Несъзнателните мнения са емоционални спомени, складирани в амигдалата. Работата на Льоду и на други учени като че ли сочи, че хипокампът, смятан дълго за ключова структура в лимбичната система, се занимава повече с регистриране и осмисляне на моделите във възприятията, отколкото с емоционалните реакции. Основната му роля е да даде на спомена контекст, който е жизнено важен за емоционалната му стойност; именно хипокампът разпознава разликите между мечка в зоопарка и мечка в задния ви двор.
Докато хипокампът помни само сухи факти, амигдалата съхранява емоционалния им привкус. Ако се опитаме да изпреварим кола по тесен път и малко остане да се блъснем в насрещен автомобил, хипокампът съхранява подробности за инцидента - къде сме се намирали, който е бил с нас, каква е била другата кола. Но не той, а амигдалата изпраща студената тръпка по гърба ни всеки път, когато се опитаме да изпреварим кола в подобни условия. По думите на Льоду, „хипокампът несъмнено ви помага да разпознаете лицето на братовчедка си, но именно амигдалата добавя, че изобщо не я харесвате“.
Мозъкът използва прост, но хитър начин, за да придаде особена сила на емоционалните спомени: същите системи, които карат тялото да реагира в животозастрашаващи ситуации с бягство или борба, отговарят и за това да отпечатат завинаги подобен момент в паметта ви. (John A. Bargh, "First Second: The Preconscious in Social Interactions", доклад пред American Psychological Society, W ashington D C., юни 1994) В условия на стрес (или на тревога, а може би и при силно вълнение и радост) един нерв, който свързва мозъка
с надбъбречните жлези, подава сигнал за секретирането на хормоните епинефрин и норепинефрин, които незабавно потичат в тялото и го подготвят за извънредната ситуация. Тези хормони активират рецептори по блуждаещия нерв. Той пренася съобщения от мозъка, за да регулира сърцето, но същевременно връща към мозъка други сигнали, породени от епинефрина и норепинефрина. Амигдалата е основната зона, която приема тези сигнали; те активират неврони вътре в нея, а те на свой ред сигнализират на други мозъчни зони да запаметят добре случващото се.
Тази инервация на амигдалата като че ли отпечатва в паметта моментите със значителен емоционален товар по-силно, отколкото онези, на които не обръщаме внимание. Заради това и има по-голяма вероятност да помним например къде сме били на първата си среща или какво сме правили, когато сме чули новината за експлозията на совалката „Чалънджър“. Колкото по-възбудена е амигдалата, толкова по-силен е споменът; преживяванията, които ни вълнуват или плашат най-много, са сред най-трудните за заличаване спомени. Това означава, че мозъкът има две различни паметови системи - една за обичайни факти и една за емоционално значими факти. Наличието на обособена система за емоционални спомени е сериозно предимство в хода на еволюцията, тъй като чрез нея животните си спомнят изключително ярко онова, което ги заплашва или им носи удоволствие. Днес обаче емоционалните спомени могат да се окажат лоши водачи.