Едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна

Когато се завърнах при групата от пустинното си приключение, ние споделихме общата торба с „каменен" чай, специалитет на аборигените. Приготвяше се, като се пускаха горещи камъни в съд със скъпата като зеницата на окото вода. Съдът някога бе служил за пикочен мехур на някакво животно. Към така стоплената вода бяха прибавени билки и оставени да си пуснат настойката докрай. Ние си подавахме напред-назад помежду си този странен съд и чаят беше чудесен!

Открих, че племенният „каменен" чай се сервира само при специално обстоятелство, каквото беше завършекът на първия ден от похода на моето новопокръстване. Те осъзнаваха труд­ностите, които щях да изпитам поради липсата на обувки, сянка и транспорт. Билките, прибавени към водата за чая, нямаха предназначението да разнообразят менюто, нито да послужат за не­винен лек или подхранване. Чрез тях се отбелязваше празненс­твото, бяха начин да се отбележи постижението им, защото аз не се бях отказала и не изявих желание да се завърна в града, нито пък се разплаках. Техният аборигенски дух беше приет и почув­стван от мене.

Хората тогава започнаха да изглаждат места в пясъка и всеки взе от обшия вързоп, който носеха през деня, по една навита на руло космата или гладка кожа. Една възрастна жена седеше цяла вечер вторачена в мен и аз не можех да разчета израза на лицето й.

- За.какво мисли тя? - попитах Ооота. -

- Че си загубила мириса си на цветя и че вероятно си от косми­ческото пространство.

Усмихнах се и тогава тя ми подаде моята постелка. Името й беше Майсторката Шивачка.

- От динго е - поясни Ооота произхода на кожата. Знаех, че динго е австралийското диво куче, подобно на нашия койот или вълк. - И има широко приложение. Можеш да я постелеш на земята или да се покриеш, или само да я подложиш под главата.

Страхотно, помислих си, мога да избирам на кои двайсет и че­тири инча от тялото си да създам комфорт.

Спрях се на това да се оградя от пълзящите гадини, които ми се привиждаха наоколо. От години не бях спала на земята. Спомням си, като дете прекарвах известно време върху голяма плоска скала в калифорнийската пустиня Моджейв. Тогава живеехме в Барстоу.

Главната атракция беше една могила с названието хълм “Б”. Много пъти през летните дни аз взимах бутилка с портокалова напитка и сандвич с фъстъчено масло и тръгвах да скитам край хълма. Винаги хапвах върху същата плоска скала и след това оставах да лежа по гръб, загледана в облаците и във вихрите, които ги образуваха. Детството изглеждаше толкова далече. Но странно, че небето си оставаше същото. От онези дни не бях обръщала много внимание на небесните тела. Над мен кобалтовата шир бе изпъстрена със сре­бърни лунички. Можех ясно да видя същото звездно образувание, изрисувано на австралийския флаг и познато под името Южния кръст.

Докато лежах, размишлявах за моето приключение. Как мо­жех някога да опиша какво ми се случи този ден? Една врата се бе отворила и аз бях влязла в свят, за който до този момент не знаех, че съществува. Със сигурност това не беше свят на лукса. Бях живяла на много места, пътувала в различни страни, използвала всички възможни форми на транспорт, но такова нещо ми се случваше за първи път. Надявах се все пак всичко да е за добро.

На следващата сутрин щях да им обясня, че един ден ми стигаше, за да се докосна до тяхната култура. Краката ми щяха да издържат пътя на връщане до джипа. Вероятно можех да взема малко от техния превъзходен балсам, защото той наистина ми помогна. Тази малка мостра от техния стил на живот ми беше достатъчна. Но измина­лият ден не бе чак толкова лош, като изключим измъчените ми стъпала.

Дълбоко в себе си бях искрено благодарна, че научих повече за това как живеят другите хора. Очите ми започнаха да се отварят да виждат, че нещо повече извън кръвта преминава през човешкото сърце. Затворих ги и казах едно мълчаливо благодаря на Висшата сила.

Някой в най-отдалечения край на лагера каза нещо. То бе повторено в последователност. Предаваха си го един на друг и всеки произнасяше същата фраза, която кръстосваше от една излегната фигура към друга. Най-накрая фразата достигна Ооота, който си бе постлал в близост до мен. Той се обърна и ми съобщи:

- Добре си дошла. Този ден е добър.

Някак стресната от техния отговор на думите ми, които не бях изговорила, аз отвърнах:

• 
  Благодаря. И вие сте добре дошли.
  

Повечето животни не обичат изгарящото слънце. Само гущери­те, паяците и мухите на Буша, освен че дават признаци на живот, са и активни при сто градуса над нулата по Фаренхайт. Иначе дори змиите се заравят някъде при тази екстремна температура, в про­тивен случай ще се обезводнят и ще загинат. Беше трудно да се засекат змиите, които, щом ни чуеха, че приближаваме, проточваха главите си от пясъчната земя, за да открият причината за трептеието. Благодарна съм, че по онова време не бях наясно за съществу­ването на двестата различни вида змии в Австралия и че повече от седемдесет от тях бяха отровни.

Този ден обаче научих каква забележителна взаимовръзка същес­твуваше между аборигените и природата. Преди тръгването ни ние се наредихме в тесен полукръг и с. лица на изток. Племенният Старейшина се придвижи към центъра и започна да пее в речитатив. Самият ритъм се установи и наложи от останалите, които пляскаха с ръце, тупаха с крак или се пляскаха по бедрата. Това продължи петнайсет минути. Повтаряше се неизменно всяка сутрин и аз ус­танових, че е изключително важна част от нашия съвместен живот. Това беше сутришна молитва, центриране, оформяне на целта (как­то искате, го наречете). Тези хора вярваха, че всичко на тази пла­нета съществува заради някаква причина. Всяко нещо имаше своето предназначение. Не можеше да става въпрос за прищевки на при­родата, несъответствия или нещастни случаи, за неразбиране или все още неразкрити от смъртния мистерии.

Предназначението на растителното царство е да храни животни­те и хората, да скрепява почвата, да увеличава красотата, да внася равновесие в атмосферата. Беше ми казано, че растенията и дърве­тата ни пеят на нас, хората, безгласно и че всичко, което искат в замяна, е ние съшо да им пеем. Моят натъпкан с наука мозък вед-

нага преведе това като намек за природния обмен на кислород и въглероден двуокис. Първоначалното предназначение на животни­те не е да изхранват хората, но това се допуска по необходимост. Всъщност и те трябва да съхраняват равновесието в атмосферата и да ни бъдат другари и учители чрез примера си. Така че всяка сутрин племето изпращаше мисъл или послание към животните и растени­ята пред нас. Те казваха:,,Ние вървим към вас. Ние идваме да отдадем почит на предназначението за вашето съществуване." После зави­сеше от самите растения и животни да се споразумеят кои от тях ще бъдат избраниците. .-

Племето на Истинските Хора никога не оставаше без храна. Вселената винаги се отзоваваше на техния вътрешен глас. Те вяр­ват, че светът е място на изобилие. Точно както аз и вие можем да се съберем, за да слушаме как някой свири на пиано и да отдадем почит на таланта и предназначението му, така те с открито сърце постъпват по същия начин с всяко нещо в природата. Когато на пътя ни се появи змия, това очевидно се случваше, за да ни осигури вечерята. Ежедневната храна съставляваше важен момент от вечер­ното празненство. Научих, че появата й не бе възприемана даром. В началото бе измолвала, после очаквана да се появи и тя наистина се появяваше, но бе приемана винаги с благодарност н неподправе­на признателност. Племет^ неизменно започваше деня си с благо­дарност към Божественото Единение за този ден, за себе си, за своите приятели и за света. Понякога те молят и за подробности, но фра­зата винаги звучи така: „Ако е за моето най-висше добро и за.най-висшето добро на. живота навсякъде."

След сутрешното събиране в полукръг аз се опитах да кажа на Ооота, че му е време да ме отведе обратно при джипа, но той не се виждаше никъде. Най-накрая си рекох, че ще мога да издържа още един ден. . •

Племето не носеше никакви провизии. Те не засяваха семена, нито участваха в жътви. Те вървяха през пламтящата от жега австралийс­ка Пустош и знаеха, че всеки ден вселената ше изсипва върху тях щедрите си благословии. Вселената никога не ги разочарова.

През първия ден не закусвахме и разбрах, че това е нещо обичай­но. Понякога се хранехме нощем, но най-вече, когато храната сама се появяваше, независимо от слънцестоенето. Много пъти се случ­ваше да хапнем само по залък - съвсем не каквото ние разбирахме под ядене.

Носехме вода в няколко съда от мех. Знам, че човек е съставен от приблизително седемдесет процента вода и има нужда поне от един галон на ден, за да бъде в идеална форма. Докато наблюдавах австралийците, забелязах, че техните нужди са по-малки и че пиеха

по-малко вода от мене. На практика те рядко посягаха към меховете с вода. Телата им сякаш усвояваха максимално влагата в храната. Те вярваха, че Мутантите страдат от много зависимости, включи­телно от водата.

Използвахме⁴" я, когато ставаше време за ядене, да натопяваме изсъхнал}!, без никакъв живот водорасли. Кафявите стебла влизаха въз водата като увехнали, дехидратирани пръчки и-::зяизаха като по чудо променени пресни корени.

Бяха способни да открият вода и там, където не личеше да има никаква влага. Понякога лягаха върху пясъка, за да чуят водата, или протягаха ръце с дланите надолу, за да скенират земята за вода. Те забиваха в нея дълги кухи тръстики, засмукваха свободния им край и получаваха минифонтан. Водата беше тъмна на цвят и с пясък, но вкусна и освежаваща. Уссшаха водата отдалече, като наблюдаваха изпаренията и дори можеха да я подушват и чувстват в самия вятър. Сега разбирах зашо толкова хора, които правеха опити да изследват районите на вътрешността, бързо си отиваха мърцина. За да оцеле­еш, се изискваше вещината на коренните жители.

Докато си набавяхме вода от един скален процеп, ми бе даден урок как да приближа източника така, че да не го замърся с човеш­ката си миризма и да наплаша животните. В крайна сметка водата беше и тяхна. Животните имаха толкова право над нея, колкото и хората. Племето никога не изгребваше цялата вода, независимо колко оскъдни бяха запасите ни в момента. При всеки водоизточник хората използваха едно и също място, от което да пият. Всеки животински вид постъпваше по същия начин. Единствено птиците пренебрегваха тези правила за достъп и се чувстваха като у дома *си,- докато пиеха, р~азплискваха или снасяха курешките си.

Членовете на племето можеха само с един поглед върху земята' да кажат какви' животни има наблизо. Още от деца те се приучават „към щателно наблюдение, така че на мига да разпознаят следите, ^оставени върху пясъка, от пълзящи, подскачащи'или вървящи съ­щества. Те до такава степен са привикнали да се вглеждат в отпе­чатъците от стъпките си един на друг, че не само могат да опреде¹ лят кой ги е оставил, но и да установят по разстоянието между крачките дали човектьт се чувства добре, или върви бавно, защото е болен. И най-малкото отклонение в стъпките им подсказва със сигурност вероятната посока на вървящия. Тяхната осезателност далеч надхвърля границите, присъщи за люде, отраснали под въз­действието на други култури. Сетивата им за слух, зрение и обоня­ние изглеждат на някакво свърхчовешко ниво. Отпечатъците от стъпки имат вибрации, които говорят много повече от това, което само се вижда върху пясъка.

По-късно научих, че следачите аборигени са известни с това, че могат само от дирята на гумата да кажат вида на превозното сред­ство, с каква скорост се е движело, на коя дата и по кое време на деня, дори броя на пътниците в него.

През следващите няколко дни ние ядяхме луковични растения, гулии и други зеленчуци, които растяха под земята и приличаха на обикновени и сладки картофи.Хората от племето можеха да уста­новят местонахождението на готово за жътва растение, без да го. изтръгват от земята. Те движеха ръцете си над растението и уста­новяваха: .--"••'

- Това зрее, но още не е готово. Или:

- Да, това е подготовено да роди.

На мен всички стебла ми изглеждаха еднакви, така, че след като разбърниках няколко и видях, че ги презасаждат, аз намерих за добре да изчаквам, докато ми се каже кое да изтръгна. Те обясняваха, че това е дарба, дадена на всеки човек, да умее да разговаря с приро­дата. И зашото моето общество не само че не окуражава вслушва-нето в напътствията на собствената ни интуиция, но му се мръши и го смята свръхестествено, дори рожба на злото, трябваше да ме обучат, за да опозная движението на естествените неща. Накрая те ме научиха да разговарям с природата и аз питах растенията дали са готови да им се отдаде признание за предпазна :ението на тяхно­то съществуване. Аз исках позволение от вселената и след това скенирах с дланите на ръцете си. Понякога усещах затопляне, друг път пръстите ми започваха да треперят извън моя контрол, когато заставаха над узрял зеленчук. Когато усвоих как да го правя, можех да почувствам, че съм направила огромна крачка напред по пътя е приемането ми от страна на племето. Изглежда, това означаваше, че аз вече съм по-малко Мутант и вероятно постепенно се превръ­щам в по-истинска. *

Важно беше,' че ние никога н$ употребявахме всичките раст ния от даден вид, коиТо се въдеха на едно място. Винаги оставаше достатъчно за нова реколта. Хората от племето са с учудваше-. изострени сетива за това, което те наричат песен или безгласни*^ звуци на почвата.Те са способни да усетят енергия от природата, -да направят нешо уникално, за да я декодират, и след това съзна­телно да я пренесат в действията си, сякаш бяха развили някакъв мъничък небесен приемник, през конто преминаваха посланията на вселената.

През един от първите дни ние минавахме покрай леглото на пресъхнало езеро. По повърхността имаше неравни широки пукна­тини, всяка от които с накъдрени краиша. Няколко от жените съб-

•раха от бялата глина и по-късно тя бе превърната във фин пра* .»« оцветяване.

Жените носеха дълги пръчки и дълбаеха с тях в твърдата глинена повърхност. Няколко стъпки надолу те намериха по-влажен слой и извадиха малки кални топки. За мое учудване, когато ги остьргаха от мръсното, те се оказаха жаби. Очевидно оцеляваха в състоянието си на обезводняване, като се заравяха на подобна дълбочина. С лед като минаха през огъня, те се оказаха все още сочни и вкусът им беше като на бяло месо от пиле. През следващите месеци внуши­телно количество храна се появяваше пред нас, за да й бъде оказана почит като .ежедневно празненство, посветено на вселенския живот. Ние ядяхме кенгура, диви коне, гущери, змии, насекоми, лаври на червеи с всякакви размери и окраски, мравки, термити, мравояди, птици, риби, семена, ядки, плодове, растения, които беше невъзмож-гто да се изброят, дори крокодил.

През първата сутрин една от жените се приближи до мен. Тя откачи кирливата връв от главата си и я използва да овърже косите ми вдигнати нагоре по някаква нова мода. Името й беше Жена на Духа. Недоумявах с какво може да е духовно свързана, но след като станахме добри приятелки, реших, че е с мене.

Изгубих края на дните, седмиците, а и на самото време. Изоста­вих опитите си да моля да ме върнат при джипа. Изглеждаше нап­разно, пък и нещо друго започна да се случва. Хората от племето имаха някакъв план наум. Но беше ясно, че на този етап на мен не ми бе позволено да знам за какво се отнася. Бях предизвиквана непрекъснато на изпитания за сила, реакции, вярване, но защо, не знаех и се питах дали хора, които не четат и не т~".1ат, нямат няка­къв друг метод за поставяне на оценки.

Пясъкът се нагоретяваше толкова много през някои от дните, че буквално чувах краката си! Те цвърчаха като хамбургери в тиган. След като пришките засъхнаха и се втвърдиха, започна да се обра­зува нешо като копито.

С течение на времето физическата ми издръжливост достигна нови върхове. Като минавах без закуска и обяд, аз се приучих да се из­хранвам с гледки. Наблюдавах бързия бяг на гущерите, щъкането на насекомите и откривах скрити рисунки по камъните и небето.

Хората ми показваха свещените места в пустинята. Сякаш всич­ко беше свято: скални отломъци, дюни, проломи, дори гладката дънна повърхност на пресушени водни басейни. Невидими за окото белези очертаваха заселническата територия на някогашните пле­мена. Демонстрираха ми как измерват разстоянието, като изпълня­ват песни в много особен ритъм и с много съпътстващи подробнос­ти. Някои от песните достигаха до стотина стиха. Трябва да се следи

или пропуски, дължащи се на изневеряване на паметта, защото песента буквално служи за измервателна летва. В действителност те изпяваха преместването ни от едно място на друго. Можех да сравня тези песенни линии единствено с метода за измерване на един мой приятел, който беше сляп. Те се бяха отказали от писменост, защото според тях тя изцежда силата на паметта. Ако практикуваш този способ, когато извикаш в съзнанието си някой спомен, той се явява на оптимално ниво.

Небето ден след ден оставаше безоблачно и пастелносиньо, ко­ето преливаше в разнообразни нюанси. Ярката обедна светлина отскачаше от пробляскващия пясък, като едновременно напрягаше и заздравяваше очите ми, които се превръщаха в нов вид устия за реката на видението.

Започнах да оценявам, а не да приемам като разбираща се от само себе си способността да се възстановявам след нощния сън и да задоволявам жаждата само с няколко глътки вода, която ми доставя цяла палитра вкусове от сладко до горчиво. Бях прекарала досегаш­ния си живот в мисли за осигурена работа, защита срещу инфлаци­ята, закупуване на недвижим имот и спестявания за времето, когато ще се пенсионирам. Тук нашата единствена сигурност беше неизмен­ният цикъл на утринната зора и залязващото слънце. Удивляваше ме фактът, че възможно най-неосигурената според моите стандарти раса в света не страдаше нито от язва, нито от свръхнапрежение, нито от заболявания на сърдечно-съдовата система.

Започнах да съзирам в най-странни гледки красотата и единени­ето на целия живот. Например в змийско гнездо, където вероятно около двеста змии с дебелината на палеца ми се сплитаха и .разп­литаха като подвижен орнамент върху изрисувана музейна ваза. Винаги съм мразела змиите. Но вече гледах на тях като необходи­мост за равновесието в природата, като необходимост за оцеляване на нашата пътешественическа група, като на създания, които тол­кова трудно можеш да приемеш»с любов, че бяха станали обект на изображение в изкуството и религията. Бе изключено у мен да се породи желание да похапна пушено змийско, камо ли сурово, но настана време, когато го направих. Научих колко ценна може да бъде влагата в която и да е храна.

През тези месеци ни съпътстваха пределни температури. Първа­та вечер използвах полагаемата ми се кожа като постеля, но когато започнаха студените нощи, аз я превърнах в завивка. Много от хЬрата лягаха на голата земя, сгушени в нечии прегръдки. Разчитаха пове­че на топлина, идваща от друго тяло, отколкото от близкия огън. В най-големия студ се палеха многобройни огньове. В миналото тези

ияли инуиолп v; инптимсми куче 1 а ди»и и, кити им иишш .ит

при ловуването, били им другари и ги топлели в студените нощи, оттам произлиза и изразът „трикучешка нощ".

Няколко вечери лягахме на земята като образувахме особен кръг. Така се постигаше по-пълоноценна употреба на завивките, пък и подобна купчина, изглежда, запазваше и предаваше по-добре те­лесната топлина. Ние издълбавахме процепи в пясъка и пускахме в тях пласт разпалени въглени, след това ги покривахме отгоре с пясък. Половината от кожите поставяхме отдолу, другата полови-¹ на върху нас. Всяко от пространствата със заровените въглени се споделяше от двама души. Краката на всички ни се събираха в центъра на кръга.

Спомням си как подпирах с две ръце брадичката си и се заглеж­дах в необятното небе над главите ни. Усещах духовната същност на тези чудесни, чисти, наивни, обичливи хора, които ме заобика­ляха. Този кръг от души, подредени във формата на маргаритка, с малки огньове помежду всяка група от по две тела, трябва да е представлявал великолепна гледка, ако някой г"-наблюдаваш е от космоса.

Те докосваха видимо само пръстите на краката си, но аз научавах ден след ден как тяхното съзнание винаги е докосвало универсал­ното съзнание на човечеството.

Това бе началото на моето досешане защо те така искрено ме смятаха за Мутант, но и аз бях искрена в благодарността си за възможността да се пробудя.

- БЕЗЖИЧЕН ТЕЛЕФОН

Този ден бе започнал по относително

съшия начин, както и предшестващите, така че нямах представа какво.» ни чакаше. Закусихме, което не ставаше често. Предния ден бяхме попаднали по пътя си на мелничен камък. Той бе голям^ с овална форма н вероятно бе прекалено тежък, за да бъде пренасян където и да било, затова бе оставен на открито и можеше да се ползва от всеки пътуващ, достатъчно късметлия да притежава житни зърна. Жените превърнаха растителните стебла в чудесна храна, като ги смесиха с осолена мазнина' и вода, така че се оформиха плоски питки.Напомняха ми на умалени по вид палачинки.

По време на сутрешната молитвена служба ние се бяхме обър­нали на изток, за да благодарим за всички дарове. Изпратихме нашето ежедневно послание към хранителното царство. ,

Един от по-младите мъже застана в центъра. Бе ми обяснено, че е предложил да се заеме с по-особена задача през този ден. Той напусна рано лагера и се затича напред. Бяхме вървели вече някол­ко часа, когато Старейшината спря и падна на колене. Всички ос- , танали се скупчиха около него, докато той остана в това положение с протегнати напред ръце, които леко полюшваше. Попитах Ооота какво става. Той ми даде знак да запазя мълчание. Никой не гово- -реше, но лицата им бяха напрегнати. Най-накрая Ооота се обърна към мене и каза. че младият доброволец, който ни напусна в по-ранните часове, сега изпраща послание. Той искаше позволение да отреже опашката на кенгуруто, което беше убил.-

Най-после ми просветна зашо беше толкова тихо всеки ден, докато... вървяхме. Тези хора през повечето време използваха телепатията, ~ за да общуват. Аз бях свидетел на това. Не се чуваше никакъв звук, но бяха изпращани послания между хора на двайсет мили разсто­яние помежду си. • '

- Защо иска да отреже опашката? - попитах аз.

- Защото тя е най-тежката част от кенгуруто, а той е твърде зле, 'за да може безпрепятствено да го пренесе цялото. То е по-високо от него, а и както той съобщава, пил е лоша вода, която е причина • тялото му да изгаря от топлина. Сега водата се стича от лицето му.

Беше изпратен мълчалив телепатичен отговор. Ооота ми извести, че ше спрем за деня. Хората започнаха да копаят яма, подготвяйки се за огромното количество месо, което пристигаше. Някои подгот­вяха и билков цяр под наставленията на Билкаря и Лечителката.

Младият мъж се завърна в лагера няколко часа по-късно, като носеше грамадното изкормено кенгуру с изрязана опашка. То разперено и краищата на корема му бяха прибрани един към с помощта на остри пръчки. Червата му сега служеха за въжста,ж които бяха свързани четирите мутсрака. Младежът бе мъкнал стоте паунда месо върху главата и раменете си. Той се потеше и му че е болен. Наблюдавах как племето се задейства да го л сготви храната.

Първо кенгуруто бе държано върху пламтящия* огън и мирисът на пърлена кожа увисна във въздуха като смог над- ДоАцджелп ^рЦЬвата .беше.лчфлзана и краката счупе,н^так 'Отделят сухожилията: Тогава тялото бе'п*>ло5$ейо^: л-отвсякъде имаше разпалени въглени. В "единия й" край'бе поставен малък съд с вода, от който стърчеше дълго тръстиково стебло. Отгоре бяха натрупани още съчки. От време на време през следва­щите часове главният готвач се навеждаше през пушека, духаше през тръстиковото стебло и по този начин изкарваше част от вода­та. Веднага се появяваше пара.