Емоционална пластичност
ДА ПРИЕМЕШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
ДА ПРИЕМЕШ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТОПрез лятото петгодишният ми син Ноа и аз бяхме чести посетители на градския басейн. Той веднага хукваше при приятелите си и всички заедно прекарваха следобеда в игри, като се пръскаха с вода и правеха всичко, което може да се прави в един топъл летен ден. Едно-единствено нещо изпълваше Ноа с ужас. Опиташе ли се да скочи от високия трамплин, замръзваше на място. Приятелите му до един се хвърляха от високото и на него отчаяно му се искаше да се присъедини към тях, но се страхуваше да опита. Гледаше ги отстрани, но не помръдваше от мястото си, скован от страх, който беше по-силен от желанието му да се включи в едно, както сам виждаше, приятно занимание. Всички имаме моменти, в които искаме да опитаме нещо ново, или поне така ни се струва, но не можем да преодолеем страха си. Такива изпитания са голямо предизвикателство за децата, защото ограниченият житейски опит ги възпира да скочат в непознатото (буквално и образно казано в случая с Ноа). Не са живели достатъчно, за да имат запас от вдъхващи кураж преживявания („Правил съм го и преди и нищо лошо не се случи“), затова лесно стават жертва на автоматичната реакция, която ги кара да се заковат на място и им пречи да продължат напред. Животът е пълен с плашещи височини и пропасти, но както се убедихме, разглеждайки темата за емоционалната пластичност, да направиш крачка напред и да скочиш, не означава да пренебрегваш, да сдържаш, да отхвърляш или да контролираш страха – или всяка друга емоция, която изпитваш. Всъщност означава да приемаш и да забелязваш всичките си емоции и мисли, а към най-тежките да проявяваш състрадание и любопитство, избирайки куража вместо комфорта, за да правиш това, което е най-важно за теб. И отново, куражът не е липса на страх. Куражът е да живееш заедно със страха. Или в случая на Ноа – да се гмурнеш със страха си. Разбира се, страхът на детето често предизвиква у родителя страх от страха. Уплашени сме, защото съпротивата на детето ни да опита нещо ново, ще се отрази неблагоприятно на развитието му (или, пази боже, ще ни посрами като родители). Безпокоим се какво ще струва тази съпротива на синовете и на дъщерите ни. Искаме най-доброто за децата си и тъй като имаме ясна представа как могат да го постигнат, ги тласкаме в определена посока с надеждата, че ще осъзнаят, че това, срещу което се съпротивляват, не е толкова лошо. Но както вече знаем, нагласата да правим определени неща, защото така трябва или защото някой друг го иска от нас е в пълно противоречие с емоционалната пластичност. Тя означава да следваме единствено личния си осъзнат избор. Същото важи и за децата. Докато Ноа стоеше като закован – буквално и образно казано – на ръба на трамплина, можех да се наложа и да му кажа това, което вече знаех: Че ако пристъпи напред и скочи, няма да му се случи нищо лошо и ще бъде щастлив. Можех също да се опитам да омаловажа страховете му с думите: „Не ставай глупав. Виж как се забавляват приятелите ти. Искаш ли да пропуснеш това?“ Вместо това с Ноа подхванахме разговор, който по-късно продължихме у дома. След като призна, че изпитва страх, обсъдихме как би се почувствал, ако се реши да скочи – развълнуван и горд; и как ще се почувства, ако се откаже – в известен смисъл облекчен, но също разочарован от себе си; и как би могъл да скочи въпреки страха, защото това е важно за него. Най-напред го окуражих да се изправи срещу страха си: Еволюцията неслучайно е развила у нас страх от високото и не е срамно, че се изисква време да свикнем с противоестествената идея, че скок от един метър височина в дълбоката четири метра хлорирана вода е най-разумното, което можем да направим. Признаването на чувствата промени отношението на Ноа към собствения му страх, позволявайки му да се дистанцира – да създаде неутралното пространство между емоцията и това, което искаше да постигне. Така той се отърси не само от физическото въздействие на страха (притока на кортизол, ускореното сърцебиене и хипервентилацията), но също и от историите от миналото, подкопали вярата му в себе си и зарибили съзнанието му на неговата крехка възраст. След това обсъдихме неговото „защо“ или причините, поради които искаше да скочи от трамплина: удоволствието, тръпката, приятелството. През цялото време се опитвах да го убедя, че решението дали ще скочи е изцяло негово. И въпреки натиска от страна на приятелите му, на които е възможно да е бил подложен, скокът от трамплина определено не беше „трябва да“. Той можеше да се превърне в освобождаващото „искам да“. Помагайки на Ноа да продължи напред, изместихме фокуса от крайния резултат – дали ще постигне успех (пляс!) или с треперещи колена ще се върне обратно по стълбичката. Вместо това се съсредоточихме върху процеса – върху изграждането на умение, което Ноа искаше да усвои и което щеше да стане постепенно. Ден първи: да се изкачи до върха на стълбичката. Ден втори: да стигне до края на трамплина. Ден трети: Победа! На другия ден, малко след като пристигнахме на басейна, Ноа изпълни летящ скок – без колебание, без треперене, без неуверени крачки. А после отново и отново в най-различни вариации – като „тирбушон“ или като „гюле“. Така той превърна Принципа на люлката „климушка“ в Принципа на високия скок и разширявайки зоната си на комфорт, цял следобед се забавляваше до краен предел. Както беше предсказал по време на разговор ни, Ноа беше безкрайно горд от себе си – виждах го всеки път, когато ми махаше отгоре щастливо ухилен. Разговорът не заличи страха му, нито обсъждането на неговото „защо“ промени мотивацията му. Ноа отдавна искаше да направи този скок, но едва когато се откачи от зарибяващото убеждение „Не мога да го направя“, успя да се свърже със силното, вътрешно желание, което изпитваше от доста време. Но, разбира се, най-важният урок, който научи Ноа, нямаше нищо общо със скоковете във вода. Дистанцирайки се от емоциите си и свързвайки се със своето „защо“, той се научи да се освобождава от зарибяващите убеждения и да върви напред въпреки страха. Превеждайки децата си през основните стъпки на емоционалната пластичност, ние им даваме урок за цял живот. Всеки път когато решат да скочат – не от безразсъдство или със сляпа вяра, а по своя воля, с широко отворени очи, – те се учат да живеят със страха си, умение, което ще им помогне да се изправят пред много по-важни предизвикателства в по-зрелия си живот. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|