Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Неврология на емпатиятаКакто често се случва в неврологията, случайното регистриране на странни и непонятни случаи първо дава знак за съществуването на физиологични основи на емпатията. Едно научно съобщение от 1975 г. например цитира няколко случая, в които пациенти с определени лезии в дясната страна на префронталния лоб имат странен недостатък: те не са в състояние да разберат емоционалното послание в гласа на събеседника си, ако и безпогрешно да разбират думите. Едно „благодаря", изречено саркастично, ядосано или с искрена благодарност за тях има едно и също неутрално значение. В противовес на това друга статия от 1979 г. споменава пациенти с наранявания в други части от дясното полукълбо, които имат съвсем различен проблем с емоционалните си възприятия. Те не са в състояние да изразяват собствените си емоции чрез тона на гласа си или чрез жестикулация. Знаят какво изпитват, но не могат да го предадат. Както отбелязват авторите и на двете статии, увредените зони в мозъчната кора на тези хора са тясно свързани с лимбичната система. Лесли Брадърс, психиатър в Калифорнийския технологичен институт, използва тези материали като основа за преломния си труд върху биологията на емпатията (Leslie Brothers, “A Biological Perspective on Empathy”, American Journal of Psychiatry 146,1,1989.). Брадърс пресява неврологичните открития и сравнителните изследвания върху животни и така посочва амигдалата и връзките ѝ с асоциативните зони в зрителната кора като ключов механизъм в мозъка, пораждащ емпатията. Повечето изследвания в тази област са проведени върху животни и по-специално върху примати. Фактът, че приматите демонстрират емпатия (или „емоционално общуване“, както предпочита да я нарича Брадърс), се доказва не само от недостоверни разкази на очевидци, но и от научни изследвания. При едно от тях маймуни-резус се научават да реагират с уплаха на определен тон, тъй като го чуват и едновременно с това получават електрически удар. След това се научават да избягват електричеството, като натискат определен лост всеки път, щом чуят звука. Двойки маймуни се поставят в отделни клетки, като могат да се виждат една друга на телевизионен екран. Експериментът се състои в следното: едната маймуна чува плашещия звук и съответно реагира с изплашено изражение. В този момент втората маймуна, след като вижда страха на първата, натиска лоста, който предотвратява електрическия удар. Дори да не можем да наречем подобно поведение „алтруизъм“, то със сигурност е форма на емпатия. След като установяват, че приматите са в състояние да разчитат емоции по лицата на други примети, изследователите внимателно въвеждат дълги, остри електроди в мозъците на маймуните. Тези електроди им позволяват да записват активността на отделни неврони. Електродите, свързани с неврони в зрителната кора и амигдалата сочат, че когато едната маймуна види лицето на другата, информацията възбужда първо зрителната кора и след това амигдалата. Този невронен път, разбира се, е стандартен за всяка емоционално значима информация. Изненадващото обаче е, че изследванията успяват да идентифицират неврони, които реагират единствено в отговор на определени изражения или жестове, например заплашително озъбване, страхлива гримаса или навеждане в знак на подчинение. Тези неврони се отличават от другите в същата зона, които разпознават познати лица. Това като че ли означава, че мозъкът по природа е проектиран така, че да реагира на определени емоции - с други думи, че емпатията е биологична даденост. Според Брадърс има и други доказателства за ключовата роля на връзката между амигдалата и мозъчната кора при разчитането на емоции и реакциите спрямо тях. Те са плод на изследвания, в които при маймуни, живеещи в дивата природа, тази връзка е прекъсната. Когато се връщат в своите групи, тези маймуни са в състояние да се справят с обичайни действия като хранене или катерене по дърветата. Те обаче са изгубили всякакъв усет за това как да реагират емоционално спрямо своите събратя. Дори друга маймуна да ги доближи с приятелски намерения, те бягат, и в крайна сметка живеят като отшелници, лишени от всякакъв контакт със собственото си стадо. Брадърс отбелязва, че именно зоните в кората, където са съсредоточени специализираните „емоционални“ неврони, са и най-плътно свързани с амигдалата; разчитането на емоции предполага връзка между амигдалата и кората, която на свой ред играе ключова роля в координирането на подходящите реакции. „Значението на тази система за оцеляването при приматите е напълно очевидно - отбелязва той. - След като индивидът забележи намерението на друг индивид да влезе във взаимодействие с него, той трябва да реагира физиологично, и то незабавно, в зависимост от това дали намерението на другия е да хапе, да го пощи или да се съвкупява“ (Brothers, „A Biological Perspective”, p, 16.). На подобна физиологична основа на емпатията в човешките същества се натъкват и изследванията на Робърт Левинсън, психолог от университета в Бъркли, който изучава женени двойки, в които единият партньор се опитва да отгатне какво чувства другият при разгорещен спор (Robert Levenson and Anna Ruef, "Empathy: A Physiological Substrate” Journal of Personality and Social Psychology 63, 2,1992.). Методът му е прост: двойката води спор по отношение на някакъв проблем в брака - как да се възпитават децата, кой колко харчи и други подобни. Спорът се филмира, като същевременно се измерват физиологичните реакции на участниците. След това всеки от партньорите гледа филма и разказва какво е изпитвал във всеки един момент. После го гледа отново и се опитва да определи чувствата на другия. Най-точната от емпатична гледна точка реакция се наблюдава у онези съпрузи, чиято собствена физиология е в хармония с тази на брачния им партньор, докато гледат записа. С други думи, когато партньорът се поти повече, и те се потят; когато пулсът му спада, спада и техният. Накратко казано, тяхното тяло следва фините, изменчиви физически реакции на спътника им в живота. Ако физиологичните им реакции повтарят собствените им емоции от самия спор, те не са в състояние да определят какво чувства партньорът им. Емпатия възниква едва тогава, когато двете тела са в синхрон. Това предполага, че когато емоционалният мозък принуждава тялото да реагира твърде интензивно - например със сляп гняв - емпатия не може да има. Емпатията има нужда от достатъчно спокойствие и възприемчивост, за да могат фините сигнали за чувство от другата страна да бъдат възприети и отразени от собствения ни емоционален мозък. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|