява от върховната и вселенска власт, а напротив, тя е утвърдена, подсилена и защитена от нея⁹⁶, тъй като Светият Дух съхранява непроменена установената от Господа Христос форма на управление в Неговата Църква.

Мъдри сътрудници на епископския чин¹⁰⁸, негови помощници и посредници, призвани да служат на Божия народ, презвитерите заедно със своя епископ съставляват едно единно презвитерство¹⁰⁹, макар и с различни служби. Във всяка местна общност на верните те представляват така да се каже епископа, с когото са свързани с доверие и великодушие, като споделят отчасти неговите задължения и загриженост и всекидневно им се посвещават. Под властта на епископа те освещават и управляват поверената им част от стадото на Господа и така правят видима в своето седалище Вселенската Църква и действено спомагат за съзиждането на цялото Христово Тяло (вж. Еф. 4:12). Като внимават винаги за благото на Божиите синове, те следва да допринасят за пастирския труд на цялата енория и дори на цялата Църква. Поради това свое участие в свещеничеството и в мисията презвитерите следва да признават епископа за свой баща и да му се подчиняват с уважение. А епископът от своя страна следва да гледа на своите сътрудници презвитерите като на свои синове и приятели, както Христос, Който вече не нарича учениците си слуги, а приятели (вж. Иоан. 15: 15). Следователно поради чина и служението си всички презвитери – и мирските свещеници и свещеномонасите – в единение с Епископското тяло и според своето призвание и благодат служат за благото на цялата Църква.

По силата на общото свещено ръкоположение и мисията си, всички презвитери са свързани помежду си в съкровено братство, което трябва да се проявява спонтанно и доброволно в духовната и материалната, в пастирската и личната взаимопомощ, в различните събирания и в общението на живот, труд и любов.

Като бащи в Христа, те следва да се грижат за верните, които духовно са възродили чрез кръщението и учението (вж. 1 Кор. 4:15; 1 Петр. 1:23). Превърнали се щедро в пример за стадото (вж. 1 Петр. 5:3), следва да предвождат своята местна общност и да ѝ служат така, че тя наистина да може да бъде достойно наречена с името, което е чест за единния и целия Божи народ, а именно “Божия Църква” (вж. 1 Кор. 1:2; 2 Кор. 1:1 и сл.). Нека не забравят, че с всекидневното си поведение и загриженост те представят на вярващите и на невярващите, на католиците и на не-католиците, образа на едно наистина свещеническо и пастирско служение, че трябва да свидетелстват пред всички за истината и живота, и като добри пастири да търсят също и онези (вж. Лук. 15:4-7), които макар и кръстени в Католическата църква са се отдалечили от практикуването на тайнствата или дори от вярата.

Тъй като днес човешкият род се стреми все повече към гражданско, икономическо и социално единство, става все по-необходимо свещениците да отстранят всяко основание за разделение, като обединят грижите и силите си под ръководството на епископите и Върховния първосвещеник, за да може целият човешки род да бъде доведен до единството на Божието семейство.
Дяконите
29. На по-ниско стъпало в йерархията се намират дяконите, чиито ръце са възложени “не за свещенството, а за служенето”¹¹⁰. И действително, подкрепяни от благодатта на тайнството, те служат на Божия народ в “дяконията” на литургията, на словото и на любовта, в общение с епископа и неговото презвитерство. Според отреденото му от компетентната власт дяконът следва тържествено да кръщава, да съхранява и раздава Евхаристията, да присъства от името на Църквата на брака и да го благославя, да носи предсмъртното причастие на умиращите, да чете Свещеното Писание на верните, да просвещава и насърчава народа, да ръководи култа и молитвата на верните, да извършва свещенодействията, да ръководи погребалните обреди. Посветените на милосърдните и на помощните дела дякони не трябва да забравят предупреждението на блажения Поликарп: “Да бъдат милозливи, усърдни, да вървят според истината на Господа, Който стана Слуга на всички¹¹¹”.

И тъй като тези в най-висша степен необходими за живота на Църквата функции са трудно изпълними в много области съгласно действащата днес в латинската Църква дисциплина, дяконството ще може да бъде възстановено в бъдеще като самостоятелен и постоянен чин в йерархията. А различните компетентни териториални епископски събрания, с одобрението на Върховния първосвещеник, ще трябва да решават дали и къде е уместно да се ръкополагат такива дякони, за благото на душите. Със съгласието на Римския първосвещеник това дяконство ще може да бъде поверено както на мъже в зряла възраст дори и сключили брак, така и на подходящи младежи, за които обаче трябва да остане в сила закона за безбрачието.