Отмъщението на камилчетата

Все още обаче не сме пребродили конкретиката на злободневната рубрика, предизвикала толкова силен обществен резонанс и предопределила съдбата на автора. Значението на "камилчетата" се засилва синхронно на усилията на легалната опозиция да предизвика обрат в политическата ситуация. Шансовете на демократичната общност рязко намаляват след подписването на мирния договор на Съюзните сили с България (Париж, 10.II.1947 г.). Това е краят на българската демокрация. Смазването и унищожението на опозиционните движения остава въпрос на време. В силно стесненото политическо пространство, в условията на психически тормоз и всекидневна физическа агресия гласът на Трифон Кунев попива в отчаяните души на хората, защото остава един от малкото смели и свободни гласове в стъмняващите се хоризонти на българското битие. От страниците на своята колона писателят категорично изрича суровата истина за черните дни на терора: "Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на "свободата и демокрацията."² Инсценираните съдебни процеси, вероломните убийства, арестите и изчезванията на хиляди хора, концлагерите, митингите и заканите срещу опозиционните организации, терорът на купоните и мобилизационните повиквателни, извънредните закони, национализациите на имуществото и земята са отровните белези на тоталното поробване. Вестниците "Свободен народ" и " Народно земеделско знаме" викат с пълен глас против погазването на правата и развихрянето на тиранията в малката балканска страна, но техният вик на отчаяние заглъхва в страха, сковал българското общество и в безразличието и себичността на западната дипломация. Затова обречената битка на българските хидалговци с могъщата сталинска хидра днес предизвиква още по-голям респект и възхищение. Дори не е за вярване, че е имало и такива люде сред българите в средата на века - неподкупни, смели, саможертвени, упорити, съпротивляващи се в името на дълга към Отечеството и Свободата, каквито са лидерите на БЗНС (н. п.) и"Зеленото знаме" през 1945-1947 г., особено ако се съпоставят с днешните дребни лидероманчета на десетките земеделски съюзчета.

По същия повод отправя писмо⁴ и до Людмил Стоянов, председател на Съюза на българските писатели, като призовава да бъде защитено достойнството и свободата на писателя изобщо с публичен протест срещу насилието над най-стария член, основател и бивш председател на Съюза. Гласът му остава глас в пустиня, защото още през януари с.г. бившите му съдеятели го обявяват и за "бивш писател". За сметка на това двата протеста се озовават в службите на Държавна сигурност, където се намират и сега. Сведения за побоя постъпват и от други източници, събрани са в секретното досие. Докладват доносниците, които го посещават в дома му в качеството на приятели, съмишленици, съчувственици и роднини, в случая това са "Румяна, "Никола" и "Вуйчо". Пред никой от тях пребитият писател не се оплаква, а напротив, дори се радва, че е споделил страданията на стотиците редови земеделци от страната, малтретирани от комунистическите шайки. Подробно описва посещението и разговора си с него агентът "Вуйчо": "На 19-ти, към 16 ч. отидохме в дома на Трифон Кунев. На въпросите, зададени от Мара Пондева, как е и какво прави, Кунев отговори: затвориха ме и ми нанесоха страшен зверски побой. Но аз не им се сърдя, защото те сами са зверове. Ще дойде ден, когато ще ни свалят шапки, но ние на тях никога няма да им сваляме шапки."⁵ Така ушите, които слухтят за оплаквания и вопли на пребит стар човек, за признаци на уплаха и сломяване, чуват думи, които най-малко са очаквали - на достойно поведение и непреклонен дух, издаващи школовката на стария воин, минал през многобройни фронтове и премеждия.

Със заповед № 5286 от 11. VI. прокуроският надзор на Софийски областен съд⁹ нарежда "да се извърши дознание относно статията "Едно разяснение" с оглед чл. 7, ал. II от ЗЗНВ и да се задържи автора на статията". Тр.Кунев е арестуван на 21 юни 1946 г. За трети път в досието му се появява "Арестантско поверително"¹⁰. Върху същата служебна бланка прокурорът постановява: "Привличам като обвиняем по чл. 7. ал. II от ЗЗНВ Трифон Кунев Бояджиев от София. Мярка за неотклонение, задържане под стража. Да се изготви постановление. 21. VI. 1946 г. с подпис на същия М. Великов." Тези репресивни заповеди, застъпващи се една върху друга, написани от различни инстанции, върху една и съща служебна бланка, показват не само нетърпението, но и законовия произвол на властниците.

