Епископия котия – котрагия в църковната структура на ромейската империя (VІІІ – ІХ в.) И българите

Изучаването на епископия Котия – Котрагия, като част от църковната структура на Ромейската империя (Византия) през VІІІ – ІХ в., има важно значение за изясняването на редица въпроси от българската средновековна история. В настоящата статия е направен опит да се осветлят допълнително тези теми, които са предмет на дискусии от много години и са свързани преди всичко с ранното присъствие на българите във Византия (в частност в западните предели на империята), като поданици на василевса, но обособени в самостоятелни административни и църковни единици.

І. Изворови данни за епископията Котия – Котрагия

Известието за епископия Котия – Котрагия се съдържа в съборните актове от Седмия Вселенски събор (Втори Никейски и Четвърти Цариградски), проведен по времето на ромейската императрица Ирина и нейния син Константин VІ (780 – 797 г.), патриарх Тарасий Константинополски (784 – 806 г.) и папа Адриан І (772 – 795 г.). Този събор е насочен срещу ереста на иконоборците. Той започва на 24 септември 787 г. в храма „Св. София” в Никея (Мала Азия), под председателството на патриарх Тарасий и завършва на 23 октомври същата година в Константинопол, проведени са общо осем заседания. На събора участват двама папски легати, тъй както и представители на Александрийския и Антиохийския патриарси. За броят на присъствалите отци – епископи има различни свидетелства, между 350 – 367, но във всеки случай те са над триста, тъй като под съборните актове стоят подписите на 307 епископи. По време на събора се постига пълно съгласие между представителите на отделните църкви, така че иконопочитанието е възстановено и богословски обосновано. Приемат се още 22 правила (канони), които регулират определени страни от устройствено – каноническата дейност на Църквата. Един от епископите, положил подписа си под решенията в съборните актове е: „Constantinus sanctissimus episcopus Cotragii (Cottyaei)” [Константин най-светият епископ на Котрагия (Котия)].

Първоначално цитираното известие е обнародвано от италианския теолог Джовани Доминик Манси (1692 – 1769 г.), през 1767 г. в том ХІІІ – ти от неговата внушителна колекция от ХХХІ тома, посветена на съборните актове на Църквата и на по - забележителните църковни събития. В актовете от Седмия вселенски събор епископът на Котия - Константин е характеризиран съобразно църковния протокол. Той е посочен, наред с другите епископи, едновременно като „най-свети” и „недостоен”: „Constantinus episcopus Cottyaii/ Κονςαντινος επισκοπο του Κοττυαεοι ” [Константин епископ на Котия/ Котий]; „Constantinus sanctissimus episcopus Cotyaei” [Константин най-светият епископ на Котия], „Constantinus indignus episcopus Cotyaei” [Константин недостоен епископ на Котия].¹

След по – малко от 100 години, френският свещеник и издател на богословска литература Жак – Пол Мин (1800 – 1875 г.) отново обнародва съборните актове на Седмия вселенски и Втори Никейски събор, съобразно превода от гръцки на латински език на Анастасий Библиотекар. Тук веднага следва да се отбележи, че отделните разлики между изданията на Манси и Мин, се дължат най-вероятно на различните преписи, които са ползвани от оригинала на превода на Анастасий Библиотекар, респ. допълненията и поправките направени от него. В една от поправките на ватиканския книжовник по изданието на Мин е записано, че под епископия Котия, следва да се разбира Котрагия. Във връзка с това пише: „Constantinus sanctissimus episcopus Cotragii (Cottyaei)”.² По-нататък в преписа Константин е обозначен, само като „Constantinus sanctissimus episcopus Cottyaii”. ³ Наблюдават се обаче още любопитни подробности, които обясняват защо са направени поправките. В издадените от Манси актове от Никейския вселенски събор съществува и епископ Констанс, за който е записано: „Constas indignus episcopus Cottyaii/ Κωνςας αναξιος επισκοπο του Κοττυαειου ” [Константин недостоен епископ на Котия/ Котий]”, но с много ситни букви отстрани в полето, на гръцки език, несъвсем четливо е записана бележка, свързана с уточняване името на епископията.⁴ Ясно е, че няма как по едно и също време на събора да присъстват двама епископи, като представители на един диоцез. В изданието си Мин дава отчетливо изправеното несъответствие от Анастасий Библиотекар със следна забележка: „Constans indignus episcopus Cottyaii (Cattievii)” [Констанс недостоен епископ на Котия (Катиевий/ Катиевия)].⁵ Видимо е, че става въпрос за различни епископства, които на някои места в изворите фигурират с еднакви имена, което задължава автора и техните преписвачи да ги корегират и изясняват. В разглеждания случай се преплитат имената на епископиите Котия – Котрагия и Котия – Катиевия, ръководени обаче от различни лица – Константин и Констанс. Най - вероятно под Котия – Катиевия следва да се разбира една от епархиите в област Фригия (централна Мала Азия). В тази област през античността и средновековието е засвидетелстван град с името Κοττο, Κοττυαειου, Cotyaeum, Kotiaion, Cotieo (дн. турски град Kütahya/ Кютайа). Този град е изграден от тракийското племе бриги (фриги), които се преселват в Мала Азия, около 1200 – 1500 г. пр. н. е, от долното поречие на р. Струма (Стримон). Градът носи името си от неговия основател Котис. Крепостта Котия завинаги остава загубена за ромейската власт след превземането и от селджукските турци през 1071 г.

Корекциите направени от Анастасий Библиотекар при уточняването диоцезите на епископите Константин и Констанс показват, че става въпрос за различни епископии разположени в противоположни краища на Византия. Съмнение относно достоверността на извършените поправки не следва да има. Анастасий Библиотекар е църковен историк с много сериозен авторитет не само в Западната, но и в Източната църква. Неговата биография е забележителна, затова е нужно съвсем накратко да се споменат някои факти от живота му. Той живее в периода между 800 – 880 г. По времето на папа Лъв ІV (847 – 855 г.) Анастасий става монах от ордена на св. Бенедикт и след смъртта на папата се кандидатира за овакантения престол. Въпреки, че не е избран прави опит да измести новоизбрания папа, през 855 г. В качеството си на антипапа (папа непризнат от цялата римо - католическа общност) Анастасий изкарва само два месеца. После новоизбраният папа Бенедикт ІІІ го прогонва от Ватикана, лишава го от църковен сан и отлъчва от Църквата. Положението му постепенно започва да се закрепява при папа Николай І, който го прави абат на манастира „Св. Дева Мария”. Едва при папа Адриан ІІ Анастасий е напълно реабилитиран и е назначен на важната длъжност библиотекар на апостолическия престол. Нужно е да се и спомене, че ватиканският църковен деец осъществява и дипломатическа дейност в Цариград в 869 г., по време на водене преговорите за сключване на брак между Константин (син на император Василий І) и Ирменгарда (дъщеря на Людовик ІІ Немски). Особено ценно е присъствието на Анастасий Библиотекар на последното заседание на Осмия вселенски събор, където успява да се снабди с протоколите му и да ги преведе на латински. Всъщност за този събор това е единствения превод достигнал до наши дни, тъй като гръцкият оригинал е загубен. Не по-малко значима дейност е и превода от гръцки на латински език на протоколите от Седмия вселенски събор, които пряко касаят настоящото изследване. Особено ценни за историята на България са данните изнесени от Анастасий Библиотекар при уреждането на българския църковен въпрос, на събора в Цариград през 869 – 870 г., свикан от император Василий І. Там много точно са описани правата на българите върху диоцеза Илирик, ⁶ част от който се явява и бившата епископия Котия – Котрагия. Всички тези факти от живота на Анастасий Библиотекар дават основание да се заключи за неговото безпристрастно книжовно творчество относно точно спазване на църковната фактология.

Връщайки се отново към епископия Котия – Котрагия вниманието се концентрира върху няколко проблема: локализацията на епископията в пределите на Византия; връзката и с българите котраги – кутригури – котрагири и в частност с Куберовите българи; възможна приемственост между Котия – Котрагия и Котокия – Кутмичевица и не на последно място търсенето на отговор за произхода на религиозния термин „кудугери” като обозначение на богомилите в Западните Балкани .

ІІ. Котраги - кутригури – котрагири в Източна и Централна Европа, и на Балканите

Котрагите за пръв път са споменати в историческите извори от сирийския хронист и епископ на Милитена Захарий Ритор, който умира между 536 и 553 г. В своята „Църковна история” той отразява събития отнасящи се до периода между 436 – 491 г. Гръцкият текст на неговата хроника е изгубен, но е запазен сирийския превод. В произведението си епископ Захарий пише: „Зад [Каспийските] врати [живеят] бургарите със [свой] език [Burgare et lingua eorum], народ езически и варварски, те имат градове; и аланите – те имат пет града.........Авгар, сабир, бургар [Burgar], алан, куртаргар (котригар) [Kotrighar], авар, хазар..................... – тези тридесет народа живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”.⁷ Тук се набиват на очи следните обстоятелства българите са посочени два пъти – единият път, като народ, който има свой език и живее в градове и втори път, като народ, който заедно с котрагите живее в палатки и се препитава с лов и риболов. Следователно тук става въпрос за две групи българи, които водят различен начин на живот, като към втората спадат и котрагите. По – важното в случая е, че котрагите са изброени съвместно с българите, наред с другите народи, което не е изключение в средновековните хроники.

Прокопий Кесарийски (ок. 500 – ок. 562 г.) е най- изтъкнатия ромейски историк от VІ в. Заема важни длъжности във военната администрация, например като секретар на пълководеца Велизирай. Много добре запознат с политическите събития, тъй като в някой от тях е личен участник. Автор е на „История на войните” в осем книги, тъй както и на трактата „За строежите”, с който възхвалява Юстиниан І (527 – 565 г.) за огромната му строителна дейност. В произведението „История на войвите” Прокопий дава ценни сведения за кутригурите и утигурите. Те според него са някогашните кимирийци, по негово време наричани и хуни, като техни родоначалници са двама братя Утигур и Кутригур. Първоначално селищата им са разположени около езерото Меотида. В един период от време те преминават езерото и нападат живеещите отсреща готи и се заселват на техните места. Постепенно достнигат до ромейските предели и започват да извършват нападения на юг от р. Дунав. Опитите на император Юстиниан І да благоразположи кутригурите чрез ежегодни дарове на определен етап не дават резултат. През първата половина на VІ в. кутригурите често преминават Дунав и подлагат на опустошения вътрешните провинции на Империята. През 551 г. гепидите, за да предотвратят военен съюз между ромеи и лангобарди търсят военна помощ от кутригурите, които им изпращат 12 000 души начело с вожда Хиниалон. До война с лангобардите не се стига, но гепидите успяват да убедят кутригурите да нападнат ромейските владения в Илирик и Тракия. За да неутрализира за продължително време кутригурската заплаха Юстиниан І всява раздор между кутригурите и утигурите. Обдарен богато от ромеите вождът на утигурите Сандил с подкрепата на две хилядна готска войска разрушава поселищата на кутригурите и заробва техните жени и деца. Кутригурската заплаха е спряна, дори единият от вождовете им Синион, след получено императорско разрешение, се заселва във византийска Тракия (приблизително около твърдината Апри) с 2000 свои воини, заедно с жените и децата. Този акт на Юстиниан І не се харесва на утигурския предводител Сандил, който чрез своите пратеници му заявява: „....за тебе не е добре да оказваш гостоприемство на кутригурското племе и тъй да създаваш размирни съседи, като заселваш сега в страната онези, които ти непонасяше.........Понеже, докато ние живеем в пуста и безплодна земя, кутригурите имат възможност да си купуват жито, да се напиват с вино и да получават най – изтънчени ястия”. Все пак Юстиниан І успява да успокои кутригурите отново чрез големи дарове и обещания.⁸

Имайки предвид известията на Прокопий може да се заключи, че базите на кутригурите за нападенията им срещу Империята са в непосредствена близост (Малка Скития, Панония, праговете на реките Днепър и Днестър, но не по-далече от Северното Причерноморие). Трудно може да се приеме, че от бреговете на р. Дон те извършват своите набези. Наред с това едно от важните съобщения в труда на Прокопий е заселването на кутригурите в Тракия, което може да се отнесе около 550 г., преди големия поход на Заберган в 557 г., за който пише Агатий Миринейски.

Агатий Миринейски (536 - 582) е виден юрист в Константинопол. Автор на съчинението „За царуването на Юстиниан”, което макар и в пет книги се оказва недовършено, то обхваща събитията между 552 – 558 г. Агатий дава обширна информация за кутригурите, с няколко важни момента. За него те са хунско племе, задено с утигурите, ултизурите и вуругундите, които пристигат в Европа и започват да плячкосват съседните на Византия земи. Вуругундите и ултизурите остават познати до времето на император Лъв І (457 – 474 г.), след което спомена за тях изчезва. Вторият важен момент от хрониката на Агатий е описанието на похода на „Заберган предводителя на кутригурите хуни” срещу Византия. Заберган трайно отсяда недалеч от северния бряг на р. Дунав. През зимата на 557 г. с многобройна войска преминавайки през Малка Скития и Мизия навлиза в дълбоко в ромейска територия. С едната част от войската си разорява Тракия, другата изпраща към Елада, а третата в тракийски Херсонес. В крайна сметка стига пред стените на Константинопол и след като получава голям дар в злато се оттегля отвъд Дунав. Третият момент, който пресъздава Агатий е провокираната война между утигури и кутригури. За целта Юстиниан І (527 – 565 г.) праща писмо до господаря на утигурите Сандил, в което му заявява, че военната експедиция на кутригурите е продиктувана с цел да демонстрират своята мощ пред императорът на ромеите и изместят утигурите, като традиционни съюзници на Византия и да присвоят полагащото им се годишно възнаграждение. Сандил се оказва податлив и нанася съкрушително поражение на кутригурите край бреговете на Дунав, съдбата на Заберган остава неизвестна. Това нападение обаче поставя началото на продължителна междуособица между утигурите и кутригурите, която приключва с пълното им взаимно унищожение или както казва Агатий стига се до там, че „двете племена загубват дори самото си племенно наименование”.⁹ Последното заключение на ромейския писател не е съвсем вярно. По – силното племе утигури изчезва от историята, защото е покорено от западните тюрки (тюркути) около 576 г. и бързо загубва племенното си име. Кутригурите обаче не загубват така бързо племенното си наименование. Това се подкрепя от съществуването на епископия Котия – Котрагия през VІІІ – ІХ в., тъй както и от наличната топонимия и антропонимия в Западните Балкани, запазена на някои места и до днес. Няма как да се поддържа цялата тази топонимия и анторопонимия с векове, ако живеещото население не я чувства близка и не спазва традицията при нейната употреба.

Следващият автор е Менандър Протектор. Той живее през втората половина на VІ в. и се смята за продължител на „Историята” на Агатий Миринейски. Като юрист първоначално се занимава с риторика, впоследствие се ориентира към писането на исторически съчинения. Неговата история за съжаление не достига в пълен обем, но според повечето изследователи се ползва с голяма достоверност. Първото известие от Менандър Протектор, което касае разглежданата тема е убийството на пратеника на антите Мезамир до аварския каган Баян. По внушение от Котрагир [Κοτραγηρος] – приятел на аварите и заклет враг на антите, Мезамир е убит, а земите на антите са подложени на разорение. Това действие се развива около 560 г. За първи път Менандър за разлика от Агатий, нарича хуните на Заберган [Ζαβεργαν] котрагири [Κοτραγηροι], вместо кутригури, което говори за идентичност на двете имена. Второто съобщение, касае отново опитите на Юстиниан І да внесе разкол между кутригурите и утигурите, около 559 – 560 г. Този път обаче утигурският вожд Сандил не се потдава на внушение и не напада котрагирите на Заберган. Той само се задоволява да прибере конете им, за да не могат да нанасят вреда на ромеите. Явно Сандил счита първата си победа над кутригурите, след Забергановия поход през 557 г. за достатъчна и не преценява за необходимо да изтребва повече своите единоплеменни братя. Следващите данни са свързани с покоряването на котрагирите (кутригурите) от аварския каган Баян (Ваян), около 568 г. Във връза с това каганът прави опит да застави император Юстин ІІ (565 – 578 г.) да му плати обичайните пари, които са предавани на котрагирите и утигурите при предишния император Юстиниан І. Юстин отказва да заплати обичайното възнаграждение, като заявява, че „нещастните котрагири и утигури, за които твърдите, че са получили от нас пари, са съвършено унищожени: отчасти след като избягаха от тук, отчасти след като бяха избити от нас”. Това съобщение за котрагите - кутригури разбира се не е вярно най – малкото поради факта, че самият Менандър сочи, че аварският хаган Баян през 568 г. нарежда на 10 000 кутригури наречени хуни [των Κοτριγουρων λεγομενων Ουννων] да разорят Далмация, прекосявайки р. Сава. ¹⁰ Не е достоверна информацията и за утигурите, тъй като същите участват през 576 г. в съюз със западните тюрки (тюркути) при щурмуването на гр. Боспор.¹¹ Явно изявлението на Юстин ІІ представлява дипломатически ход от негова страна, за да не плати исканата сума на Баян и да покаже, че такова правоприемството между задълженията е недопустимо.

Теофилакт Симоката ромейски хронист от нач. на VІІ в. автор на няколко съчинения, от които най- известни са неговите „Истории” в осем книги. В един пасаж от своето произведение той нарича кутригурите – коцагири [Κοτζαγηροι]. Пише още, че са хуни и пристигат в Европа при аварите бягайки от турките.¹²

Патриарх Никифор е роден около 758 г. заема патриаршеския престол между 806 – 815 г. Поради разногласия с император Лъв V Арменец е детрониран и умира в заточение през 829 г. Автор е автор на „Кратка хроника”, която дава сведения от сътворението на света до 829 г. За българската история са важни данните изнесени след царуването на Маврикий (588 - 602 г.). Относно българите и котрагите Никифор заявява, че в Стара Велика България живеят и котрагите [Κοτραγοι], които са единоплеменници [ομοφυλοι] на българите. Кроват [Κροβατου] е господар на цяла България и племената в нея. Узнава се също така, че единият от синовете на Кубрат носи името Котраг [Κοτραγος], които преминава река Танаис (Дон) и според единия превод се заселва срещу останалите си братя,¹³ а според другия се заселва срещу първия брат Батбаян.¹⁴ За четвъртия брат - Кубер, Никифор пише, че след като преминава р. Дунав се настанява в Панония и става подчинен на аварите.¹⁵

Теофан Изповедник († 818 г.) е автор на „Хронография”, като продължение на хрониката, доведена до 284 г. от неговия приятел Георги Синкел († 810 г.). В неговата творба информацията дадена за българите и котрагите се припокрива с тази от „Кратката история” на патриарх Никифор. Специално за Котраг пише, че след като преминава р. Дон се заселва срещу най- големия брат Батбаян, ¹⁶ което се припокрива с един от преводите по – горе. За четвъртия син на Кубрат, които се настанява в Панония и према властта на аварите няма промяна.

Видимо е, че патриарх Никифор и Теофан Изповедник нямат информация котрагите да попадат под властта на аварите по рано от VІІ . Въпросът, който остава неразрешен обаче кой е водач на котрагите? Котраг, които преминава р. Дон и повече нищо за него не се споменава или четвъртия син на Кубрат – Кубер, който с подвластното си население се заселва в Панония. Въобще може ли да се говори за случайно заселване на Кубер в Аварския каганат или това се дължи на наличното българско кутригурско население, което е в контакт с аварите още от VІ в.

Приведените известия от изворите оформят общата картина на състоянието на Балканските провинции на Ромейската империя и пограничните области на север от Дунав, между V – VІІ в. Тези данни разгледани в своята съвкупност довеждат до различни изводи от учените относно връзката на българите с котрагите – кутригури и относно ролята им на първостепенна атакуваща сила владенията на Византия. За да се придобие по – голяма прегледност при излагането на проблемите по настоящата тема тези мнения е нужно да бъдат изложени и да се прецизират съобразно известния изворов материал.

Един от първите чужди изследователи на древно българската племенна общност е немският историк Йохан фон Енгел. В произведението си от 1797 г. „История на страните, подвластни на Унгарската империя” помества обширна студия под надслов „История на българите в Мизия”. На това място авторът не подминава темата и за кутригурите (кутургурите) и утигурите (утугурите). Според Енгел налице са изворови данни, които дават основание българите да бъдат отъждествени с тези племена още към края на V в.: 1. При управлението на Юстиниан ромейските провинции са опустошавани според едни автори от кутригури, според други от българи, следователно това е един народ, 2. У много писатели българите се наричат хуни, които държат под своя власт и други хуни – покорените кутригури и утигури, 3. По мненията на патриарх Никифор и Теофан Изповедник в един период от време българите живеят край Меотийското езеро, което съвпада и с известията на Агатий и Прокопий за местоживелищата на утигурите и кутригурите, 4. Прокопий, Агатий и Менандър не споменават нито веднъж българите под това име, а не е възможно все пак да не ги познават, тъй като Павел Дякон и епископ Виктор Тоненски, живял около 567 г. сочат българите в своите хроники. ²⁰

Васил Златарски след анализ на писмените извори дава заключението, че името българи е общо за кутригури и утигури, тъй като в своя път на развитие са живяли в една държава. Поради тази причина той разделя кутригурите на западен клон на българите, а утигурите на източен клон.²¹

Ганчо Ценов за кутригурите, котрагите и утигурите пише: „Теофановите оногундури и котраги не ще да са нищо друго освен Прокопиевите Утугури и Кутургури, който ще да са различно произнасяни............Връзката между Теофан и Прокопий е очевидна, Теофановите Оногондури, Българи и Котраги живеят там, където живеят и Прокопиевите Утугури и Кутургури”.²² Наред с това Ценов прави и някой лингвистични заключения за връзката между кутригурите - котраги и българските родови имена (Чакагар/ Чакарар и Кюригир), което по-късно се потвърждава и от Веселин Бешевлиев. За рода Чакагар казва: „Фамилията Чакагар ще да е сродна етимологически с кутургур, ако заменим „у” с „ъ” ще получим кътъргър. Турната гръцката буква „а” на мястото на „ъ” се получава катаргар”.²³ Няколко години по – късно обаче в друга своя творба подлагайки на критика становището на Златарски, той категорично се противопоставя на отъждествяването на българите с кутригурите. Той счита, че името българи е по-старо от това на кутригурите – котраги, които се появяват на историческата сцена през VІ в.²⁴

Известният унгарски учен Дюла Моравчик счита, че народностното име Котраги [Κóτραγοι] е еднакво с народностното име Кутригури [Κουτρίγουροι], което е засвидетелствано във Византия през 547 г. По това време кутригурите са разположени на запад от р. Дон и опустошават територии на Ромейската империя. Наред с изложеното, Моравчик допуска, че след като от края на V до средата на VІІ в. срещу Византия се извършват нападения, протичащи едно след друго, от народи наричащи се хуни и българи, то зад тях поне отчасти се крият кутригурите, които по-късно се появяват под името българи. За да аргументира своята теза унгарският историк прави анализ на изворите и предлага следното заключение: „Голяма част от кутригурите и утигурите обаче около 568 г. попадат под власта на аварския каган Баян. Това проличава от искането на аварския посланик византийският император да изплаща даваното до догава на тези два народа годишно възнаграждение на аварския каган, като на техен владетел (Менандър Протектор). Известно ни е също така, че в същата година аварският каган изпраща десет хиляди кутригури за опустошаването на Далмация. Следователно е очевидно, че аварите, преди да са се заселили на територията между Дунав и Тиса покоряват кутригурите и утигурите, и довеждат със себе си една част от кутригурите в новата си родина. И ако по-късно още в началото на VІІ в., се срещат сред аварите българи, които воюват заедно с тях (за това имаме много данни), тогава не можем да се съмняваме, че тези българи са покорените и живеещи под аварска власт кутригури. Западните извори съобщават и за това, че живеещите под властта на аварите българи въстават около 630 г. и една част от тях забягват в баварските земи, а другата около 665 г. се премества в Горна Италия”. ²⁵

Александър Бурмов категорично разграничава котрагите от кутригурите, като последните не ги отъждествява с българите. Основните му аргументи за това са: 1. В „Църковната история” на Захарий Ритор българите са посочени отделно от кутригурите, със свой език; 2. Местоположението на кутригурите, през VІ в., на запад от р. Дон отразено в сведенията на Прокопий и Агатий не съвпада с това на българите; 3. Това, че епископ Виктор Тоненски преписва на българите едно нападение на кутригурите срещу Цариград в 558 г. не е основание за идентичност между двата народа. Основанието за това заключение е, че съвременникът на събитието Агатий определя нападателите като кутригури, както и по близкия до неговото време хронист Йоан Малала ги идентифицира с хуните. 4. Котрагите са различни от кутригурите поради това, че в тяхното име липсва крайната част „- гур”; 5. Кутригурите изчезват от историческата сцена през втората половина на VІ в. (между 558 – 582 г.), последните известия за тяхното разпадане са от Агатий и Менандър Протектор, докато името на котграгите продължава да съществува и през VІІ в. при формирането на Кубратова Велика България. ²⁶

Димитър Ангелов приема, че котрагите и кутругурите са идентични. Същевременно обаче той първоначално уточнява, че българите и кутригурите са сродни по между си и по всяка вероятност принадлежат към един племенен съюз, но категорично се противопоставя на тяхната тъждественост до VІІ в. Като аргумент за това изтъква известието в Църковната история на Захарий Ритор, че „там се говори поотделно за „бургари” и „куртагар”, като при това е записано, че „бургар” имали свой език. Все пак Ангелов отбелязва, имайки предвид сведенията на Никифор и Теофан, в които и двамата ромейски автори наричат котрагите „единоплеменници” на българите, че впоследствие е осъществено сливане на двата етноса и към средата на VІІ в. различията по между им са преодолени.²⁷

Петър Петров застъпва становището, че разлика между българите и котрагите – кутригури несъществува и подлага на критика мнението на Димитър Ангелов по отношение по-късното сливане на двата етноса. По този повод пише, че подобен процес на сливане между хуни и българи в историческите извори не се наблюдава, а разминаването на определени места между българи и котраги (кутригури) се дължи на това, че „едни автори употребяват едни названия за едни и същи племена, а други автори - други”.²⁸

Според Иван Богданов утигурите и котрагите (котригури, кутригури, кутургури) са български племена, които се различават от хунската племенна общност.²⁹

Василий Сиротенко не се съгласява с Васил Златарски и Николай Державин, че сред българите следва да се видят хунските племена кутругури и утигури. Тази разделеност според него произтича не само от известието на Захарий Ритор, но и от Агатий и Менандър, които употребяват словосъчетанията „кутригурохуни” и „утигурохуни” съдържащи в себе си две имена (собствено и общоплеменно), които не са характерни за българите през ІV – VІІ в. Руският учен още отчита, че българските нападения не съвпадат с кутригурските и утигурските, нито териториално, нито хронологически. Българите нападат Византия петдесет години до появата на кутригурите в Подунавието, но продължават да я тревожват и дълго след това, когато имената на кутригури и утигури вече са забравени.³⁰

Веселин Бешевлиев също се придържа към тезата, че кутригурите и българите не са един народ. Той подкрепя изследването на унгарския учен Дежьо Шимони, който подчертава, че българите са засвидетелствани, като активна военна сила в Европа през 480 г., докато кутригурите се споменават само между 547 – 568 г. и тяхното отдъжествяване „не отговаря никак на изворите”. Шимони отхвърля хипотезата и на Габор Наги, според която панонските българи са потомци на кутригурите. Приемайки този подход на изследване Бешевлиев не се съгласява и с Наги, че дунавските българи са от кутригурски произход.³¹ При това положение българският учен смята, че кутригурите са различни от котрагите, но допуска индентичност между котрагири и котраги. Във връзка с това при етимологичното проучване на родовото българско име Кюригир, той приема, че този род може да е по произход котрагски или котрагирски.³² На друго място обаче българският учен допуска, че сподвижникът на Аспаруховия брат Кубер – Българина Мавър е от кутригурско потекло, тъй като от изворите е известно, че владее и латински език, който може да го научи само в Панония. ³³

Тъй като по-горе бе споменато името на Дежьо Шимони нужно е малко по – подробно да се изложат неговите разсъждения, и то в две направления: с оглед становището му за несъществуващата личност на Кубратовия син – Котраг и за липсата на идентичност между кутригури и българи. 1. Според него, ако Кубрат, БатБаян и Аспарух са исторически личности от VІІ в., то Котраг е измислена личност, „която съгласно преданието е такъв героичен епоним на кутригурите, която е след сто години Кутригур у Прокопий”. Шимони смята, че преданието от патриарх Никифор и Теофан Изповедник за разделението и преселението на българите не се основава на сигурни дани, тъй като нищо не се съобщава за съществуващите в V и VІ в. на ранни българи. По този повод пише: „И Теофан, който е знаел за съществуването на българите и записалият преданието са счели за необходимо да вмъкнат в изложението двама безименни „наследници” (Котраг и Алцек – бел. моя), за да защитят достоверността на преданието и да докажат известния и в наше време факт, че както в Панония, така и в областта на Равенския Пентаполис са живеели дошлите още през V век българи. Прочее, на източните хронисти от VІІ и VІІІ в. е било известно съществуването на две пръснати на запад български народностни групи, но те не са могли да установят точната датата на заселването им в Панония и Пентаполис ”; ³⁴ 2. Шимони като главен довод за различието между кутригури и панонски българи излага един пасаж от хрониката на Павел Дякон отнасящ се към 568 г., в който се съобщава, че „Албоин отвел поданиците си – гепиди, българи, панонци, шваби и норикуми в Италия”. За него достоверността на сведението е несъмнена, макар и авторът да живее 230 години след цитираното събитие. Той приема, че присъствието на българи в Панония преди 568 г. е действителен факт. Авторът още се позовава на сведенията на Касиодор, Енодий и Historia Miscella за военни действия на българите в областта на Сирмиум, поради което прави заключението, че историческото присъствие на българите в 488 г. в Панонските полета е несъмнено. Осемдесет години по-късно немалка част от тях напускат Панония и се заедно с лангобардите заминават за Италия. В същото време обаче подтикнати от кагана Баян в полетата на Панония Секунда се заселват кутригури на брой около 10 000 конници и тази година се явява началото на кутригурското присъствие в Аварския каганат в областите между Дунав и Тиса.³⁵

За сръбския историк Йован Ковачевич кутригурите несъмнено са българско племе, наред с утигури, ултизурите, оногундури и бургунди (?), чийто първоначални селища са разположени по бреговете на Азовско море. Българското присъствие в Панония Ковачевич го поставя, следвайки сведенията от изворите, още между 472 – 480 г., когато готите нападат провинция Първа Панония и Валерия. По това време българите участват в тези сражения, както като самостоятелна военна сила, така и в съюз с гепидите. Във връзка с това белградският учен предполага, че всъщност българите от дела на кутригурите съвместно с гепидите бранят Сирмиум по време на готската обсада. Той локализира поселищата на кутригурите в близост до тези на гепидите в Сремска Панония или може би в провинция Валерия. От друга страна Ковачевич смята, че не всички кутригури от Панония заедно с лангобардите, непосредствено след 568 г. се изтеглят в Италия. Според него останалите под властта на аварския каган Баян кутригури нападат Далмация, но без да се заселват в нея. Към осемдесетте години на VІІ в. те представляват значителен дял от населението на Сирмиум, поради което аварите поставят за техен вожд Кубер (Кувер) - син на кан Кубрат. ³⁶

Владислав Попович напълно приема, че кутригурите и в частност тези от територията на Аварския каганат са част от българската племенна общност. Въз основа на отделите проучвания на учените той застъпва становището, че Куверовите българи обитаващи Панония са от клона на оногурите и кутригурите. В този ред на мисли пише: „Веселин Бешевлиев правилно заключава, че Мавър научава латински в Панония, поради това че е Българин от кутригурско, а не оногурско потекло. Кутригурите заедно с остатъците на Атиловите Хуни населяват Панония във втората полвина на V в. и тяхната етническа компактност заяква с миграционните вълни, които следват от аварските и оногурските премествания на Запад. Кутригурите са същите онези българи, които със сермисианците се смесват във второто десетилетие на VІІ в. Затова е трябвало по - между християните и Мавровите българи да съществува значително по - здрава връзка вместо с Куберовите Българи. Кубер е оногур и Аспарухов брат, пък и е естествено ромейският император да го държи на разстояние”. ³⁷

Димитър Димитров доближава своето становище до това на Дюла Моравчик. След анализ на отделните мнения той припомня, че за кутригурите и утигурите споменават ограничен брой автори и то в рамките на три десетилетия (50 – те – 70 – те години на VІІ в.), като в края на VІ в. името на кутригурите в Средна Европа е заменено с етнонима българи. По този повод българският учен цитира следните изворови данни, които доказват тази замяна: 1. Известието на Теофилакт Симоката за похода на ромейския пълководец Петър в 569 г., където в околностите на гр. Асимунт, до устието на р. Осъм, се стълкновява с лагеруващите там 1000 български воини, поданици на аварския хаган; 2. Латинският хронист Фредегарий разказва, че в 631 – 632 г. в Аварския хаганат възниква борба за надмощие между претендентите на аварите и на българите (доказателство за големия им брой в хаганата). След победата на аварския кандидат 9000 българи напускат Панония и намират убежище в Бавария при крал Дагоберт.³⁸

Стефан Йорданов прокарва много интересна теза. Той категоризира кутругури, респ. котграги като terminus technicus за обозначаване на юношеските възрастови съюзи (колективи), от типа на Männerbünde. Във връзка с това, той уточнява, че формите „котрагир”, „котригур”, „куртаргур” носят в себе си ликантропичното название - „хората/ народът на вълците”. Това име е характеристика на съответната възрастова степен на обучените във военно отношение младежи, наричани по евразийска традиция „вълци”. Йорданов приема също така, че терминът „кутригури” у българите е производен от зооморфното окачествяване на западния дял на българския социум материализиран в образа на вълка. В този смисъл българските формирования на „кутригури – котраги” се оказват характеристика на граничари пазещи западните западните предели на Велика България. По-късно обаче, вследствие на едно преселение от рода на Ver Sacrum (дължащо се на външна заплаха), обозначението „кутригури/ котраги” от соционим се превръща в нов етносоциален организъм, с подчертана етническа характеристика на неговите носители. Авторът не изключва възможността названието „кутригури” да се запазва в Дунавска България под формата на „белодомци”, източна характеристика на юношите – воини, които са натоварени със задачата да пазят границата. Той дава пример с многото градове в средновековна България с име Белград (на Дунав, в Бесарабия и албански Берат). От друга страна българският учен обръща внимание, че началникът на Белградския военен гарнизон на Дунав носи титлата „боритаркан”, което най-вероятно означава „таркан на вълците”.³⁹ Наред с това Йорданов обръща внимание и на точния превод на израза у Теофан Изповедник, относно подвластното население на Кубрат: „των Ουννογουδουρων Βουλγαρων και Κοτραγων”. Според него различните преводи на израза като „уногундурите българи и котрагите” или „уногундурите, българите и котрагите” са не достатъчно аргументирани. Той счита, че правилния превод следва да бъде: „уногундурите – българи и котраги”. Тезата си подкрепя със следните аргументи: 1. Двамата хронисти патриарх Никифор и Теофан Изповедник не пишат за двуетничност на Кубратова България, а за двусъставност на социално-политическата организация на държавата и доказателство за това е, че сочат котрагите като „единоплеменници” на българите или буквално на населението на „Стара Велика България”; 2. Граматическата структура на самия израз показва, че той не съдържа изброяване на подвластните на Кубрат народи, тъй като и трите му съставни части не са свързани със съюза και . Йорданов посочва, че в случая двете имена свъзани със сюза και - българи и котраги, представляват приложението уногундури, върху която пада и логическото определение, за да бъде изнесена тя пред определяемите.⁴⁰

Разсъжденията на Стефан Йорданов не са изолирано явление. Борислав Борисов изразява мнението също, че кутригури и утигури са соционими, а не етноси и имат качествено определение според българския език. Правейки етимологичен анализ той заключава, че утигури означава „външни стражи”, а кутригури – „малки стражи” и пояснява, че поради тази причина Прокопий Кесарийски ги нарича хуни по народност, но същевременно пояснява служебните им длъжности.⁴¹

Христо Димитров, позовавайки се на известието на Агатий Миринейски, определя кутригурите като нова етническа общност различна от хуно - българите на Ернах (Ирник). Основният му довод за този извод е, че последните се заселват в Северното Причерноморие и на североизток от Долни Дунав още във втората половина на V в., т.е едно столетие по – рано от идването на кутригурите.⁴²

Милош Сидоров изразява становището, че котрагите или кутригурите са западните или от дясното крило българи. Котрагите проникват по времето на т.нар. Първи Аварски каганат на териториите между реките Дунав и Тиса, както и Муреш и Кереш, и в областта Сирмиум. Българите - котраги са част от народа на Кубер, който в 668 – 669 г. се настанява с повластното си население в Керамисийското поле. Според него обаче българите – котраги трайно се заселват в Илирик (Западните Балкани) още през 540 г., когато българските войски превземат от Византия 32 крепости, между които и Касандра на Халкидик, и преселват плененото ромейското население на север от р. Сава. С това колонизацията на Западните Балкани от котрагите - българи не приключва. Грандиозният поход на кан Заберкан през 557 - 558 г. срещу Константинопол, макар и неуспешен, се явява стимул за нови вълни от нападения от територията на Панония. Милош Сидоров уточнява, че преобладаващото население на областта първоначално се състои от „хуни или българи”, а след това прииждат нови „псевдоавари”, т.е нови българи – котраги. ⁴³

Васил Гюзелев, след преглед на изворите заключава, че котрагите и кутригурите са част от българската етническа общност и между тях съществува тъждественост: „Може да се предположи, че едноплеменните на българите котраги са били идентични с кутригурите, следователно родствени на утигурите. Оттук произтича и изводът, че със събирателното етническо име българи готският историк Йордан обозначава сродни по произход и начин на живот племена, които у Прокопий Кесарийски са наречени кутригури, като два клона на една племено – етническа общност, към която причислява и хуногурите. Кутригурите и утигурите всъщност са били западният и източният клон на многобройните български племена, обособени в два военноплеменни съюза, обозначавани от византийските автори с названията на тези две племена”.⁴⁴

Лазар Лазаров – Мастагарков достига до извода, че след разглеждане на събитията и взаимоотношенията между кутригурите и утигурите, не може да не се открие някаква връзка с етнонима „болгар”. Поради това той отъждествява котрагирите с котрагите (= кутригури) и смята за логично да се получи отразения в изворите епоним Котраг – един от синовете на Курт – Кубрат. Понататък заключава: „За мен е извън всякакво съмнение, че кутригурите са били вградени в структурата и съдбата на Аварския каганат и изчезването им от историческата сцена е разбираемо, но за унищожението на утигурите липсват доказателства освен общите твърдения на Агатий Миринейски. Разположението на последните допустимо съвпада с онази част, териториално и етнически, която Теофан нарича Болгари, включени в състава на сетнешното Курт-Кубратово обединение. Това допущане изключва възможността те единствено да представляват множество родове (болгари), но в никакъв случай не може да се допусне, че Кубратовите уногундури са намерили и покорили някаква организирана общност от българи и съплеменните им котраги”. ⁴⁵ Както се каза и по – горе „изчезването” на утигурите не е необяснимо. Според Менандър през 576 г. те са васали на тюрките и участват в щурмуването на Боспор, но по – късно най – вероятно се обезличават в тюркска среда. В този ред на мисли твърдението на Иван Богданов, че Кубер е водач на утигурите, не намира изворова основа.⁴⁶

Борис Симеонов, след като разглежда отделните становища за котрагите и кутригурите достига до извода, че κουτουργουροι и κοτραγοι са едно и също племенно обединение и тези названия възхождат към общата форма „kutur” (благороден елен/ диво куче), а вариантите им се дължат на техните съседи, които ги наричат род – потомци, съобрадно техния тотем.⁴⁷

В своите проучвания Иван Танев не е склонен да приеме, че кутригурите – котраги са част от българските племенни образувания, той ги смята за отделни племена от номадски тип, с хунски или ранно сарматски произход.⁴⁸ В една последваща своя статия авторът прави известна еволюция на своите възгледи и заявява, че котрагите – кутригури са скито - сарматско племе родствено на българите, асоциирано в Стара Велика България, чийто етноним вероятно означава „малко племе/ малък род”. Танев оценява също така, че ранното българско название Кутмичевица или Котокия , включващо района на р. Шкумби в Албания е свръзано с настаняването на котрагите – кутригури. Понататък изследователят оспорва автохтонния произход на албанците и въз основа на приведените от него историографски, археологически, езикови и топонимни доказателства заключава: „Ядрото на днешните албанци не са потомци на опазилото се по чудо от елинизиране и латинизиране автохтонно илирийско или трако – дакийско население, а представлява основно пришълци от скито – сарматски произход – кутригури (котраги), авари и прабългари”. ⁴⁹

Изложените по - горе становища следва пряко да се свържат и с археологическите находки, които маркират пътя на кутригурите в Европа. Интерес представлява мнението на Михаил Артамонов за носителите на „пенковската култура”, датирана от VІ – VІІ в., заемаща гористите области от левите притоци на р. Днепър до р. Серет на запад. След като обединява находките с керамика и накитите от „пастирски тип” в самостоятелна пастирска култура той счита, че нейни създатели са българите – кутригури, като същевременно не изключва възникналата впоследствие приемственост между „пенковската” и „черняховската” култура.⁵⁰ Археолозите предполагат, че територията в Панония, между реките Тиса, Кереш и Муреш, през VІ – VІІ в. е населена с българи – котраги (кутригури). Аргумент за това е установения особен погребален ритуал – полагането на човек с кон в т.нар. гробове с ниши. За сравнение служи едно известие на Ибн – Фадлан, който описва подобен начин за погребение при българите на Волга. ⁵¹ Иван Микулчич изразява подобно мнение. Той пише, че в некропола „Млака” пред твърдината Дебреще, около Прилеп са разкопани гробове с находки от VІІ и VІІІ в., с частично или цялостно кремиране. Той предполага, че това погребение е извършено от българите – кутригури на Кубер установили се в Керамисийското (Прилепско) поле, след напускането им на Панония.⁵²

Изворите подкрепени от археологическите проучвания показват, че котрагите – кутригури населяват един обширен ареал от Европа в периода V- VІІ в., които започва от езерото Меотида (Азовско море), после във вливащата се в него р. Дон, преминава през украинските степи, стига до реките Днепър и Днестър, спуска се надолу в Панонската низина и достига на юг от р. Дунав в Илирик, Тракия и Македония. Техните преселения от Кавказ и нахлуванията в Централна Европа и на Балканите преминават на няколко вълни, за да могат накрая трайно да се установят в западните предели на империята в обособената за тях църковна единица – епископия Котрагия.

Няма съмнение, че съдбата на котрагите – кутригури е преплетена с тази на българите, не случайно в изворите те са наречени единоплеменници. Наред с това не стои въпросът в детайлизирането на отделни моменти, които не доказват или доказват тъждествеността между българите и котрагите или между българите и кутригурите, съобразно ромейската терминология. По - важно е да се отбележи, че котрагите – кутригури живеят е една етносфера и тя е българска. Стара Велика България не е нищо друго освен продължение на разпадналия си хунски племен съюз през V в., след смъртта на Атила. Заради това българите – котраги (кутригури) не еднократно са наричани в изворите хуни, тъй както и самите български владетели извеждат родоначалието си от Авитохол (Атила).

ІII. Локализация и граници на епископия Котия – Котрагия в рамките на Ромейската империя

От Прокопий Кесарийски се знае, че около 550 г. българите - кутригури, на брой 2000 воини, заедно с жените и децата, са допуснати от император Юстиниан І Велики да се заселят в Тракия, около твърдината Апри (дн. в Европейска Турция).⁵³ Имайки предвид факта, че василевсът се проявява като ревностен християнин, няма основание за съмнение, че бегълците са покръстени още при пристигането си във Византия и са приобщени към местното население. Доказателство за това е и факта, че на Седмия вселенски събор присъства ведно с епископа на Котрагия Константин и епископа на Апри Йоан.⁵⁴ Следователно търсенето на известната от края на VІІІ в. епископия Котия – Котрагия може да се насочи извън диоцеза Тракия. Изясняването на нейното местоположение е пряко свързано с познатите от Седмия вселенски събор западни и южни балкански епархии на Ромейската империя. Съобразно протоколите от събора са известни следните епархии със съответните епископи: 1. в диоцеза Тракия: „Евстатий най-светият епископ на Дебелт” [Eustatius sanctissimus episcopus Debelti]; „Лъв епископ на Месемврия” [Leo episcopus sanctissimus Mesembrie]; „Евтимий недостоен епископ на Созопол” [Euthymius indignus episcopus Sozopoleos]; „Мануил недостоен епископ на Адрианопол (Одрин/ Турция)” [Manuel indignus episcopus Adrianopoleos]; „Киряк недостоен епископ на Дризипара (с. Каращиран/ Одринско)” [Cyriaco indignus episcopus Driziparensium]; „Йоан недостоен епископ на Аркадиопол (дн. Люлебургас/ Турция)” [Joanne indignus episcopus Arcadiopoleos]; „Теодор свети епископ на Българофиги (дн. Бабаески/ Турция)” [Theodoro s. episcopus Bulgarophigi]; “Теодор епископ на Виза (дн. Визе/ Турция)” [Theodoro episcopus Bizyae]; „Григорий, грешник свещеник, представляващ трона на Траянопол в Тракийска област (Източни Родопи – бел. моя)” [Grеgorius pecatar presbytor et ex persona throni Trajanopoleos Thraciensium regiones]; „Лъв епископ на Хераклея Тракийска” [Leo episcopus Heracliae Thraciae]; “Йоан недостоен епископ на Апри” [Joannes indignus episcopus Apri]; „Йоан недостоен епископ на Никея Тракийска” [Joanne indignus episcopus Nicae Thraciae ].⁵⁵ 2. в диоцеза Илирик: „Стратегий недостоен епископ на Дардания” [Strategius indignus episcopus Dardani]; „Никифор недостоен епископ на Дирахийската (Драчката) провинция - Илирийска област” [Nicephorus indignus episcopus Dyrrachianensium provinciae – Illyricianensium regionis]; „Никита най-светият епископ на Адрианопол (Дринопол, град в Албания, източно от Химара)” [Niceta sanctissimus episcopus Adrianopoleos]. ⁵⁶ 3. в диоцеза Македония: 1. „Теофил недостоен епископ на Тесалоника (Солун)” [Theophilus indignus episcopus Thessalonicae], „Анастасий епископ на Никопол в стария Епир (земите на запад от гр. Арта [антична Амбрикия])” [Anastasius episcopus Nicopoleos, veteris Epiri].⁵⁷

От наличните сведения е видно, че мястото на епископия Котия – Котрагия следва да се търси в пространството между тракийските епархий (на изток), Драчката провинция (на запад), Дардания (на север) и Тесалоники (на юг). Ганчо Ценов обръща внимание на разглежданата епископия и отнася нейното разположение в Кюстендилско, но без допълнителни обяснения за това.⁵⁸

Събраните данни показват, че са налице сериозни доводи, които дават основание епископията да се локализира в Западните краища на Балканите, между описаните по - горе простори.

1. Топонимия от Западните Балкани свързана с българите „котраги – кутигури”

За Котокий/ Котокия – Кутмичевица данни се съдържат в житието на Климент Охридски писано от архиепископа на Българската църква Теофилакт (1089 – 1126 ?). В него се казва, че за да подпомогне и облекчи работата на просветителя, княз Борис – Михаил, след Божие внушение „разделя Кутмичевица от Котокий” [διαιρει μεν την Κουτμιτζινιτζαν εκ του Κοτοκιου] и „изпраща Климент за учител на Кутмичевица” [Διδασκαλος γαρ ο Κλημες της Κουτμιτζινιτζας εστελλετο] .⁶⁴

Обикновено областта Кутмичевица се свърза с името „Долна земя” от българските средновековни хроники, давана за югозападните дялове на България. Тази област се локализира в Западните Балакан, като център на комитат в българската държава с приблизително следните граници: земите на запад от р. Вардар (с градовете Прилеп, Велес, Битоля, Мъглен, Кичево, Охрид и Дебър) и Южна Албания (с Девол и Главиница до границите с Епир). Приема се, че Кутмичевица е населена още преди отнемането и от Византия с панонските българи на Кубер, тъй като обхваща и части от Керамисийското поле.⁶⁵

Наличните данни за епископия Котия – Котрагия предполагат излагането на няколко хипотези. Налице е възможност да се даде насока при разрешаване на спора между това дали Котокий е лично име на комит или област вътре в Кутмичевица, която е отделена от нея.⁶⁶ Без да се изземва мнението на специалистите езиковеди, видимо е че Котокий/ Котокия е сходно, поне от фонетична близост с Котий/ Котия. При това положение няма основание да не се заключи, че Котокия е по – малка област в Кутмичевица, без да се изключва фактът, че Котокий представлява лично име от средновековна България.⁶⁷ В този ред на мисли може да се направи извод, че приобщаването на Котия - Котрагия в българската държава става още по времето на кан Пресиан (836 – 852 г.). Възможно е оттогава тя да е позната под административното име Котокия. Оттам насетне тази област в чисто стратегически план заема важно място при формирането на „третия дял от българското царство”. С изграждането на комитатската система, на определен етап Котокия или старата Котия – Котрагия, с част от околните територии влиза в по – голяма и по – нова административна единица наречена Кутмичевица. Най – вероятно старата област Берзития е част от Кутмичевица заедно с Котокия. По – късно княз Борис реогранизира Кутмичевица, като отделия Котокия (Котия - Котрагия) от нея, но пак в рамките на третия дял от Българското царство. Това става след приемането на Кирило - Методиевите ученици. Според Асен Чилингиров, направената военно - административна реформа от княз Борис на Югозапад е значителна и крие сериозен замисъл. Българският владетел пръв изменя възприетата още от времето на хунския съюз традиционна система за ляво и дясно крило в държавата. Той създава трета единица с особен статут, като основните причини са продиктувани от огромното значение на българския Югозапад в демографско, стратегическо и стопанско отношение, най - вече с осъществяването на пълен контрол върху главната съобщителна артерия свързваща Цариград с Адриатическо море – стария римски път Виа Егнация. Всъщност изграждането на Девол и Главиница, като религиозни, военно - административни и културни центрове подкрепят изложената теза. Обособяването на третата област направено от княз Борис в Балканския югозапад изиграва ключова роля при водените от неговия син Симеон войни с Византия, на три отдалечени един от друг и независими по – между си фронта. Още по – голямо значение тази реформа оказва при организиране въоражените сили за отбрана на страната при цар Самуил, след покоряването на Североизточна България от император Йоан Цимисхи, през 971 г. ⁶⁸

Това обстоятелство провокира редица размишления за ролята на тези българи християни, бивши поданици на ромейския василевс, при влизането им в българската държава и по - специално по – време и след приемането на християнството от Византия. Остават открити за дискусия въпросите: Дали известието в средновековната българската апокривна книжнина, че княз Борис приема християнството на р. Брегалница има отношение към поставената тема ? Дали руническите надписи от Беломорието (с. Крушево - Демирхисарско, планината Пангей), Крупище (Щипско/ Македония), Брегалнишко (Клетовник/ Македония), Козячко – Осоговския район (с. Дренак, с. Търновец/ Македония), с. Октиси (Стружко, Македония), Средна Струма (с. Железница/ Благоевградско) имат връзка с населението от епископия Котия – Котрагия ? Дали надписите върху каменни блокове от Шудиково (близо до Иванград/ Черна гора) са дело на българите – котраги? ⁶⁹

От изложеното може да се направи извода, че след като влиза в пределите на българската държава, от времето на кан Пресиан, областта Котия – Котрагия заема стратегическо място в политиката на българските владетели, при формирането на новите провинции Котокия и Кутмичевица, които покриват третия дял от обширното Българско царство.

3. Анторопнимите Котраг – Котрагиг/ Котрагир – Кутригур и Кубер – Кувер – Куперг в изворите и връзката им с българите

Николай Тодров при преглед на средновековните извори открива името Котраг сред старо-германските имена във формата Kontrag. ⁷⁰ Прокопий Кесарийски пише, че родоначалник на кутригурите е Кутригур [Κουτρηγουρος] - син на един от царете на хуните – кимерийци. Менандър Протектор сочи, че един от приближените на аварския каган Баян, който стои в основата на убийството на пратеника на антите Мезамир, се казва Котрагиг/ Котрагир [Κοτραγηγος/ Κοτραγηρος]. От хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник е известно, че един от синовете на кан Кубрат носи името Котраг [Κοτραγος]. Излишно е да се влиза в спор дали тези имена представлява епоним на племето котраги – кутригури – котрагири или са строго лични имена на владетелите.⁷¹ Нужно е все пак да се отбележи, че възприемането на тезата, че Котраг е водач на котрагите и основава Волжка България не е съвсем издържана, поради няколко причини: 1. След разпадането на Стара Велика България за Котраг липсват всякакви данни, 2. Да се твърди, че под ръководството на Кубратовия син застават всички котраги противоречи на изворите. Котрагите – кутригури се установяват трайно в Панония и по праговете на Днепър и Днестър още в края на V – нач. на VІ в., 3. Известието на Лъв Дякон за делението на котрагите на северни, предполага, че има южни, източни и западни. Това означава, че в отрядите на Котраг влизат само част от котрагите, което навежда на мисълта, че са прави някои от цитираните учени, които възпремат становището, че котраги е название - соционим на дялове от българските племена.

Независимо от всички тези, много показателен факт е, че в българската именна традиция, не само през късното средновековие, но и през Възраждането се запазват имена, като Кутрил, Кутро и Кутрьо (Кутрю), които са в етимологична връзка с имената Котраг – Котрагиp - Кутригур.⁷²

Заедно с разгледания антропоним много характерно е и името Кубер. Кубер или Кувер [Κουβερ] е един от синовете на кан Кубрат. Това име е засвидтелствано във Византия, на Балканите и в Централна Европа, както през ІХ в., така и през късното средновековие до ХV в. По време на агресията на император Никифор І Геник срещу България, през 811 г., един от убитите византийски военначалници, но явно българин по произход носи името Куперг (Κουπεργος). Не случайно името му присъства в една „Служба за мъчениците избити в България заради Христа”.⁷³ За трайното присъствие на името Кубер на Балканите говорят и две средновековни сръбски грамоти, в които са записани селяни под името Губер (Г¹берь). Едната е повелята на крал Стефан Урош ІІ Милутин от 1314/ 1316 г., в която Губер е посочен от „Катун Пиянец”. Другата е Дечанската грамота от 1330 – 1331 г. на крал Стефан Урош ІІІ Дечански, в която Губер е записан като жител на село Гърмочел/ Грамочел (определя се на север от дн. гр. Джаковица (Сърбия) между реките Лочанска и Дечанска Бистрица).⁷⁴ Нещо повече, като съпоставка е нужно да се каже, че името Куперг (Kuperg) е регистрирано през 1497 г. и в архивите на гр. Нюрнберг (Бавария), чиято съвремена лексикална форма е Kühberg.⁷⁵ Цитираните примери съвпадат с информацията от наличните извори и са категорично доказателство за трайното присъствие на средновековните българи в посочените области.

4. Котраги – Кутригури – Котрагири и религионима „кудугери” за богомилите в Южна Македония и Босна

Солунският митрополит Симеон (1410 – 1429 г.) пръв говори за богомилите - кудугери. Той озаглавява глава ХІ на своя труд „Диалог против ересите”: „Против Симон Мага, Манес и подобните, както и против безбожните Богомили или Кудугери” […………. κατα των δυσσεβων Βογομυλων, ητοι Κουδουγερων]. Той пише, че те живеят недалеч от Солун, считат себе си за християни и се смятат за наследници на древните иконоборци. Като дуалисти отричат догмите и практиката на Църквата и не вършат нищо евангелско и апостолско, допускат в своите проповеди и молитви само „Отче наш”.⁷⁶

Кудугерите се споменават също и като живеещи в Босна от Константинополския патриарх Генадий Схолар, в едно негово писмо „до монах Максим Софиян и всички Синайски монаси”, писано между 1454 – 1456 г., с дата шести февруари. В него патриарха хвали един босненски епископ, най вероятно от Хумско – Мелешевската епархия, че „много кудугери е поставил в послушност на гръцката църква”. Някои учени смятат, че този босненски епископ е включен в състава на делегацията проводена от патриарх Генадий до Синайските монаси. ⁷⁷

Горното известие се потвърждава и от Лаоник Халкокондил. Той също съобщава, че през ХV в. в Херцеговина „Кудугери се наричат всички поданници на Сандаловата земя” [Κουδουγεροι δ ονομαζονται συμπαντες οι ες την Σανδαλεω χωραν τελουντες].⁷⁸ Това известие е повторено по-късно и от Дубровнишкия историк Мавро Орбини (1614 г. †) в произведението му „Царството на славяните”.⁷⁹ Неговият съгражданин Петър Лукарич (1551 – 1615 г.) пише за страната Кудугерия или Кудвергия (Cudvergia). Според Никифор Дучич, анализа на изворите показва, че херцеговските кудугери по Халкокондил и Орбини са поданиците на Хумския велик войвода Сандал Хранич Косача, който управлява земите между Неретва и Дрина през 1392 – 1435 г., а „Кудвергия” на Лукарич е областта Захълмие. ⁸⁰

Остават открит въпроса дали посочените известия за богомилите - кудугерите в Босна и Херцеговина имат връзка с едно известие на арменския пътешественик Симеон Лихаци от ХVІІ в. , в което пише: „Те (жителите на Босна) не знаят турски и говорят само български......Навсякъде в Босна има български манастири. В Босна всички говорят български и когато трябва да се закълнат в нещо, освен името на Мехмед, незнаят нищо на турски и затова казват: „Такоми бога и вира мехмедска”, сиреч „Ето ти Бог и вяра мохамеданска”.⁸¹

Името на кудугерите се запазва и в названието на отделни селища. Така например, село Кутугер е познато в Северна Гърция, в района на гр. Халастра, префектура Солун. В околностите на гр. Воден (Едеса) се намира село Котугери. През ХVІІ в. османските регистри показват съществуването на с. Кутугер в Западна България, в района на гр. Видин. И днес в Кюстендилския край е разположено село Кутугерци.⁸²

Проблемът, които възниква е свързан с произхода на названието „кудугери”. Несъмнено то е религиозно понятие и има за цел да индивидуализира определена група от хора, с по - различни религиозни възгледи от общоприетите от Църквата. Крайно неубедителни са становищата, че кудугери означава „торбоносци” (носещи торби) или пък „къси старци”. Йордан Иванов свързва богомилите – кудугери с прозвището драговищи, по името на едноименното племе драговити, живеещи през VІІ на запад от Солун.⁸³ Стивън Рънсиман смята, че кудугери идва от определено населеното място център на богомилството. Дмитрий Оболенски не възприема тази теза и пояснява, че след като името кудугери се среща в Македония и Босна, то не е просто местно име, но все пак подчертава, че произхода му остава неясен.⁸⁴ Евгений Голубински счета кудугерите са сирийски еретици – трусиди или друзиди, които водят своето начало от края на Х в.⁸⁵ Александър Соловьов е склонен да приеме хипотезата на Голубински. Той се аргументира с това, че през ХІ в. еретиците Друзити приемат в своите среди много манихеи – павликяни. Основание за това твърдение му дава един цитат от Михаил Ритор, публикуван в речника на Шарл Дюканж, в който се споменава и за кутугери, а именно: „αυτος δε εκ της υπερβολικης αλαζονειας της εαυτου – εν τοις ποσιν επιφερει κατα τους λεγουμενους