Дворецът на бълхите

335
проблем. Затваряте се вкъщи и хапвате заедно, емоциите ви са нови.
Но какво ще стане по-нататък? Ще можеш ли да излизаш с нея сред хората? Тя е на двайсет и две, напуснала е гимназията още през първата година, да, религиозна е, но е толкова неморална и нерешителна. Ще можеш ли да излезеш пред хората с малката си любима, която не се отказва нито от любовта си, нито от това, което се върти в главата й? Смяташ ли, че един толкова интелигентен и трезво мислещ човек като теб, може да го направи с тази невежа госпожичка?
Не й отговорих. Отминавах с усмивка всяка нейна дума. След известно време й писна да се занимава с мен. Тази вечер и двамата не бяхме на кеф. Докато чакахме подноса с плодове, оглеждахме хората наоколо и се опитвахме да не се обиждаме. Само че, както стана ясно,
Етел бе оставила голямата изненада за края.
— Виж, сладък, не исках да чуеш това от мен. А всъщност може би е по-добре да го чуеш от мен. Ако не излееш жлъчта си върху мен,
върху кого ще я излееш? Да оставим за финала истинските коментари.
Най-напред реалните факти. Ексклузивната новина е, че Айшин се омъжва!
Грешката на сервитьора албинос, който ни обслужваше нескопосано, бе че във възможно най-неподходящия момент взе да сменя чинията ми, преди да съм приключил с храненето. Не съм от хората, които създават проблеми на такива места. Обаче мразя да взимат чинията ми, без да съм казал. Вярно, има хора, които обичат да чоплят в храната, макар сервитьорите да не го допускат. Но не мога да понеса веднага щом приключа с рибата, да грабнат чинията ми с кости,
сякаш съм направил нещо срамно. Ако зависи от мен, няма да се разделя с чинията си чак докато стана от масата. Като смеся остатъците от ордьовъра с топлата храна, която идва след това, мога да откарам така цялата вечер. Изобщо не се притеснявам, ако в чинията,
от която съм ял основното ястие, попаднат и резенчета плодове.
Понякога си правя комбинация със сладко и кисело. Ако ми хареса, ям,
ако не ми хареса, всичко отива по дяволите. Етел добре познава този мой навик и не реагира. Сервитьорите обаче не го знаят и се объркват.
— Извинете, наскоро се разведе, та… — каза Етел на сервитьора, който стоеше над рамото ми с една бяла чиния и не можа да разбере защо го наругах. Мъжът улови подигравката в тези думи и разтегна бледите си устни в нещо като усмивка. Аз обаче в този

336
момент реших за всеки случай да взема мерки и той потисна усмивката си, така че над мен остана да виси една хем усмихната, хем плачеща маска.
— Можете да вземете моята чиния. Аз съм си добре — усмихна се Етел. Победен от безкрайно свойското предложение, сервитьорът също се усмихна.
— Ако питаш мен, човекът е пълен мухльо, просто си е мухльо
— каза Етел вдигайки рамене, когато отново останахме сами. За миг си помислих, че говори за сервитьора. А всъщност тя продължаваше разговора оттам, докъдето беше стигнала. — Много е добронамерен,
само че просто е един наивен мухльо. Обаче като ти казвам мухльо,
наистина е такъв. Кротък, домошар, непосредствен и привързан към дома си. Поведението му е толкова предсказуемо, че… Движи се в точно определени граници. Ако искаш да откриеш поне искрица живот у него, ще трябва да копаеш седем пласта под земята с надеждата, че може би в детството си се е въодушевил за нещо. Но не очаквай много
— само няколко капки. Сигурно си любопитен как изглежда — каза и хвана ръката ми. — Ще ти го опиша ето така, ако застане до теб, ще прилича на стар борсук.
Значи Айшин ще се омъжи за стар борсук. Цялата ми чиния бе омазана с орехов сос. Сложих в единия й край парче пъпеш.
— Къртица ли, борсук ли? — запита се Етел. Дръпна ръката си.
Следите от лакираните й в синьо нокти, посипани с брокат, останаха по мен. — Борсук ли е, борсук ли е не знам, ама човечецът наистина си е грозен. Изводът, който трябва да си направиш, е, че Айшин пробва метода на отклонението. Нали веднъж се опари, вече стои далеч от красивите младите мъже.
На връщане седнах малко по-спокоен до нея. Когато беше пила,
караше по-внимателно, отколкото в трезво състояние. Докара ме жив и здрав до Двореца на бълхите. Даде газ и излетя по тъмната улица.
Когато стигнах до третия етаж, нададох ухо към отсрещния апартамент. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Въпреки че, когато се прибирах, не мислех, че ще я срещна, спонтанно звъннах на звънеца.
Беше ми забранила да ходя при нея без предупреждение. Обаче тази

337
вечер реших да прекрача забраната. Вероятно търговецът на зехтин нямаше да преспи тук след прекарания инфаркт.
Първо се чуха стъпки. Светлината, която струеше от шпионката,
се затъмни. Постояхме така, може би цяла дълга минута от двете страни на вратата. Най-накрая чух махането на веригата. Отвори бавно, с нежелание. Синята Метреса стоеше срещу мен. Под кафявите й очи имаше сенки, гледаше без чувство, без обич. Без да каже дори една добра или лоша дума, обърна гръб и тътрейки крака, тръгна към хола. Не й обърнах внимание. Колкото по-странно се държеше, толкова по-добре бях аз. Пусна телевизора. Загледахме се, без да разговаряме.
Една известна певица, облечена с червена, извезана с мъниста и доста оскъдна рокля, от която се виждаше голяма част от поръсеното й с брокат тяло, разказваше пред микрофона своя живот. Докато карала ски, си счупила крака. Но понеже сърце не й дало да отмени концерта,
пяла с гипсиран крак. Докторът, който седял до нея, отговарял на въпросите на журналистите.
— Починал е — каза Синята Метреса.
Погледнах я с празен поглед. Не можах веднага да се сетя за кого говори. Погледът ми спонтанно се плъзна към екрана. Певицата, която сега ми изглеждаше още по-невзрачна, изпрати въздушна целувка към камерите. Спрях телевизора. Не знаех какво да кажа. Седнах до Синята
Метреса. Взех ръката й. Издърпа я. Отиде да си легне. Беше много спокойна. Беше прекалено спокойна.
Постоях няколко минути в хола, като се опитах да събера мислите си. Тази вечер не пих много. Обаче бях пил. Движенията ми бяха ужасно забавени. Не можех нито да мисля, нито да реагирам. И
така, не знаех как да успокоя малката си любима. Не усещах тъга, нито объркване, нито каквото и да било. Исках само да си отида вкъщи, да заспя и да оставя всичко за по-късно.
И все пак, когато успях да стана, не тръгнах към входната врата,
а се отправих към спалнята. Беше тъмно. Легнах до нея, като напрягах слух, за да разбера дали спи. Беше будна.
— Не е прескочил трапа — прошепна в ухото ми. — Починал е към три сутринта.
Докоснах страните й — бяха сухи. Не плачеше. Притиснах се към нея. Не ме изтика, не ми отвърна. Продължаваше да лежи като

338
празен чувал. Атмосферата бе хладна. Прегърнахме се, след това съм заспал.
През нощта се събудих, изгарящ от жажда. Преполових любимото си шише, което стоеше на масата в хола, и сънен отидох в банята. Докато уринирах, огледах наредените на стъклената поставка над пералнята най-различни ароматни сапуни; шампоаните от папая отстрани на ваната; кокетните шишета с парфюм, които блестяха пред огледалото; тюркоазените гъби за къпане; лосионите за тяло; разгледах и гримовете й. Пуснах водата. В един момент видях самобръсначките.
Едната бе паднала на земята, а другата беше в мивката.
Изтрезнях. Бързо се върнах в спалнята. Светнах лампата.
Издърпах чаршафа, с който беше завита. Докато се опитваше да седне в леглото, дръпнах нагоре електриковозелената й нощница, която покриваше коленете й. На левия й крак нямаше нищо. Нямаше нищо ново. Но десният й крак беше завит с хавлиена кърпа, напоена с кръв.
Тази неестествена превръзка беше толкова обемна, че се чудех как не съм я усетил. Когато понечих да махна хавлиената кърпа, тя не се възпротиви.
Дъхът ми секна. Отдолу се появиха пет червени резки, всяка от които бе дълга около педя. Трите не изглеждаха много дълбоки. Сякаш бяха направени колебливо или случайно. Като проба за другите две над тях. Защото другите две бяха ужасяващи. Стомахът ми се обърна.
Отново хукнах към банята. Понеже не намерих нищо по шкафчетата,
отидох у нас. Докато тичах от едната врата до другата с кислородна вода и марля в ръка, всичкият алкохол, който бях изпил, се изпари.
Почистих и превързах раните й. През това време тя мълчаливо ме наблюдаваше. След това с леко смущение и безразличие ми благодари и издърпа нощницата си, която някак, след всичките процедури, бе останала чиста. Отново се мушна в леглото. Изгасих лампата. Изчаках да заплаче, да разкаже, да говори, да се сгуши, да се приюти…
Когато в тъмното се затвори в себе си и ме остави сам, реших, че въобще не я познавам. Колко непростимо наивно е да смятаме, че открехвайки вагината на жената, с която правим любов, можем да видим всяка точка в тялото й, и че като проникваме в тях, стигаме до съкровените им дълбини.

339

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: