ПРИЗНАЦИ ЗА ЗАРИБЯВАНЕ НА РАБОТНОТО МЯСТО

167

Сравнително малък е процентът на американците, чиято работа е свързана с усещането за страх – става дума за страх за живота, когато се питаш дали корабът ще потъне или мината ще се срути, или когато си обграден от шестима наркодилъри с нервни показалци на спусъка. Но почти всеки работещ американец познава химическия двойник на страха – стреса, това присвиване на стомаха, което ни е останало от праисторическия инстинкт „бий се или бягай“, който в днешно време свързваме с финансовия доклад за тримесечието, с някой противен клиент, с неприятен разговор или с надвисналата опасност от съкращения. В Първа глава описахме страха, който се изразява в равномерното и постоянно производство на предизвикващи усещане за безпокойство хормони (обратно на внезапното покачване на адреналина: „Аааа! Лъв!“). Психолозите го наричат
алостатичен стрес или алостатичен товар и колкото по-дълго сме изложени на действието му, толкова по-изтощени се чувстваме физически и емоционално.
Когато работите в колектив (както е през повечето време), където всеки е стресиран (както е през повечето време), всеки предава на околните своя
алостатичен товар посредством друг процес, който описахме по-рано като социална зараза. На всяко средностатистическо работно място стресът е надвиснал като черен облак над всеки служител. И подобно на пасивното тютюнопушене, пасивният стрес се отразява на всеки в непосредствена близост.
В едно изследване група медицински сестри трябвало да водят дневник на настроенията си, конфликтите в работата и емоционалния климат на целия екип. Дневниците, обхващащи период от три седмици, показват, че доброто или лошото настроение на една медицинска сестра във всеки от дните може до голяма степен да се предскаже по настроението на другите сестри от екипа. Странното е, че това емоционално заразяване е налице дори когато въпросното настроение няма нищо общо с работата и въпреки факта, че сестрите прекарват заедно само по няколко часа на ден. С течение на времето заразните настроения могат да обхванат цялата организация и да повлияят на общата атмосфера на работното място.
Друго изследване допуска, че дори само видът на един стресиран човек може да повиши стреса на наблюдаващия. Участниците в изследването, скрити зад огледално стъкло, наблюдават непознат, който решава сложни аритметични задачи и е подложен на напрегнато интервю. Изследователите установяват значително отделяне на кортизол (хормон, освобождаван в състояние на стрес) – при близо една трета от наблюдаващите. Около една

168
четвърт от тях проявяват същата реакция, докато гледат видеоматериал на стресиращо събитие.
И ако стресът може да убива, излиза, че истинският убиец е стресът от самия стрес (мислите от Втори тип, описани в Трета глава). Едно изследване, обхващащо около 30 000 души, установява, че вероятността за настъпване на смърт през следващите 8 години е една и съща при хората, подложени на силен стрес (които обаче не се тревожат, че това може да им навреди) и при останалите участници в проучването. За сметка на това обаче този риск нараства с 40% при хора, които също са подложени на силен стрес, но вярват в пагубното му въздействие.
Най-важното, което не бива да забравяме, е, че стресът не носи само злини. Крайните срокове и очакванията могат да запалят огън под краката ни и да ни държат на тръни – простете за смесването на метафорите. А на екзистенциално ниво наличието на известно напрежение е просто част от живота, което ще рече, че желанието „да се отървем от стреса“ е само един от „Стремежите на мъртвеца“, за които вече стана дума.
Ето кое е основното послание за всекидневна употреба на емоционалната пластичност: отричането на стреса, неговото потискане или предъвкване има отрицателни последствия. Невъзможно е да избягаме от стреса, но това, което можем да направим, е да променим отношението си към него. Не е задължително той да ни владее. Можем да го овладеем ние.
Първата стъпка, като противодействие на натрапчивата идея, че стресът е мъчение, което съсипва живота ни, е да приемем, че той съществува: да се изправим пред него с ясното съзнание, че скоро няма да си отиде.
Втората жизненоважна стъпка е да разберем, че „стресиран съм“ не е равнозначно на това „кой съм“. Когато казваш „стресиран съм“, всъщност съединяваш в едно цяло същността си (аз съм = всичко в мен) с емоцията.
Може да прозвучи заядливо, но самата формулировка свежда цялата ти идентичност до усещането за стрес. Отчасти това е причината в такива случаи да имаме чувството, че се задушаваме. В Пета глава споменах, че разглеждането на чувството като това, което е (просто чувство), и на мисълта като това, което е (просто мисъл), е една доста бърза и ефективна техника за дистанциране. „Забелязвам... че изпитвам стрес.“ Това веднага създава промеждутък между теб и чувството.
За да има ефект, трябва да използваш правилните думи. Възможно е да откриеш, че това, което наричаш „стрес“, всъщност е „изтощение“, защото си поел твърде много ангажименти, или „безсилие“ от неспособността на екипа да се сработи.

169

Ако се замислиш за ролята на чувството – какво се опитва да ти подскаже
– може да откриеш, че то е знак да обсъдиш с членовете на екипа или с прекия си ръководител възможността за по-равностойно разпределяне на задачите. Или пък това чувство – свързано с някой не особено приятен аспект на работата ‒ е цената, която плащаш заради развитието и предизвикателствата, които компанията предлага. От друга страна, то може да съдържа посланието, че ти е дошло до гуша от тази лудница и си готов да се преместиш в Портланд, Орегон, за да правиш домашно сирене. (Само не се заблуждавай, че бизнесът със сиренето е напълно лишен от стрес или че прилича на надпревара между група хипстъри за идеалната слънчева мансарда. Макар че за теб този вид стрес може да си струва.)

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: