А. Югов: Никой няма да си хаби куршума! Министър-председателят Георги Димитров

Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава, и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища, и то в сградата на т. н. "народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента⁵. Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на XVIII век!

Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС (н.п.), снема се имунитета на земеделските депутати, а
23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IХ. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946 г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС- да бъде изпратен в Централния затвор⁶. Едва на следващия ден VI НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Мотивите са, че мярката "задържане под стража" била само "отложена" и ставала безпредметна, поради отнемане на депутатския имунитет и обявяването на БЗНС за незаконен⁷. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция⁸. Това е груба политическа и съдебна фалшификация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва. В писмото на същия съд от предходната година (8.ХI. 1946 г.) до директора на Софийски затвор изрично е написано, че "съдът е отменил мярката задържане под стража срещу Т. К. Бояджиев по НОХ дело 301/ 46 г. и нарежда същият да бъде пуснат на свобода". Сега обаче съдът фриволно, а всъщност под натиска на Държавна сигурност, си позволява не толкова безобидна корекция - постфактум подменя собствената си формулировка - с "отлага" вместо "отменя".

Първото заседание е на 14. ХI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на обвиняемия не се явяват, единият от тях, Н. Ковачев, също е арестуван. Той се отказва от свидетели и е защитаван само от адвоката Държански. Цялата процедура, включително присъдата, протича само в този ден. Дават думата на подсъдимия за изявления, той заявява, че това е и последната му дума по делото. След чудовищната манипулация, завършила с жестокото убийство на Н. Петков, Тр. Кунев е наясно, че правораздаване и правосъдие в България вече няма, а има само поръчкови сценарии, изпълняващи политическите замисли на тираните. Не желае да бъде участник във фиктивните процедури, а се оставя в ръцете на съдбата. Наясно е, че никакви правни доводи, никакви факти и аргументи няма да отклонят прононсираните "юристи" от поставената цел. В първото и последно свое изказване не се признава за виновен, обяснява инкриминираните фрази от предговора и от фейлетоните като стилистични двусмислия, доказва, че е бил последователен демократ чрез биографичните бележки към негови творби в две христоматии за I и II прогимназиални класове, написани от комунисти като Мл. Исаев (Н.Фурнаджиев и Г. Караславов) К. Зидаров през 1945 г. Остротите и критиките в своите произведения обяснява с увлечения, породени от общата атмосфера през 1946 г., когато конфронтацията в политическия живот е била в апогея си, посочва, че и срещу него са се сипели обидни и унизителни хули и клевети. Припомня факта, че за същия предговор и статия е лежал 5 месеца в затвора, където тежко се е поболял от сърце и сега, на 68 години, душата му жадува за мир и човещина. Не така мислят обаче неговите съдници. Напротив, обвинението се раздува и уголемява като усърдно напомпан балон. В дългата прокуроска пледоария се вместват международното положение, империалистическите интереси, борбата между двата свята, парижката конференция, тежките репарации, двете фази на Отечествената война.

Така от 1.ХI. 1947 68-годишният писател пребивава в битността си на затворник, отначало в Софийския, а след това като особено опасен политически престъпник (I кат.) е преместен в Сливенския затвор и престоява там до 14.I.1951 г. - три години, два месеца и 14 дни. За униженията, побоищата, болестите и страданията в затвора разказват негови съкилийници, политически затворници в Сливен⁴. Междувременно със заповед на министъра на вътрешните работи Руси Христозов от 3.VIII. 1948 г.⁵ му отнемат софийското жителство. Върху същата бланка има резолюция да се открие досие. Така се изпълва поетическото предчувствие на твореца за трънлива житейска Голгота, провидяна преди 20 г. в споменатата "Автобиография". Дори и след като е хвърлен в тъмница, органите на сигурността не спират рутинните мерки спрямо обекта: внедряват подставено лице в ролята на затворник (камерен агент "Шумка") да подслушва разговорите на Тр. Кунев с другарите му по килия⁶.

В унизителните, нечовешки изпитания на затворническото битие здравето на клетника е окончателно разбито - освен от сърце, поболява се и от диабет. В пленническата му одисея има все пак един лъч на човечност и топлота - грижите на неговата сестра Гена Милева, единствената родна душа, която не го забравя и прави всичко по силите си да облекчи участта на затворника. Въпреки купонната система и немотията, тя му праща от време на време колети с храна, но те така и не стигат до адресата. Гена Милева започва да пише молби до всесилни лица и инстанции, вкл. до Роза Димитрова, съпругата на Г. Димитров. Описва тежкото здравословно състояние на брата си, моли за милост към 70-годишния писател или поне да го преместят от Сливен в София, за да може да го посещава и се грижи за него⁷. На 14. I. 1951 г. Трифон Кунев излиза от затвора, по нареждане на В. Червенков му опрощават една година от присъдата. Вероятно, за да не умре там.

В контекстуалния кръг на това събитие изпъква странен прецедент - затворникът не иска да напусне убежището на окаяните. Изправен е пред морална дилема - "да си тръгнеш, ставаш егоист, да останеш, ставаш провокатор"⁸. Чувствал се е предател спрямо тези, които остават, само защото са му опростили една година от присъдата. Неловко му е пред заключените в тюрмата страдалци, не е искал да слезе макар и в преклонна възраст от "котата" на съвестта и морала. Колебаел се и по други причини, както го цитира Йосиф Петров: "Затвор, затвор, ама 40 души са ми приятели. А сега къде ще отивам в средата на зимата, кой ще ме подслони? Само ще им създам безпокойство. Реших: ще се откажа от помилването." Прадоксът има обяснение -старият мъдрец е наясно както с човешката психология, така и с външната ситуация - обществена, политическа, битова и семейна. Оказва се прав по всички точки. Между ограденото пространство и неограденото особена разлика няма - навсякъде е затвор. Ако вътре оставя приятелството и верността на 40 корави мъже и страдалци, вън го чакат подлостта и предателството на 40 шпиони и провокатори. Действително никой от близките му, братя и племенници, не иска или не може да приюти Затворника, от притеснение за собствените си семейства, имоти и безопасност. Макар че имат обширни жилища на централни столични булеварди. Кой и кога ще изследва вината на комунистическата партия и пораженията на онези ужасяващи години на терор и страх, в които се разкъсват дори кръвните връзки между хората? И това е резултат на целенасочена антихуманна политика - да изтръгне от човека дори изконното, да го остави екзистенциално самотен, сломен, виновен и безпомощен и така да контролира, манипулира и моделира у него психиката на роба. Да го принуди, отритвайки най-близкия, да се откаже от собствения си род, от всяка интимна свързаност и съпричастност, от самия себе си, за да остане смирен, безволев поданик в бдящото око на партията, самообявила се за всемогъщ господар на човешките съдби и животи. Великият самотник Тр. Кунев е осъден да изпие до дъно отровната чаша, но остава изпълнен с милост към слабата човешка природа. Приютява го една милосърдна женска душа - д-р Дафина Кьорчева, сестра на неговия приятел от младини, известния политик и литературен критик Димо Кьорчев.

Един месец след излизането му от затвора, Държавна сигурност създава "Постановление за "еднолична активна разработка" с кодово име "КАМИЛАРЯ"⁹. Датата е 20.II.1951 г. Постановлението е изготвено от оперативния работник В. Панев, одобрено със саморъчна резолюция и подпис от "началник отделение "николапетковисти" Владо Тодоров¹⁰. Този документ е рутинен по форма и съдържание. В него се разчита примитивната философия на тиранията и шпиономанията. За репресивните органи величините на човека и неговото битие са константни, независими от възрастта, от болестите, от характера на т. н. престъпление, няма значение фактът, че е изтърпял наложеното му наказание. Макар и помилван, индивидът си остава "Обект", здраво впримчен във фокуса на институционалната "субектна" воля. Вината му е непростима доживот, той е перманентно опасен за властта, дори не с действие, а със самото си съществуване. Затова е разработен всеобхватен "План на агентурно-оперативните мероприятия по лична активна разработка "Камиларя"¹¹. В изпълнение на поставените задачи по стъпките на Тр. Кунев се пускат копоите на ДС - тайните агенти Стою, Лидия, Евгени, Лукомский, Балкан, Острец, Тертер, Сашко, Тончо, Вихра, Сеул, Ружена, Таня, Райков, Манолов. Тези хора донасят за разговори и срещи с него в продължение на три години - от 20.I. 1951 до смъртта му на 1.II.1954 г. Повечето от тях са били николапетковисти, вербувани в лагери и затвори. Само от техните доноси може да се напише повест за преживяното от опозицията и за метаморфозите на оцелелите в онези мрачни времена.

Всеки от 15-те аноними участва в големия сюжет на репресивната сага, най-малкото има ролята на посредник между държавата и гражданите, следейки пречупването на събитията и социалните промени в човешкия контингент, в конкретната личност. Те въвличат в обсега на политическия шпионаж широки кръгове и хора, само поради това, че са в контакт със следения. Като цитира мненията на "обекта" или на други лица, агентурата документира скрития, подмолния дискурс на обществените настроения. Едновременно с това всеки от тях с деянието си съгражда и собствената си драма. Вътре в досието "Камиларя" е вграден любопитен подсюжет с реалното име на Никола Стефанов Чолаков, член на бившия ЗМС, който се изживява и като писател. Литературният му псевдоним е Красноселски. Ентусиазираният земсист се ползва с доверието на стария литератор и често му носел в дома на Д. Кьорчева свои съчинения за мнение. Тр.Кунев сигурно е насърчавал несръчните съчинителски опити на младия съпартиец, още повече, че се запознава с него в Сливенския затвор. Човекът също е преминал през всички кръгове на тиранията - съдилища, Богданов дол, Сливенски, Ловешки и Пазарджишки затвори. Той обаче си има близък приятелски кръг, в който влизат и агентите "Сашко" и " Тончо", натоварени да го разпитват и донасят всичко за разговорите му с Трифон Кунев. Най-близкият му приятел, според думите на Чолаков, е бил П. Толев, вероятният "Сашко". За по-сигурно ДС внедрява при суетния поет и "любовница" с агентурно име "Таня". При това Чолаков-Красноселски също е "обект" на ДС по оперативна разработка с профаниращо название "Чукундури", има си и собствено досие с код "Драскач". Тези шифровани имена са лингвистичен символ на разклонената мрежа, оплела като паяжина живота и съдбите на хиляди хора. Езикът на профанния свят, на насилието и бруталността е може би най-точна психосоциална характеристика на комунистическата репресивна системата. Друг език тя просто не може да има.