Емоционална пластичност
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
СЕБЕСЪСТРАДАНИЕЧувала съм тази история от много източници, докато растях в Южна Африка, но досега не съм открила доказателства за достоверността ѝ. Местният фолклор разказва за съществуването на племе, според чиито традиции, ако член на групата постъпи лошо или сгреши в поведението си, същият човек трябва да се изправи съвсем сам в средата на селото. В кръг около него се събират всичките му съплеменници – мъже, жени и деца, за да го мъмрят. Но никой не обелва и дума, че е бил подлец. Вместо това те грижливо изреждат всичките му добри черти. Истинска или не, легендата разкрива силата на добрата дума (или на две и дори две хиляди добри думи). Това е племенна версия на онази сцена от Животът е прекрасен, в която всички жители на Бедфорд Фолс припомнят на Джордж Бейли за огромното въздействие, което оказва върху приятели и съседи със скромното си съществуване като управител на банка в малко градче. Представете си, че всички ние се отнасяме към себе си със същото състрадание и подкрепа, вместо самообвиненията, които така често си отправяме. Това не означава да омаловажаваме негативните си качества, да си затваряме очите за тях или да отричаме, че съществуват. Означава да си простим за грешките и несъвършенствата, за да можем да продължим напред към нещо по-добро и по-продуктивно. Себеразкриването изисква смелост. Страшно е като се замислим какво можем да научим за себе си, ако се вгледаме навътре. Ами ако открием истина, която би могла да разклати взаимоотношенията ни? Или да постави под съмнение един начин на живот, който дори да не е идеален, най-малкото е познат? Но себеразкриването не означава да сринем всичко старо. То означава да вземем предвид историята и контекста, за да проумеем истинското значение на съдържащото се в тях, и да използваме това осъзнаване, за да подобрим живота си. За себеразкриването е нужно да признаем мислите си, без изобщо да е задължително да сме убедени в тяхната прав дивост. („Латерните“ непременно да си вземат бележка от това, защото, ако едно съмнително твърдение се повтаря достатъчно често, дори да е само в главите ни, накрая вероятно ще го приемем като истина.) Себеразкриването е първият етап от процеса на „откачането от въдицата“. Расовата сегрегация в родината ми най-накрая свърши през 1994 година с избирането на Нелсън Мандела – първия черен президент на страната. Геният на Мандела се състоеше отчасти в това, че докато се опитваше да поправи щетите от институционализираната омраза, той успя да изведе страната от опасното тресавище на жаждата за кръв и реваншизма, които в продължение на векове подхранват военните конфликти в други части на света. А когато дойде моментът Южна Африка да се изправи срещу крайно болезненото си минало, правителството на Мандела създаде Комисия за истина и помирение, където хората можеха да се разкрият, да признаят какво са сторили те и какво е било сторено на тях, след което да продължат напред. Целта обаче не беше да се търси възмездие и отмъщение на принципа „око за око“, а да се постави началото на един оздравителен процес и да се изгради ново по-справедливо и демократично общество. Но дори със средствата на истината и помирението не можем да контролираме света около нас, което означава, че той никога няма да бъде перфектен. Единственият начин да постигнем нещо, е да усвоим умението за приемане. Всъщност един от най-големите парадокси на човешката природа е, че не можем да променим нито себе си, нито заобикалящите ни обстоятелства, докато не приемем всичко съществуващо тук и сега. Приемането е предпоставка за промяна. Това означава да разрешим на света да бъде такъв, какъвто е, защото, за да се помирим с вселената, първо трябва да престанем с опитите си да я контролираме. Ние пак няма да харесваме нещата, които не харесваме, но вече няма да сме в конфликт с тях. А щом войната приключи, промяната може да започне. Продължавайки с военната аналогия, не можем да възстановим от руините град, докато все още е подложен на бомбардировки, а чак когато нападенията спрат и се установи мир. Същото важи и за вътрешния ни свят: когато спрем да воюваме със самите себе си – такива, каквито сме, ще можем да използваме енергията си по един по-конструктивен и по-смислен начин. Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял. Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно, и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш. Тогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз? Още по-важно е да бъдем добри към себе си в миговете на житейски изпитания. Често първата реакция на хората, които преживяват раздяла, изгубили са работата си или са пропуснали шанс за повишение, е да започнат да се упрекват, обвиняват и наказват. Вътрешното кречетало започва да нарежда „ако бях направила това“, „ако бях направила онова“ и „просто не ме бива достатъчно“. Не звучи ли това като някой проклет малък трол? Изследване на група хора, които са в процес на развод, установява, че онези, които проявяват състрадание към себе си в началото на това болезнено преживяване, девет месеца по-късно се справят по-добре от хората, които се самонаказват заради минали „грешки“, като например, че не са били достатъчно привлекателни. Когато в период на житейски трудности трябва да се изправим лице в лице с емоциите си, е важно също да си припомним разликата между вина и срам. Вината е чувство на тежест и съжаление заради това, че си се провалил или си постъпил погрешно. Усещането не е забавно, но като всички наши емоции, служи за определена цел. Всъщност обществото разчита на чувството за вина, за да ни попречи да повтаряме едни и същи прегрешения и простъпки. А отсъствието на чувство за вина е един от отличителните белези на социопата. Докато вината е насочена към самото прегрешение, срамът е съвсем друга история. Свързан с чувството на отвращение, срамът се фокусира върху човешкия характер – той те определя не като човек, извършил лоша постъпка, а като лош човек. Ето защо, когато са опозорени, хората често се чувстват унизени и безполезни. Пак по тази причина срамът рядко е стимул за коригиращи действия. Проучванията показват, че хората, които изпитват срам, са най-склонни да отговорят със защитна реакция в опит да избегнат обвиненията, да се освободят от отговорност или дори да я прехвърлят на друг. Например лишените от свобода, които изпитват срам от попадането си в затвора, след това извършват ново престъпление много по-често от затворниците, които проявяват чувство за вина. Каква е ключовата разлика между тези две емоции? Себесъстраданието. Да, постъпил си лошо. Вярно, чувстваш се зле от това, но така трябва. Може би си сторил нещо наистина неправилно. Но дори да е така, това прегрешение не те прави непоправимо ужасен човек. Би могъл да се реваншираш, да се извиниш, да изплатиш дълга си към обществото, било то като изпратиш цветя или като научиш занаят в затвора. Себесъстраданието е противоотровата срещу срама. Ако смяташ, че проявата на състрадание към себе си е просто претекст да бъдеш снизходителен към постъпката си, ето няколко неща, които е добре да имаш предвид: Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|