Дворецът на бълхите
УЛИЦА ЖУРНАЛ №88: ДВОРЕЦ НА
Изтегляне 3 Mb. Pdf просмотр
|
| УЛИЦА ЖУРНАЛ №88: ДВОРЕЦ НА БЪЛХИТЕ На 1 май 2002 г. в сряда, 14:04 ч., пред Двореца на бълхите спря мръсно бял микробус, от едната страна на който бе нарисувана огромна мишка с остри зъби, а от другата — грамаден космат паяк. Шофьорът на микробуса, подаде глава през прозореца. Бе младолик, с рижа коса, разперени като платна уши и смешно лице. Името му бе Злочест Баштурчин. От около трийсет и три години пръскаше срещу буболечки и никога не бе мразил работата си толкова, колкото през днешния ден. Приближи до тротоара и щом се посъвзе, огледа подозрително групата от петнайсет-двайсет човека, които се бяха скупчили пред входа на сградата. Макар да не разбра защо са се събрали там, когато се увери, че са безобидни, провери адреса в бележката, която секретарката му — същинско кречетало — бе пъхнала в ръката му сутринта. На нея пишеше: Улица Журнал № 88, Дворец на бълхите. Най-отдолу на листчето бърбораната бе добавила забележка: В градината пред блока има копринено дърво. Докато Злочест Баштурчин бършеше капчиците пот от челото си, внимателно огледа дървото, което растеше в градинката пред блока. По някои клони цъфтяха лилави, а по други розови цветчета. Вероятно това дърво наричаха копринено. И все пак, тъй като никак не се доверяваше на секретарката си, която смяташе да смени в най-скоро време, реши да погледне лично табелата с номера на сградата. Понеже беше много късоглед, остави микробуса насред улицата и скочи на земята. Още преди да направи и крачка, едно от трите момиченца, които стояха малко по-встрани от групата, се разкрещя: „Вижте, вижте го този! Дошъл е демон! Дядо, дядо, погледни, дошъл е демон!“ Възрастният човек с посивяла брада, широко чело и таке на главата, когото детенцето дърпаше за панталона, се обърна и с неодобрение огледа първо микробуса в средата на улицата, а после и неговия водач. Явно не остана доволен от видяното, 346 защото още повече се намуси и рязко дръпна към себе си трите си внучета. Злочест Баштурчин се направи, че нищо не забеляза, и решително продължи към сивкавия блок. Мина между хората и когато прочете табелата, видя, че това е търсеният адрес. В единия край на вратата, между наредените един над друг звънци, бе пъхната визитка. Извади я и на нейното място сложи своята, след което се върна, седна на шофьорската седалка и включи на задна скорост. Точно в този момент една глава се навря през прозореца. — Само с това ли сте дошъл? Няма да стигне — смаяно го гледаше русолявата жена. На врата й имаше завързана мушамена престилка с леопардов десен. — Нали щяха да изпратят два камиона. Дори и в тях трудно ще се побере толкова много боклук. Докато Злочест Баштурчин се опитваше да схване какво говори жената и в същото време си мислеше за маневрата между двата камиона, които се зададоха от двете срещуположни страни на улицата, изпусна лоста за скоростите. През този ден пред Двореца на бълхите, освен микробуса на Злочест Баштурчин дойдоха два червени камиона и една кола на частен телевизионен канал. В края на деня препълнените с боклук камиони и колата на телевизионния екип, който бе направил доста репортажи, напуснаха сградата. Разбира се, репортерите биха предпочели да разговарят и снимат жената, която живееше в дома сметище, вместо да изслушат съседите, които искаха да споделят изумлението си. Но след като домът й бе изпразнен и напръскан, тя не отвори на никого вратата на апартамент №10. |