Оттук нататък в рамките на повече от четири месеца писателят е затворник в Софийския затвор и същевременно тече съдебна процедура. За кой ли път в историята на България се извършва съдебна разправа със свободата на мисълта и словото. Съдебният процес е нагъл фарс, целящ да узакони безпардонното насилие над политическия противник. Следват протоколи за разпит с писмени показания на Тр. Кунев, т. н. дознание. В обемистото досие се намират всички материали по делото - призовки, карта за обвиняемото лице с биографични данни, обвинителни актове и постановления, съдебни протоколи, свидетелски показания и писмени отговори на подсъдимия и защитата. Тр.Кунев е обвинен по 6 наказателни члена от ЗЗНВ¹¹  и НЗ въз основа на Предговора и статията, откъдето са из-влечени обвинителните мотиви. Цитирането на най-главните от тях е необходимо поради много причини, а най-важната е да се види страхът на управляващите от истината, изречена в инкриминираните текстове: ето как кратките редове са претълкувани, за да се вмъкнат в обвинителен ракурс.

"Обвиняемият умишлено нарича провежданата реформаторска дейност от законната власт "Обезличаване и поробване" с цел да създаде смущения в народа.

Безспорно с тези си слова ("политически и стопански фантазьори"- б. м.) обвиняемият визира челниците на управлението в лицето на нашите министри, разгласявайки неверни съобщения с обидно съдържание, които са от естество да създадат недоверие към властта и нашите върховни органи.

Обвиняемият в същата статия подканва своите фашистки съмишленици да се влеят в неговото съпротивително движение, което не закъснява да се прояви в различни саботажни действия, нападения над милиционери и други органи на властта, терористични горянски групи, връх на които бяха и миналите два процеса на съратника на обвиняемия Кръстьо Пастухов и този на Геметовци, които открито създават въоръжени групи. Това негово подканване към съпротива, която в никой случай не може да бъде "гандистка" намери отражение във фашистките среди, прикрили се в редовете на родната войска, където се създаде терористичната организация "Цар Крум", изправена днес пред съда." Ето какво е съпротивителното движение, което подбужда да се създаде обвиняемият и което се визира в инкриминирания предговор и в статията с този обвинителен акт.

Инкриминират се и 16 фейлетона от "Ситни-дребни като камилчета" - следва списък със заглавия и коментари на съдържанието, синхронни на обвиненията.

Прокурорът определя като свидетели на обвинението двама от заклетите врагове на Тр. Кунев - Георги Караславов и Крум Кюлявков.

Интерпретацията е потресаваща. В очите на страха и лъжата "камилчетата" реално се превръщат в едри "камилища", а комунистическата нетърпимост е в състояние да обеси човека заради едно изречение само. В никаква логика не се побира твърдението, че това прословуто изречение за съпротивителното движение е могло само за 20-ина дни след появата си да организира из цялата страна горянски групи, заговори във войската, въоръжени действия за отслабване и събаряне на властта. Ролята на предговора към книжката "Ситни-дребни като камилчета" се хиперболизра до такава абсурдна степен, че да се окачестви не само като идейна програма, но и като практическо ръководство за въоръжен заговор. Върху автора се стоварват реалните и мнимите вини на цялата опозиция, но най-вече цинизмът на властващите, които търсят аргументи за скалъпените съдебни процеси и в най-невинното писание, използвайки искреността на един творец. Какво от изреченото в краткия текст може да се квалифицира като "терористични действия" не става ясно, но не е и необходимо. Процесът е политически и поръчков, обслужващ много по-голяма цел от тая, която публично се афишира - да се разгроми и унищожи демократичната опозиция, окончателно да се наложи еднопартийната и еднолична власт в България. Осъждането на Трифон Кунев е епизод от големия сценарий, в който един по един се отстраняват от политическата сцена и се ликвидират опозиционните лидери - чрез осъждане, затваряне и убийство².  Идването на А.Я.Вишински в България по това време (9.I.1946 г.) не е напразно, то е сигнал (и начало) на разправа с легалната опозиция.

Все пак сценарият фиксира един от пиковите моменти в историята на литературата, когато тя пряко се вмесва в политиката и влиза в двубой с репресивната машина на властта. Трифон Кунев през 1946 г. повтаря ролята на Гео Милев отпреди 20 години, на Цвети Иванов, гл. редактор на в."Свободен народ", арестуван и съден със същите мотиви почти по същото време - еднаква е ситуацията с поемата "Септември", с "Няколко разяснения от автора" и статията "Не разрушавайте всички мостове" и от еднакво тесто са режимите през 1925 и през 1946 г. - превратаджийски, насилнически, комунофашизоидни или обратно. Съдбата на авторите и на техните произведения е показателна за родството на двете идеологии и системи. И нека да не забравим никога, че щом посегнат на словото, то непременно ще посегнат и на свободата, и на демократичните придобивки на обществото.

Подсъдимият посочва за свои свидетели по дело № 301/1946 писателя Константин Петканов, който да свидетелства за дейността му като директор на Народния театър след 9. IХ. 1944 г.; писателя комунист и концлагерист Кръстьо Белев, който щял да докаже отношението на Тр. Кунев към фашизма, както и към преследванията на партизани, евреи и прогресивни писатели преди преврата; бившия земеделски министър Асен Павлов, за да запознае съда с поведението и мнението на подсъдимия по актуалните политически въпроси; Никола Ковачев - да установи с точност времето на отпечатването и пускане в продажба на инкриминираната книга "Ситни-дребни като камилчета". Защитници на Тр. Кунев са известните земеделски дейци и адвокати Ангел Държански и Йордан Ковачев (и поет), Никола Бронзов и социалдемократът Иван Руневски. На първото заседание на съда не се явяват свидетелите на обвинението Караславов и Кюлявков, както изобщо не се явява и свидетелят на защитата Кр. Белев. От тяхна страна в архива остават писмени показания против бившия председател на писателския съюз. След като не смогват да наддумат и да сломят опитния си противник на полето на публицистиката, сега комунистическите корифеи имат шанс да отмъстят за моралното си поражение. Злостните клевети и вулгарните инсинуации от страниците на вестниците се повтарят в показанията, сега вече юридически валидизирани като свидетелства против обвиняемия. На второто заседание (2. ХI. 1946 г.) отсъстват, изглежда тактически, свидетелите на подсъдимия. Току-що са проведени избори за ВНС (18.Х.1946) и Тр. Кунев е избран за народен представител от Луковитска околия, което дава основание на адвокатите да пледират за отлагане на делото. Според закона за ВНС избраните народни представители получават статут на имунитет 5 дни преди свикването му. Прокурорът Великов се противопоставя и нарежда свидетелите да бъдат глобени и доведени насила още същия ден следобед, за да се даде ход на делото, преди да е влязъл в сила имунитетът. Въпреки това обаче хората не идват и заседанието се проваля, факт, квалифициран от обвинителя като "саботаж на процеса". Същият е отложен за 4 ХI³.  Тогава обаче в съда е внесено заявление от името на Тр. Кунев за освобождаване на основание чл. 96 и чл. 147 от Конституцията, като е приложено удостоверение

На 8 ноември 1946 г. името на луковитския избраник прозвучава мощно при откриване на Шестото ВНС. Стотината депутати от опозицията скандират: "Освободете Трифон Кунев! Дайте свобода на Трифон Кунев!", а Никола Петков, станал на крака, извиква:"Това е позор за едно Велико народно събрание!"⁷ Едва тогава в прокуратурата се получава писмо-разпореждане от Председателя на ВНС, Васил Коларов, че Трифон Кунев трябва да бъде освободен.⁸ След 140 дни, прекарани в килиите на Централния затвор, скандалният автор на прочутата вестникарска колона излиза на свобода и влиза в Народното събрание. Когато на II заседание той се появява в залата, посрещнат е със ставане на крака и овации от своите другари. За кратко. Не след дълго ще мине обратно по същия път.

Втората папка от Досието на Тр. Кунев съдържа 121 документа - рапорти, заповеди, справки, служебни писма, план-разработки и, разбира се, многобройни доноси. Донесенията са от щатни разузнавачи и от вербувани агенти. Още през 1937 г. е следен от агенти на полицията, но това е старомодно и забавно, като в криминален роман за Арсен Люпен, проследяване и подслушване по улици и кафенета³. И новата власт веднага го взема на мушка още от 1945 г. В първите донесения, освен биографични и политически данни, се изтъкват и черти от характера на обекта: "упорит и твърд в разбиранията си" (л.49); "упорит и последователен. Злокачествен. Морално запазен. Стои на най-здравите опозиционни позции. Приятел е на Гичев (Димитър) и Никола Петков". (л. 50, 11. II. 1946 г., донася Ивко). В обширна служебна справка на ДС от 28.II. 1946 г. агент № 103 съобщава и един нов факт, че през м. май 1945 г. Тр. Кунев е участвал в учредяването на "Лига за защита на правата на човека и гражданина" и е избран за подпредседател и ето каква е била дейността му като такъв: "Заедно с други представители на въпросната лига Кунев се застъпва пред регентите, министър-председателя, членове на правителството за отменяне закона за ТВО, за връщане интернираните близки на осъдените от народния съд, за амнистия или помилване на осъдените от народния съд. Изобщо Тр. Кунев се явява като най-върл противник на днешната власт като в своите прояви не държи сметки за граници" - заключава сътрудникът. С тези документи се открива още една страна от хуманната дейност на писателя, полагащ усилия да помогне на жертвите на комунистическия терор. Както е видно, според самата Държавна сигурност, още в 1946 г. е престанал да бъде "удобен човек", а обратно - превърнал се е в "най-върл враг". С каква цел Хр. Радевски, свидетел и активен участник в тогавашните събития, след 50 г., през 1994, лепва етикета на "удобния човек" върху името на един страдалец и борец, всеки може да си отговори. В ония времена Радевски е ортодоксалнен комунист, той е "удобният" за своята партия човек, възпяващ дори нейната "храчка" като огромна чест. Щом може заради партията да се отрече и от името си ("не съм ни Радевски , ни Христо, а съм безимен твой войник"), то защо да не окаля паметта и името на общия им противник, разчитайки на късата памет на българското общество. Затова досаднотo, изморително ровене в архивите понякога има своята полезна мисия възстановява справедливостта и истината за историята и за човека.

По линия на "Лигата за правата" в секретното досие са събрани, вероятно по време на обиските, огромен брой оплаквания от български граждани, които са се обръщали към него като подпредседател на "Лигата", с надежда да намерят защита срещу притеснения и беззакония. Най-често това са софиянци, в чиито къщи и апартаменти ОФ-властта е натрапила като наематели свои привърженици - активисти и милиционери от провинцията. Сред куриозите на комунистическото безочие е документиран и такъв случай - министърът на правосъдието Минчо Нейчев е настанен в жилището на осъдения на смърт от народния съд дворцов чиновник Ганчев (или Генчев), без да плаща наем на вдовицата. Министърът спял в леглото на убития, а жена му Таня износвала дрехите на вдовицата Соня. Горките пролетарски министри! - бих казала аз. Откъде са започнали, преди да стигнат до 33-те суперлуксозни резиденции и боянските палати! След като Тр. Кунев, освен че публикува дръзки фейлетони, си позволява и да събира факти за зулумите на прокламираните "идеалисти" и борци за равенство, няма как да не е в контингента на Държавната сигурност. Нещо повече, той е сред най-"обгрижваните" от нейна страна. От 1945 до 1947 г. наоколо му бдят агенти с номера 5, 69, 103 и други с кодови имена Кремена, Бродски, Богданов, Румяна, Никола, Вуйчо, Бързак, Македонски, Германеца. Някои от тези хора се подвизават като земеделски активисти и са сред елита на БЗНС. Кремена, Бродски, Богданов и Румяна донасят за политическите разговори и решения на ПП на БЗНС, участват в мероприятията на съюза, срещат се с видни партийни дейци - Никола Петков, Недялко Атанасов, Петър Коев, Асен Стамболийски, Трифон Кунев. Особено активна е агентката с псевдоним " Румяна". Тя знае за срещите на Н. Петков с американския дипломат Джон Мак и това навежда на мисълта, че може би е едната от двете преводачки Невена Розева или пък Анастасия Митева, и двете близки до ПП и до Никола Петков, чиято роля в процесите е вече известна. "Никола" и "Вуйчо" са съмишленици и освен това приятели или роднини, които имат достъп до дома на писателя, а зад псевдонима "Македонски" се крие шурей на избягалия в Австрия земеделец Христо Статев и чийто баща Димо също е земеделец-емигрант. Този човек има за задача да шпионира собствената си сестра, да донася за писмата от съпруга й, а може би и за писмата и сведенията на баща си. Лицата с чужди имена следват Трифон Кунев в "Юнион клуб", в кафене "България" и в аператива "Лисичата дупка", подслушват личните му разговори и докладват за срещите с приятели и политици. Определено може да се каже, че "каиновци и юди" се спотайват в земеделските редици още преди да е настъпил часът на гоненията и концлагерите. Хранителната среда на продажничеството и шпионството се корени в разцеплението на БЗНС през м. май 1945 г. и последвалото го роене на геметовци, гичевисти, николапетковисти и оббовисти. Неустойчивата, лесноизкушима земеделска душа, както винаги се мята между идеята и инстинкта, между жаждата за власт и страха за живота.

В този кратък период от една година, когато Тр. Кунев е народен представител във ВНС и е на свобода, се разиграват драматични събития. Спрян е вестникът на социалдемократите "Свободен народ", рубриката СДКК в НЗЗ изчезва, заменена от "Всекиму заслуженото", където спорадично се появяват статийки, посветени на конформистките уклони на известни български писатели. Все по-често нявгашният сатирик започва да отправя призиви за омиротворяване и съгласие, за компромиси и разум в политиката, в противовес на засилващото се ожесточение и противопоставяне на партиите и разделението на обществото. Той остава на своя пост, предан е на лидера Никола Петков, но е вече болен възрастен човек, принуден да се отдръпне на заден план, застрашен от отмъстителността на комунистите. Демократичната общност в България е стресната от бруталното насилие и терора по време на изборите, когато с необяснима жестокост са убити от ремсисти и комунисти 28 привърженици на БЗНС (н. п.), а стотици други са пребити. 

Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическо мнозинство² стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В.Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (Червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, материалните привилегии и терористките методи на управляващите, предателската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков на 3. ХII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Г. Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийства на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. ХII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания (изтръгнати с мъчения)³ Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"