Елиминативният проект във философията на съзнанието

Повод за това изказване ми даде изразената от Аристотел Гаврилов в първото писмо негова самооценка като “радикален материалист”. Въпросът за позициите спрямо съзнанието е от първостепенна важност, защото предопределя вида саморазбиране на личността, моралната свобода и отговорност и всички останали жизненоважни параметри на човешкото действие. Картезианският дуализъм, например, с вярата си в съзнанието като самостойна същност, изглежда ни дава по-добри предпоставки да поддържаме самоличността си във времето. Напротив, материалистическият монизъм изправя индивида пред огромни трудности в това отношение. Трябва ли поради това да се откажем от материализма и, по думите на Платон, да се покажем като мекушави и лениви люде? Мисля, че случаят е диаметрално противоположен, т.е. трудностите на материализма трябва да ни стимулират за по-нататъшно търсене. Какви обаче са разновидностите на материализма и коя е най-радикалната сред тях?

Ако приемем, че характерен белег на съзнателните феномени е привилегированият достъп до тях от първо лице, радикален материализъм би била позицията, отричаща наличието на такава привилегия. Наистина фаворизирането на достъпа за всеки наблюдател от трето лице се реализира в две исторически оформили се версии – аналитичния бихевиоризъм на Райл и елиминативизмът на Куайн и Чърчланд. Докато Райл настоява, че изказванията за ментални процеси могат безостатъчно да се преведат в изказвания за поведенчески предразположения, елиминативизмът смята, че говоренето за такива феномени е удобно за всекидневното общуване, но е недопустимо в една стриктно научна теория, защото в действителност ментални феномени – убеждения, желания, болки и страхове – не съществуват. Те са теоретически постулати на една генерално сбъркана теория, а именно теорията на всекидневната психология. Другояче казано, според елиминативизма достъпът от първо лице не просто е вторичен спрямо този от трето, той просто не е възможен, защото обектите му не съществуват. Някои елиминативисти стигат дотам да твърдят, че самото всекидневно говорене също трябва да изчезне, което означава, че наистина ще получим пряк достъп до физическите и по-специално невроналните процеси, лежащи в основата на менталните феномени, и следователно ще ги преживяваме по различен начин от сегашния, който зависи от настоящия ни ментален речник. Тук ще опиша в основни линии елиминативния проект, ще дам един конкретен пример как се аргументира позицията, че определяните от всекидневния език ментални феномени са теоретически постулати, след което ще направя кратка оценка на тази позиция.

Един от мотивите на елиминативизма е радикализирането на семантичния физикализъм до степен да се твърди, че менталните и физиологичните изрази се отнасят за еднакви същности, но докато невронални процеси има, референтите на менталните изрази ги няма. Менталните състояния са артефакти на преднаучната теория, т.е. на нашата всекидневна психология. Тя се опитва да обясни поведението на другите хора и постулира желания и убеждения само с тази цел. Ако ни се струва, че можем да преживеем подобни състояния, това е резултат само на навика.

Ако елиминативизмът е прав за това, ние не притежаваме пряк достъп до съзнанието си. Знанието ни за собствените ни ментални състояния е опосредствано от термините на всекидневната психология, възникнали за целите на обяснението и интерпретацията на поведението и опита. Общо взето всекидневната психология позволява да бъде описана като преднаучна психологическа теория, която се стреми да обясни и предвиди собственото и чуждото поведение чрез позоваването на психични състояния. Към тази теория се отнасят генерализации като „Ако човек има желание за сладолед и мине край количка за сладолед, вероятно ще си купи сладолед”.

Повечето автори приемат съществуването на всекидневната психология, но спорят за нейния обхват. Най-често се смята, че всекидневнопсихологическите генерализации влияят на интерпретацията на собствените и чуждите психологически състояния, което може да се окачестви като теоретически релативизъм. Елиминативизмът обаче прави една решителна крачка по-нататък, заявявайки, че всекидневната психология е отговорна за убедеността ни в съществуването на подобни състояния, а това вече е теоретически детерминизъм.

Централната теза на елиминативизма, както вече споменах, схваща менталните състояния като чисти постулирания на всекидневната психология. Следователно, ние ще изоставим убежденията си за съществуването на съзнателни състояния веднага щом всекидневната психология бъде заместена от по-добра алтернатива, която не борави с тези постулирания, а именно – завършената невронаука. Тя ще ни даде по-точни прогнози за поведението на другите и по-диференциран достъп до собствените ни вътрешни състояния. В резултат ние ще се откажем от всекидневната психология, така както сме се отказали от алхимията. При това ще бъде елиминирана не само всекидневната психология, а и самите ментални състояния. Ние вече няма да говорим за болки и страхове, а за невронални процеси, които ще са истинската причина за поведението ни.

Съвременният елиминативист Пол Чърчланд смята, че в теоретичен план въпросът опира до това, редуцируема ли е всекидневната психология до невронауката. За такава редукция можем да говорим само ако осигурим извеждането на законите на по-високата, т.е. по-специфичната и тясна теория от законите на една по-фундаментална теория чрез така наречените мостови закони и съответните преводи на понятията. Само когато се удаде такава редукция ще може предметите на по-специфичната и по-стара теория да се разглеждат като съставни части на една научна и заслужаваща уважение онтология. Но има случаи, когато редукцията не сполучва по никакъв начин. Тогава ще сме принудени да се откажем от старата теория и от същностите, чието съществуване постулира тя. Следващите поколения ще гледат на всекидневната психология така съчувствено, както ние – на алхимията. „Когато накрая ни се удаде да създадем една адекватна теория за невроналните актове, тази теория просто ще измести своята примитивна предшественица. Всекидневната психология ще бъде елиминирана, както става с погрешните теории, и познатата онтология на менталните състояния на здравия разум ще бъде постигната от същата съдба, която сполита стоическата пневма, есенциите на алхимика, флогистона, калориката и световодещия етер.” (1979, “Научният реализъм и пластичността на съзнанието”, с. 114) И това ще стане вече в недалечното бъдеще, както твърди Чърчланд в една от скорошните си публикации - статията “Новите успехи на елиминативния материализъм” в книгата “Съвременните дебати във философията на съзнанието”, сс. 160 - 167 (2007).

Пак там Чърчланд развива един нов аргумент, който искам да представя и оценя. Той цели усъвършенстване на основанията на главния елиминативистки аргумент за това, че концептуалната рамка на всекидневната психология е радикално погрешна. Заключението на новия аргумент е старата теза, че цялото ни знание е спекулативно и теоретично и това се отнася както за (под)разбирането, че обичайните предмети са триизмерни и твърди, така и за това, че животните и хората имат ментални състояния, които позволяват да предвиждаме поведението им. Но как да се докаже, че цялото ни знание е теоретично? Усилията на Селърс, Куайн и Файерабенд трябва да се допълнят така, че да отговарят на съвременните нагласи. Затова Чърчланд прилага следната процедура, която се споделя от много от съвременните философи – процедурата на проверка на смислеността на предикацията чрез заместване на екстремални стойности на променливите в нея. Аналогията, която се провежда, е между коперниканската парадигма и геоцентризма, от една страна, и всекидневната психология и невронауката, от друга. Коперниканският възглед е изглеждал неприемлив за съвременниците на Коперник, Галилей и Нютон, защото концепцията за движение на дотогавашната познавателна рамка не е позволявала човек лесно да си въобрази въртеливо движение с висока скорост, каквото е това на земния геоид. И така, ако в изречението “х се движи спрямо Земята” заместим х със Земята като предмет, ще се получи, че земята се движи спрямо себе си, което е очевидно невъзможно. Ако приемем, че парадигмалните случаи на движение за онова време са били язденето на кон, тичането, падането от скала и пр., то нито един от признаците на тези движения – ускорението, вятърът между зъбите, световъртежът – не е присъщ на движението, в което уж участваме заедно със земята. Тогава как да се повярва на Галилей?

По същия начин, ако в изречението “х е теоретично знание”, където под х обикновено разбираме общо съждение или твърдение за недостъпни за сетивата феномени, или и двете, заместим х с “това е ябълка”, трудно ще повярваме, че става дума за теория за ябълката или ябълковостта. Теориите са нещо, което се предлага от хора с бели престилки, дълги бради и очила с дебели стъкла, а не нещо, което можем да видим, помиришем и дори похапнем. Как тогава да приемем, че сетивата ни са изключително сложни устройства за откриване и измерване на феномени, които причиняват, пораждат или другояче водят до съждения, въплъщаващи теоретичната рамка на здравия смисъл? Другояче казано, би трябвало да приемем, че хората са ходещи и говорещи измервателни уреди, които отчитат въздействията на средата в теоретична рамка, усвоявана и развивана от детството.

Този аргумент на Чърчланд претендира да обясни защо всекидневната психология е теория; а защо тази теория е погрешна, е предмет на допълнителна аргументация, на която съм се спирала другаде. Въпросът е в това, че има достатъчно емпирични свидетелства в полза на разбирането на всекидневната психология не като теория, а като пряка симулация на състоянията на себеподобните ни или като модел, който се разгръща практически без да почива на теоретически допускания. Такива са съответно огледалните неврони (Iacoboni M., Molnar-Szakacs I., Gallese V., Buccino G., Mazziotta J.C., Rizzolatti G. Grasping the intentions of others with one’s own mirror neuron system. Public Library of Science, 3:529-535, 2005, http://www.unipr.it/arpa/mirror/pubs/pdffiles/PLOS%202005.pdf) и моделите СИНБАД (sinbad: a neocortical mechanism for discovering environmental variables and regularities hidden in sensory input. o. favorov, d. ryder, http://homepage.mac.com/ancientportraits/drsite/sinbad_sink.pdf.).

Това не е единствената точка, по която елиминативизмът не е прав, но ограниченията във времето тук не ми позволяват детайлен анализ на аргументацията на елиминативистите изобщо и на Чърчланд в частност. Затова преминавам към обща оценка на елиминативния проект.

Едно от предимствата на елиминативния материализъм е хипотезата за теоретическият детерминизъм, разбира се, в по-слабата му форма, а именно, че нашите (прото-)теориите влияят върху начина, по който преживяваме и интерпретираме менталните състояния. Това се оказва една хипотеза, изключително ползотворна за емпиричните изследвания, особено в рамките на психологията на развитието. Например, малките деца, които не разполагат с такава теория, правят типични грешки при приписването на ментални състояния на другите хора.

По-нататък. Коя е общата философска нагласа, в хоризонта на която става възможна елиминативистката позиция? Това е анти- или пост-картезианското разбиране, че съзнанието не е “нещо” в смисъла на обичайните обекти, но с отрицателен знак. Една от първите стъпки в тази посока е допускането, че например квалиите като типични представители на менталните феномени са релационни, а оттам и че всичко, което екземплифицира съзнанието, е релационно. Това означава, че не можем да считаме кое да е самостоятелно описание на феноменалния опит за фундирано или опровергано директно от опита, а само в отношение към цялата тъкан от твърдения и нейния релат като цяло, който е светът като цяло. В тази светлина нерелационната концепция за съзнанието означава фундаментализъм, догматизъм и редукционизъм от предкуайниански тип.

Картезианската парадигма третира съзнанието като вид (непротяжен) предмет. Да се премине от мислене за съзнанието като за предмет към мислене като за свойство изисква повече интелектуални усилия, отколкото на пръв поглед изглежда. Дори и след извършването на този преход обаче ни дебнат капани. Ако разбираме свойството като универсалия, ние не отиваме много по-далеч от картезианската парадигма. Ако съзнанието е свойство, ако като свойство то е универсалия и ако съзнанието съществува в света, то и универсалиите – или поне една от тях – също трябва да съществуват в света. Това е тип реализъм (а именно платонистки), който разклаща основите на материализма и трябва да бъде избегнат. Едва конципирането на свойството като равноправно с отношението – или по-точно изравнявайки и двете с предиката като резултат от заместването с променлива на сингуларен термин в изречения от изявителен тип позволява да се преодолее картезианството по отношение на съзнанието. Това прави релационната концепция. Тя е елиминативистка дотолкова, доколкото елиминира предметността на съзнанието.

В заключение: елиминативизмът не е просто глупост, а теоретичен проект с голям заряд, почиващ на солидна аргументация и стимулиращ търсенето на алтернативни възможности, които спасяват феномена “съзнание”.

Анета Карагеоргиева