Емоционалната Интелигентност

Потокът и ученето: нов модел за образованието

Изтегляне 0.53 Mb. страница 40/148 Дата 05.03.2022 Размер 0.53 Mb. #113821

Навигация на страницата:

• 7. Корените на емпатията

Потокът и ученето: нов модел за образованието Тъй като потокът се поражда в зоната, в която дадена дейност предизвиква хората да мобилизират пълния си капацитет, с увеличаването на уменията им става все по-трудно да се постигне подобно състояние. Ако дадена задача е твърде лесна, тя е отегчителна: ако е твърде предизвикателна, резултатът е по-скоро тревожност, отколкото поток. Можем да заявим, че майсторското овладяване на дадено умение се опира именно на усещането за „поток" - че мотивацията да ставаш все по-добър в нещо, независимо дали става въпрос за свирене на цигулка, танци или генетика, означава поне отчасти да се чувстваш в „потока“, докато го правиш. И наистина е така - в едно изследване сред двеста художници, проведено осемнадесет години след като са напуснали художествената академия, Чиксентмихай открива, че сериозни хора на изкуството са станали само онези, които като студенти са изпитвали неподправена радост от рисуването. Другите, които са били мотивирани от мечти за слава и богатство, в повечето случаи са излезли от артистичните среди, след като са се дипломирали. Чиксентмихай стига до следния извод: „Художниците трябва да искат най-вече да рисуват. Ако един художник застане пред платното и започне да се чуди за колко ще продаде картината или какво ще каже критиката за нея, той няма да може да постигне никаква оригиналност. Творческите достижения са рожби на пълното себеотдаване. (Интервю c Чиксентмихай в «Ню Йорк Tаймс", 22 март 1992 г.) Подобно на „потока", обучението също е жизнено важна предпоставка за майсторското овладяване на даден занаят, професия или изкуство. Студентите, които са в състояние на поток, докато учат, се справят по-добре - и това е вярно независимо от потенциала им, измерен с тестове за достижения. Учениците в една специализирана чикагска природоматематическа гимназия - всички до един в горните 5% на олимпиадите по математика - получават и допълнителна оценка от учителите си по математика, въз основа на която се разделят на горно и долно ниво на уменията. След тази оценка те се подлагат на денонощно наблюдение - всеки ученик носи устройство, което на произволни интервали му подава сигнал да запише какво прави в момента и в какво настроение е. Не е изненадващо, че учениците от „долната" група прекарват около петнадесет часа седмично в писане на домашни вкъщи - доста по-малко от двадесет и седемте часа, които съучениците им от „горната" група отделят за учене у дома. Учениците от „долната" група посвещават повечето часове, в които не учат, на социализация - излизат навън със семейството си или с приятели. Когато обаче експериментаторите анализират настроенията им, те достигат до красноречиво откритие. И двете групи са отегчени през голяма част от времето от неща като гледане на телевизия, които не са кой знае какво предизвикателство за способностите им. Така де, тежка е съдбата на тинейджъра. Ключовата разлика обаче се проявява в отношението им към ученето. За учениците от „горната" група ученето е приятно, всепоглъщащо предизвикателство през 40% от времето. Учениците от „долната" група обаче прекарват в „потока" само 16% от времето - в повечето случаи ученето поражда тревога, тъй като изискванията значително надвишават техните способности. Учениците от „долната" група намират удоволствие в социалния живот, а не в ученето. Накратко казано, учениците, които надхвърлят академичния си потенциал, в повечето случаи изпитват влечение към ученето, защото то им дава усещане за „поток". За съжаление учениците с не чак толкова силно влечение така и не развиват уменията, които да им позволят да влязат в „потока", и по този начин не само подкопават насладата от ученето, но и се излагат на риска да ограничат обхвата на интелектуалните задачи, които ще им доставят удоволствие в бъдеще (Jeanne Nakamura. "Optimal Experience and the Uses of Talent" in Mihaly Csikszenlmihalyi and Isabella Csikszentmihalyi, Optimal Experience: Psychological Studies of Flow in Consciousness, Cambridge, Cambridge University Press, 1988.) Хауърд Гарднър, психологът от Харвард, разработил теорията за множествената интелигентност, разглежда потока и положителните състояния, които обикновено го придружават, като част от най-здравословния начин да обучаваме децата - да ги мотивираме вътрешно, вместо да ги заплашваме или да им обещаваме награди. „Трябва да използваме положителните състояния на децата, за да ги склоним да учат неща, в които по-късно да станат компетентни - каза ми Гарднър. - Потокът е вътрешно състояние, което означава, че детето се занимава с нещо приятно. Просто трябва да намерите какво харесвате и да се придържате към него. Децата започват да се съпротивляват и да ви правят напук едва когато се отегчат от нещо. в училище, а когато някое предизвикателство се окаже твърде трудно за тях, резултатът е тревожност. Изключително важно е да дадете всичко от себе си, за да намерите нещо интересно, заниманията с което ви носят единствено удоволствие“. Стратегията, използвана в много от училищата, приложили на практика модела на Гарднър за множествената интелигентност, цели да определи набора от естествени умения на детето, да подсили силните му страни и да се опита да развие слабите. Едно дете, което има природен талант за музика или танц например, ще влезе по-лесно в потока, когато задачите му са свързани с тях, от дете, което няма подобни заложби. Познаването на профила на детето може да помогне на учителя да хармонизира начина, по който представя дадена тема, и да му преподаде уроците на онова ниво - от най-ниско до най-високо - което може да го стимулира най-силно. Така ученето става по-приятно, от него изчезват и страхът, и скуката. „Надяваме се, че когато децата свикнат да учат в състояние на „поток“, те ще добият смелостта да се захванат и с предизвикателства в други области“ - споделя Гарднър и добавя, че опитът до момента сочи тъкмо това. Като цяло моделът с „потока“ предполага, че постигането на майсторство във всяко умение или знание в идеалния случай трябва да става съвсем естествено, като детето се отдава на области, които спонтанно го привличат или които обича. Тази изначална страст може да се окаже семенцето, от което да израснат невероятни достижения, докато детето осъзнава, че понататъшните занимания с тази област, независимо дали става въпрос за танци, математика или музика, са източник на удоволствието от „потока". И тъй като потокът изисква непрекъснато да надскачаме собствените си граници, той се превръща в основна мотивация за това детето да се справя все по-добре - и така го прави изключително щастливо. Това, разбира се, е по- положителен модел за учене и възпитание от онзи, с който сме се сблъсквали в училище. Кой не помни безкрайните тягостни часове, белязани от някой и друг момент на убийствена тревога? Търсенето на „потока“ чрез учене е по-човечен, по-естествен, а вероятно и по-ефективен начин за впрягане на емоциите в служба на образованието. Ето защо твърдим, че умението да мобилизираме емоциите, за да постигнем някаква продуктивна цел, е вероятно най- важната ни способност. Независимо дали става дума за това да контролираме импулсите си и да отлагаме възнагражденията, да регулираме настроенията си така, че да помагат на мисленето, а не да му пречат, да намерим мотивация да не се отказваме, да продължаваме да се опитваме пред лицето на провала, или пък да намерим начин да влезем в потока и така да се справяме по- добре с предизвикателството - това са все примери за силата на емоциите да насочват творческия ни импулс. 7. Корените на емпатията Да се върнем на Гари - блестящият, но алекситимичен хирург, който вбесявал годеницата си Елън, тъй като не забелязвал не само собствените си чувства, но и нейните. Подобно на повечето алекситимици, той нямал нито съчувствие, нито вътрешен усет. Когато Елън казвала, че се чувства зле, той не отвръщал; когато говорела за любов, той сменял темата. Стараел се да я критикува „градивно“, без да осъзнава, че по този начин тя го чувства като агресор, а не като помощник. Емпатията е рожба на самоосъзнатостта. Колкото по-отво- рени сме към собствените си емоции, толкова по-умело разчитаме чувствата - и своите собствени, и тези на останалите. (Вж. например John Mayer and Melissa Kirkpatrick, "Hot Information - Processing Becomes More Accurate With Open Emotional Experience", University of New Hampshire, непубликуван ръкопис, октомври 1994; Randy Larsen et al., "Cognitive Operations Associated With Individual Differences in Affect Intensity" Journal of Personality and Social Psychology 53, 1987.) Алекситимиците като Гари, които нямат никаква представа какво изпитват самите те, са напълно безпомощни, когато им се наложи да разберат какво чувстват другите. Те са глухи за всяка емоция. Чувствените нотки, които бележат всяка дума и действие на околните - многозначителният тон на нечий глас, дребните промени в позата, красноречивото мълчание, - за тях като че ли изобщо не съществуват. Тъй като са объркани по отношение на собствените си чувства, алекситимиците се оплитат напълно, когато друг човек изразява чувствата си пред тях. Това е сериозно увреждане от гледна точка на емоционалната интелигентност, както и трагичен недостатък от гледна точка на човечността: та нали всяко чувство за свързаност, от което води началото си загрижеността, се поражда именно от емоционалната хармония, от способността ни да проявяваме емпатия. Тази способност - умението да разбираме как се чувстват другите - се проявява в множество житейски ситуации, от продажбите и мениджмънта до романтичната любов и грижите за децата, състраданието и политическите действия. Отсъствието на емпатия е също толкова красноречиво; то е характерно за психопатите, изнасилваните и педофилите. Емоциите на хората рядко са облечени в думи; в повечето случаи те се изразяват по друг начин. Ключът към разгадаването на чувствата на другите е способността да се разчитат невербални сигнали: тон на гласа, жестове, изражение на лицето. Може би най-обхватното изследване на човешката способност за разчитане на такива невербални послания дължим на Робърт Розентал, психолог от „Харвард“, и на неговите студенти. Розентал е разработил тест за емпатия, наречен „Профил за невербална чувствителност“ (PONS) - поредица от видеозаписи, на които млада жена изразява различни чувства, от злостна омраза до майчинска любов. (Robert Rosenthal et al., "The Pons Test: Measuring Sensitivity to Nonverbal Cues", in Advances in Psychological Assessment, P. .McReynolds Ed., San Francisco, Jossey-Bass, 1977.) Сцените покриват целия спектър от бясна ревност до молба за прошка, от благодарност до опит за съблазнявано. Записът е редактиран така, че един или повече канали на невербална комуникация систематично се изключват. Така например в някои сцени не само думите са изрязани, но е блокирано и изражението на лицето. В други се показват единствено движенията на тялото. Така се преминава през всички невербални комуникационни канали, така че зрителите трябва да определят емоцията само по малка група признаци. Тестовете, проведени върху седем хиляди души в Съединените Щати и в осемнадесет други страни сочат, че ползите от умението да се разчитат чувствата по невербални признаци включват по-добра емоционална хармония, повече популярност и общителност, както и - ама че изненада! - по-задълбочена чувствителност. Като цяло жените са по-добри от мъжете при подобен вид емпатия, а хората, чиито резултати са се подобрили в хода на четиридесет и пет минутния тест (което е знак, че имат таланта да се научат на емпатия), имат и по-добри отношения с противоположния пол. Едва ли е изненада да научите, че емпатията помага на любовния живот. Независимо от всички открития по отношение на други елементи на емоционалната интелигентност, резултатите от това измерване съвпадат единствено по чиста случайност с резултатите от кандидат-студентските изпити или от тестовете за интелигентност. Независимостта на емпатията от академичната интелигентност се доказва и от проучванията, проведени с версията на PONS, адаптирана за деца. Изследването сред 1011 деца показва, че онези от тях, които демонстрират способността да разчитат невербално чувствата на другите, са най-популярни в училище и са най-стабилни емоционално (Stephen Nowicki and Marshall Duke, "A Measure of Nonverbal Social Processing Ability in Children Between the Ages of 6 and 10", доклад npeд American Psychological Society, 1989.). Успехът им също е по-висок, въпреки че коефициентът им на интелигентност не превишава този на децата, които не са чак толкова умели в разчитането на невербални послания. Това вероятно означава, че овладяването на емпатичните умения проправя пътя на ефикасното учене - или просто кара учителите да харесват повече такива ученици. Също както рационалният ум се въплъщава в думи, емоциите на свой ред също се проявяват като невербални сигнали. Когато нечии думи не съответстват на посланието в тона на гласа му, в жестовете или като цяло на данните в някакъв невербален канал, емоционалната истина се състои в начина, по който съответният човек казва нещо, а не толкова в самите думи. Едно от практическите правила в теорията на комуникациите гласи, че 90% - та дори и повече - от емоционалното послание е невербално. А и това послание - тревогата в гласа, раздразнението в някой рязък жест - почти винаги се възприема подсъзнателно: ние не обръщаме внимание на самото послание, просто мълчаливо го приемаме и реагираме. Уменията, които ни позволяват да се справим добре (или зле) в подобна ситуация, в повечето случаи също се научават по безсловесен път. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели: