Емоционална пластичност

60
си затваряме очите за тях или да отричаме, че съществуват. Означава да си простим за грешките и несъвършенствата, за да можем да продължим напред към нещо по-добро и по-продуктивно.
Себеразкриването изисква смелост. Страшно е като се замислим какво можем да научим за себе си, ако се вгледаме навътре. Ами ако открием истина, която би могла да разклати взаимоотношенията ни? Или да постави под съмнение един начин на живот, който дори да не е идеален, най-малкото е познат?
Но себеразкриването не означава да сринем всичко старо. То означава да вземем предвид историята и контекста, за да проумеем истинското значение на съдържащото се в тях, и да използваме това осъзнаване, за да подобрим живота си.
За себеразкриването е нужно да признаем мислите си, без изобщо да е задължително да сме убедени в тяхната прав дивост. („Латерните“ непременно да си вземат бележка от това, защото, ако едно съмнително твърдение се повтаря достатъчно често, дори да е само в главите ни, накрая вероятно ще го приемем като истина.) Себеразкриването е първият етап от процеса на „откачането от въдицата“.
Расовата сегрегация в родината ми най-накрая свърши през 1994 година с избирането на Нелсън Мандела – първия черен президент на страната.
Геният на Мандела се състоеше отчасти в това, че докато се опитваше да поправи щетите от институционализираната омраза, той успя да изведе страната от опасното тресавище на жаждата за кръв и реваншизма, които в продължение на векове подхранват военните конфликти в други части на света. А когато дойде моментът Южна Африка да се изправи срещу крайно болезненото си минало, правителството на Мандела създаде Комисия за истина и помирение, където хората можеха да се разкрият, да признаят какво са сторили те и какво е било сторено на тях, след което да продължат напред.
Целта обаче не беше да се търси възмездие и отмъщение на принципа „око за око“, а да се постави началото на един оздравителен процес и да се изгради ново по-справедливо и демократично общество.
Но дори със средствата на истината и помирението не можем да контролираме света около нас, което означава, че той никога няма да бъде перфектен. Единственият начин да постигнем нещо, е да усвоим умението за приемане.
Всъщност един от най-големите парадокси на човешката природа е, че не можем да променим нито себе си, нито заобикалящите ни обстоятелства, докато не приемем всичко съществуващо тук и сега. Приемането е

61
предпоставка за промяна. Това означава да разрешим на света да бъде такъв, какъвто е, защото, за да се помирим с вселената, първо трябва да престанем с опитите си да я контролираме. Ние пак няма да харесваме нещата, които не харесваме, но вече няма да сме в конфликт с тях. А щом войната приключи, промяната може да започне.
Продължавайки с военната аналогия, не можем да възстановим от руините град, докато все още е подложен на бомбардировки, а чак когато нападенията спрат и се установи мир. Същото важи и за вътрешния ни свят: когато спрем да воюваме със самите себе си – такива, каквито сме, ще можем да използваме енергията си по един по-конструктивен и по-смислен начин.
Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най- доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.
Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно, и ще завършиш с думите
„Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.
Тогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?
Още по-важно е да бъдем добри към себе си в миговете на житейски изпитания. Често първата реакция на хората, които преживяват раздяла, изгубили са работата си или са пропуснали шанс за повишение, е да започнат да се упрекват, обвиняват и наказват. Вътрешното кречетало започва да нарежда „ако бях направила това“, „ако бях направила онова“ и „просто не ме бива достатъчно“. Не звучи ли това като някой проклет малък трол?
Изследване на група хора, които са в процес на развод, установява, че онези, които проявяват състрадание към себе си в началото на това болезнено преживяване, девет месеца по-късно се справят по-добре от хората, които се самонаказват заради минали „грешки“, като например, че не са били достатъчно привлекателни.
Когато в период на житейски трудности трябва да се изправим лице в лице с емоциите си, е важно също да си припомним разликата между вина и

62
срам. Вината е чувство на тежест и съжаление заради това, че си се провалил или си постъпил погрешно. Усещането не е забавно, но като всички наши емоции, служи за определена цел. Всъщност обществото разчита на чувството за вина, за да ни попречи да повтаряме едни и същи прегрешения и простъпки. А отсъствието на чувство за вина е един от отличителните белези на социопата.
Докато вината е насочена към самото прегрешение, срамът е съвсем друга история. Свързан с чувството на отвращение, срамът се фокусира върху човешкия характер – той те определя не като човек, извършил лоша постъпка, а като лош човек. Ето защо, когато са опозорени, хората често се чувстват унизени и безполезни. Пак по тази причина срамът рядко е стимул за коригиращи действия. Проучванията показват, че хората, които изпитват срам, са най-склонни да отговорят със защитна реакция в опит да избегнат обвиненията, да се освободят от отговорност или дори да я прехвърлят на друг. Например лишените от свобода, които изпитват срам от попадането си в затвора, след това извършват ново престъпление много по-често от затворниците, които проявяват чувство за вина.
Каква е ключовата разлика между тези две емоции?
Себесъстраданието.
Да, постъпил си лошо. Вярно, чувстваш се зле от това, но така трябва.
Може би си сторил нещо наистина неправилно. Но дори да е така, това прегрешение не те прави непоправимо ужасен човек. Би могъл да се реваншираш, да се извиниш, да изплатиш дълга си към обществото, било то като изпратиш цветя или като научиш занаят в затвора. Себесъстраданието е противоотровата срещу срама.
Ако смяташ, че проявата на състрадание към себе си е просто претекст да бъдеш снизходителен към постъпката си, ето няколко неща, които е добре да имаш предвид:
СЕБЕСЪСТРАДАНИЕТО НЕ ОЗНАЧАВА ДА СЕ САМОЗАЛЪГВАШ!
Всъщност е тъкмо обратното. Себесъстраданието означава да се погледнеш отстрани, от една по-широка и всеобхватна перспектива, с която не отричаш действителността, а по-скоро приемаш затрудненията и неуспехите си като част от това да си човек. В едно проучване доброволци взимат участие в импровизирано интервю за работа, по време на което ги карат да опишат най-големите си слабости. Оказва се, че по-себесъстрадателните участници

63
не омаловажават слабостите си повече от другите. Но за тях преживяването е свързано с далеч по-малко напрежение и страх.
Впрочем да се отнасяш със състрадание към себе си е несъвместимо с това да се самозалъгваш. Няма как да проявиш истинско себесъстрадание, без да погледнеш в очите истината за това кой си и какво чувстваш. При липсата на състрадание има най-голяма опасност да се развие привидно самохвалство и прекалена самоувереност в усилието да се отхвърли възможността за провал. Когато не изпитваме състрадание, светът ни се струва точно толкова безпощаден, колкото сме и ние, ето защо се парализираме при всяка мисъл за провал.
Представете си едно изключително умно и трудолюбиво момиче, което завършва сред най-добрите в гимназията и отива да учи в един от най- престижните колежи, където всеки иска да влезе. Щом пристига в колежа, открива, че всички там са също толкова умни и целенасочени като нея.
Всъщност някои от новите ѝ съученици са дори по-талантливи и по- подготвени от нея, идват от изискани семейства и са посещавали по-елитни гимназии. Ако нашето момиче се самоопредели твърде ограничено като
„тъпа зубърка“ или като „най-умното дете в класа“ (каквато е била винаги), какво би се случило с представата ѝ за себе си? Докато полага усилия да не изостава от елитните си съученици, ще ѝ трябва солидна доза емоционална пластичност, за да си изгради нова, по-широка и адекватна самооценка. За тази цел ще има нужда от себесъстрадание заради трудностите, пред които ще бъде изправена – подобно на декоративна рибка, озовала се от аквариума направо в морето.
Състраданието ни дава не само свободата да преоткрием себе си, но и крайно важната свобода да се провалим, защото именно тя ни позволява да поемаме рискове и да бъдем истински креативни.
СЕБЕСЪСТРАДАНИЕТО НЕ ТЕ ПРАВИ СЛАБ ИЛИ МЪРЗЕЛИВ!
В днешно време индустриализираното общество, въоръжено с толкова много технологии, ни насърчава да достигаме предела на възможностите си.
При някои професии – право, медицина, инвестиционно банкиране, бизнес, технологии – напрежението е неразделна част от длъжностната характеристика. Но стресът не подминава и хората, в чиято работа атмосферата на съперничество е по-малко осезаема. Днес всички бягаме по- бързо, работим по-здраво, будуваме до по-късно и вършим все повече неща едновременно, само за да не изпаднем от надпреварата. В тази среда, която

64
изисква от нас да гледаме на живота като на гладиаторско състезание, проявата на съчувствие към себе си може да се възприеме като признак за отсъствие на амбиции или за пренебрежително отношение към успеха.
Съществува погрешното схващане, че трябва да бъдеш безпощаден към себе си, за да не изоставаш от надпреварата. Но хората, които приемат провалите си, са по-мотивирани да се развиват. Способните на себесъстрадание хора си поставят точно толкова високи цели, колкото и самокритичните. Разликата между тях е, че първите не се отчайват, ако не постигнат набелязаната цел.
Може да се каже дори, че себесъстраданието ни дава по-голяма преднина пред останалите. В крайна сметка то е свързано със здравословния стил на поведение като правилно хранене, физически упражнения, качествен сън и справяне със стреса в натоварените периоди, когато трябва да се грижим най- добре за себе си. Факт е, че прави имунната система по-силна и ѝ помага да ни пази от болестите, като в същото време насърчава социалните контакти и положителните емоции, които ни стимулират да се движим напред.
За съжаление, постмодерното консуматорско общество, в което живеем, се интересува повече от това да ни продава смартфони и продукти в макси опаковка, отколкото от нашето физическо и емоционално здраве. Една от основните задачи на рекламата е да ни внуши неудовлетвореност, за да копнеем за неща, които не е ясно дали са полезни за нас и дали изобщо са ни нужни.
Преди време обществото насърчаваше и подкрепяше многодетните семейства и устойчивата социална структура в малките населени места. Ние обаче, като граждани на индустриализирания свят, често живеем на стотици хиляди километри от най-близките си роднини, в анонимни, засилващи социалната изолация градове. А там сме бомбардирани от образите не само на всички скъпи играчки и лъскави джунджурии, които не притежаваме, но и на великолепни мъже и жени, налагащи стандарта на една създадена с фотошоп перфектност, каквато не можем да срещнем в реалността.
Междувременно всеки поства в социалните мрежи фотографии от скъпи ресторанти и селфита от изумителни ваканционни преживявания, в резултат на което постоянно сравняваме себе си не само с богатите, атрактивните и
„разкрасените“, но и с всеки свой познат, включително и с хлапака, когото в осми клас сме мислели за наркоман и който днес се вози на ламборджини.
Според проучванията (макар че това не е изненада за никого) да се сравняваме с хора, които са по-популярни, по-богати или по-силни от нас,

65
може да запрати самочувствието ни на боклука. Това се нарича ефект на

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: