Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Анатомия на гневаПредставете си, че някой ви засича на магистралата. Ако първият ви рефлекс е „Кучият му син!“, то от изключителна важност за посоката, в която ще се насочи гневът ви, е дали тази мисъл ще бъде последвана от други в същата тоналност на яд и желание за отмъщение: „Тоя можеше да ме пребие! Копелдак! Няма да му се размине!“ Кокалчетата ви побеляват, докато стискате волана - ерзац за желанието ви да го стиснете за гърлото. Тялото ви се мобилизира за бой, а не за бягство, започвате да треперите, по челото ви избива пот, сърцето ви ще се пръсне, мускулите на лицето ви са стиснати до болка. Искате да го убиете. И тогава, ако друг шофьор зад вас свирне, защото сте намалили рязко скоростта, можете да излеете гнева си върху него. Така се стига до високо кръвно, опасно поведение на пътя, та дори и до престрелки. Да сравним сега този пряк път към бурята на гнева с едно по-меко отношение към шофьора, който ви е засякъл: „Добре де, може и да не ме е видял, а може и да има причина да кара толкова невнимателно, може например на някого да му е зле и да бърза за болницата“. Подобни разсъждения смекчават гнева със снизхождение или поне с готовност за преосмисляне на ситуацията, като по този начин подкопават натрупването на разрушителна енергия. Проблемът - както ни напомня Аристотел, предизвиквайки ни да се гневим само когато трябва - е, че в повечето случаи ядът светкавично излиза извън контрол. Бенджамин Франклин го е казал доста добре: „Гневът винаги си има причина, само дето тази причина далеч невинаги е добра“. Разбира се, има различни видове гняв. Амигдалата може и да е основният източник на внезапния пристъп на бяс, който изпитваме спрямо шофьора, чиято безотговорност ни е изложила на риск, но и другият край на емоционалната система, неокортексът, отговаря за други, по-пресметливи форми на гняв - например хладнокръвното отмъщение или възмущението срещу несправедливостта. Има голяма вероятност подобни чувства да имат „добри причини“, както би казал Франклин, или поне на пръв поглед да изглежда така. Гневът като че ли е най-опасното от всички настроения, от които хората искат да се отърват. Тайс стига до заключението, че той най-трудно се поддава на какъвто и да е контрол. Освен това гневът е и най-привлекателната отрицателна емоция; вътрешният монолог с претенции за правдивост, който непрестанно го подхранва, пълни ума ни с все по-убедителни аргументи, които целят да доведат до неговото физическо изразяване. За разлика от тъгата, гневът дава енергия и дори води до чувство за възторг. Силата му да съблазнява и убеждава може би обяснява защо някои възгледи за него са толкова широко разпространени - например че не може да бъде контролиран, че не трябва да бъде контролиран, както и че физическото му изразяване е един вид „катарзис“ и може да бъде само за добро. Има и противоположен възглед, възникнал вероятно в противовес на мрачните картини на неконтролиран гняв, според който гневът може да се предотврати напълно. Един внимателен прочит на научните открития обаче показва, че всички тези широкоразпространени възгледи за гнева в най-добрия случай са погрешни, а понякога дори нямат нищо общо с действителността. (Изследванията върху гнева са описани в Dolí Zillmann, ".Mental Control of Angry Aggression", in Handbook of Mental Control, Wegner e Pennebaker.). Потокът от ядни мисли, които подклаждат чувството за гняв, същевременно е и ключ към един от най-мощните инструменти за неговото овладяване - а именно премахването на предпоставките, които изобщо са го разпалили. Колкото повече предъвкваме онова, което ни е ядосало, толкова повече „добри причини" и оправдания намираме за яда си. Размисълът само налива масло в огъня. Промяната на гледната точка обаче може да потуши този огън. Тайс открива, че един по-положителен поглед върху дадена ситуация може да направи чудеса. Пристъп на бяс Това откритие отговаря напълно на заключенията на Долф Зилман, психолог от университета в Алабама, който с помощта на продължителни и внимателно проведени експерименти е успял да измери точно гнева и неговата анатомия (Аргументите срещу гнева и в полза на самоконтрола се основават най-вече на Diane Tice and Roy F. Baumeister, "Controlling Anger; Self- Induced Emotion Change", in Handbook of Mental Control. Wegner and Pennebaker.). Тъй като гневът се корени в рефлекса „бягай или се бий", едва ли е изненада откритието, че именно чувството за заплаха отключва гневната реакция. Заплахата може и да не е чисто физическа - по-често става въпрос за чисто символична заплаха спрямо самоуважението ни или чувството ни за достойнство: несправедливо или грубо отношение, заплахи или унижения, неуспех при преследването на важна цел. Подобни събития отприщват поредица от лимбични импулси, които имат двояко влияние върху мозъка. От една страна се стига до отделянето на катехоламини, които пораждат бърз, епизодичен прилив на енергия - достатъчен за „еднократно интензивно действие“, както го определя Зилман, или, с други думи - за бягство или бой. Този прилив на енергия трае няколко минути и подготвя тялото за битка или бързо отстъпление, в зависимост от това как емоционалният ум преценява силите на противника. Междувременно друга породена от амигдалата вълна преминава през адренокортикалната част от нервната система и мобилизира основните мускулни групи, подготвяйки ги за действие. Тази вълна е много по-продължителна от прилива на катехоламини, Такава обща хормонална и корова мобилизация може да трае часове, та дори и дни, поддържайки емоционалния мозък в бойна готовност. Тя е и причината за това всички последващи реакции да се осъществяват много по-бързо. Именно това състояние на бойна готовност, породено от адренокортикалната мобилизация, обяснява защо хората са много по-склонни да избухнат, ако вече са били провокирани или дори само леко раздразнени от нещо друго. Всеки стрес води до такава мобилизация и снижава прага на чувствителност спрямо дразнители, предизвикващи гняв. Ето защо човек, който е имал труден ден в службата, може лесно да се вбеси вечер у дома от дреболии - от виковете на децата например, - които при други обстоятелства не биха могли да доведат до неконтролируема емоционална реакция. Зилман стига до тези заключения по отношение на гнева благодарение на внимателно планирани и проведени експерименти. В едно от изследванията например той кара свой сътрудник да провокира със злонамерени забележки доброволци от двата пола. След това разделя участниците на две групи, и на едната пуска забавен, а на другата - дразнещ филм. После доброволците получават шанса да си отмъстят на заядливеца, като му дадат оценка, за която смятат, че ще играе роля за решението дали да бъде нает на работа. Злобните им коментари са право пропорционални на емоциите, които е породил у тях филмът, който са гледали малко преди това: зрителите на неприятния филм са по-гневни и дават по-лоши оценки. Гняв при гняв отива Проучванията на Зилман като че ли обясняват какво точно се случи при една обичайна битова драма, на която станах свидетел един ден, докато бях на пазар. В супермаркета чух емпатичния, премерен глас на една млада майка, която говореше на тригодишния си син: Хайде сега, върни го обратно! Ама аз искаааам - хленчеше детето и стискаше все по-силно кутия със зърнена закуска „Костенурките нинджа“. Остави го! - този път по-високо и с гневна нотка. В този момент бебето, сложено в количката с покупките, изпусна буркана със сладко, който тя тъкмо беше сложила вътре. Той се пръсна на пода, майката кресна „Писна ми!“, зашлеви бебето, грабна кутията от ръцете на по-голямото дете, хвърли я със замах на рафта, грабна момчето за ръката и го повлече между щандовете. Количката криволичеше опасно, бебето плачеше, а синът й, чийто крака почти не докосваха земята, се опитваше да протестира: Пусни ме! Пусни ме де! Зилман открива, че когато тялото вече е мобилизирано (какъвто е случаят с майката), и някакъв дразнител предизвика онова „емоционално отвличане", за което вече стана дума, последвалата емоция, независимо дали е на гняв или тревога, е направо неудържима. Точно това става, когато някой се вбеси. Зилман разглежда ескалиращия гняв като „последователност от провокации, всяка от които отключва тревожна реакция и заглъхва много бавно“. В тази последователност всяка ядна мисъл или възприятие се превръща в спусък за прилив на катехоламини, сигналът за който идва от амигдалата, като всеки нов прилив ускорява хормоналния поток, отприщен от предишните. Втората порция идва, преди първата да е отшумяла, след това идва и третата и така състоянието на психическа възбуда бързо достига опасни върхове. Мисъл, която се появява на сцената в по- късен момент, поражда много по-силен гняв от такава, която е преминала през ума в по-ранен момент. Гняв при гняв отива - и емоционалният мозък прегрява. Тогава вече гневът не признава никакви ограничения на разума и лесно може да избухне във вид на физическо насилие. В такива моменти хората са коравосърдечни и неподатливи на убеждаване. Мислите им се въртят около желанието им за отмъщение, независимо какви могат да бъдат последствията. Според Зилман това неудържимо вълнение "поражда илюзия за мощ и непобедимост, която може да проправи път на агресията", тъй като разгневеният човек, лишен от "когнитивни ориентири", прибягва до най-примитивния отговор на дразнителя. Лимбичната реакция става единствената възможна, и най-грубите примери за бруталност се превръщат в норма за действие. Мехлем за гнева При такъв анализ на анатомията на гнева Зилман вижда два основни начина за намеса. Единият възможен метод за обезвреждане на тази бомба със закъснител е овладяване на мислите, които ни карат да се гневим, тъй като именно първоначалната оценка на дадено събитие потвърждава и насърчава първия изблик на яд, а след това поредица от преоценки допълнително раздухват пламъците. Факторът „време" е жизнено важен: колкото по-рано се намесим в цикъла на гнева, толкова по-ефективна ще бъде намесата ни. Всъщност гневът може да бъде напълно потиснат, ако някое „смекчаващо вината обстоятелство“ се появи, преди да сме започнали да действаме под неговия напор. Силата на емпатията да преодолява гнева е илюстрирана чудесно от друг експеримент на Зилман, в който един „груб“ асистент (отново съзаклятник на експериментатора) обижда и провокира доброволци, които се потят на велоергометър. Когато участниците получават възможност да си отмъстят на злобния експериментатор (и тук могат да му дадат лоша оценка, която уж да се използва при преценката на кандидатурата му за работа), те го правят с видимо злорадство. В един от вариантите на експеримента обаче друга „съучастничка“ влиза, след като участниците са били провокирани, но преди да са получили шанс да си отмъстят, и казва на грубия асистент, че го търсят по телефона. На излизане той прави поредната злостна забележка към новодошлата. Само че тя я приема спокойно и обяснява на останалите, че асистентът е под огромно напрежение и е притеснен заради предстоящите си изпити. След това ядосаните участници получават възможност да си отмъстят на грубияна, но повечето от тях решават да не го правят, изказвайки съчувствие за тежкото му положение. Подобна „смекчаваща вината“ информация позволява преоценка на предизвикващите гняв събития. За подобно потушаване на пожара обаче има само един подходящ момент, при това сравнително кратък. Зилман открива, че опитите са успешни само при умерени нива на гняв; в крайни ситуации изход няма, тъй като на сцената излиза така нареченият „когнитивен блокаж“ - с други думи, човекът вече не може да разсъждава трезво. Когато някой е вбесен, той отхвърля всякакви смекчаващи вината обстоятелства с „И какво от това?“ или „с най-жестоките цинизми, за които може да се сети“, както деликатно се изразява Зилман. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|