Епископия котия – котрагия в църковната структура на ромейската империя (VІІІ – ІХ в.) И българите

В този ред на мисли много по - убедителна е хипотезата, че кудугери произлиза от котраги – кутригури – котрагири, което касае не само херцеговските кудугери, но и българските. В полето на специалистите езиковеди остава обяснението на трансформацията на понятието в етимологичен план (напр. кутригури – кудугури [кутугури] – кудугери [кутугери]). По – необходимо е обаче да се акцентира на няколко факта: 1. На територията, на която са познати богомилите под името „кудугери” е разположена някогашната епископия Котия – Котрагия, 2. „Кудугери” е религиозно понятие, „Котия - Котрагия” е име на религиозна институция (епископия/ епархия). Това е много важен момент, 3. Според митрополит Симеон кудугерите се смятат за християни - наследници на иконоборците. Първосвещеникът на Котия – Котрагия епископ Константин присъства на Седмия вселенски събор, където основната задача е да бъдат осъдени иконоборците и иконопочитанието да се възстанови в църковната практика, което е и направено. Тук възниква питането дали тези решения на Вселенския събор от 787 г. са възприети от низовите свещеници по места и местни енориаши на епископия Котия - Котрагия. Може би разковничето в търсене произхода на името кудугери е в изложените обстоятелства, без ни най- малко да се подценяват и други мнения. Все пак за момента наличният изворов материал води до заключението, че религионима „кудугери” е свързан със съществуването на някогашната епископия Котия – Котрагия в Западните балкански предели на Ромейската държава.

ІV. Епископия Котрагия и Куберовите българи

За заселването на българите и сермисианците от Панония в географска област Македония под водачеството на Кубер е налице обилна литература.⁸⁸ Въпросът, който в случая има значение, с оглед разглежданата тема е: възможно ли е да се търсят насоки за размишление относно тяхната църковна и административна организация в рамките на Ромейската империя ? Опора за подобни разсъждения ни дават няколко обстоятелства:

1. Създаването на епископия Котия – Котрагия от VІІІ в. не е изключение от ромейската практика да се обособяват на етнически (респ. племенен) принцип църковни структури в рамките на Империята. Достатъчно е да се споменат изброените епископии в един епархийски списък от времето на Исаврийската династия, съставен между 733 – 787 г. Там са посочени епископия Оногури [Ονογουρων] и епископия Хуни [Ουννων], находящи се в епархия Готия, митрополия Дорос (дн. гр. Мангуп, Крим).⁸⁹ Както е видно Оногури и Хуни са учредени малко преди Котия – Котрагия или по едно и също време, но във всеки случай преди нея. Не е изключено идеята за изграждането на епископия Котрагия на Балканите да е плод от образуваните преди това епископии Оногури и Хуни. Нещо повече след попадането на територията на Котия – Котрагия в пределите на Българската държава не по-късно от средата на ІХ в., в западната част на Балканския полуостров възникват още две подобни епископии – Хунавия и Авария.

Епископия Хунавия [επισκοπια Χουναβια] зарегистрирана в околностите на Драч (Дирахиум) в края на ІХ и началото на Х в.⁹⁰ Някои учени предполагат, че тази епископия се ситуира по средното течение на р. Мат, североизточно от Драч. Други считат, че тя обхваща средното течение на р. Черни Дрин, където и до днес съществува селище и област Пешкопия (Епископия).⁹¹ При разглеждането на тази тема се явява много полезна статията на Александър Мошев, който ползвайки писмените извори и археологически данни, разглежда обособяването на Хунавия, като процес от културното взаимодействие между населението на Западен Илирик, част от което са и българите.⁹²

Аварската епископия [episcopia Avarorum] възниква през ХІІ в. Тя е спомената в някои папски були на мястото на днешното пристанище Бар (Черна гора), отдалечено на около 100 км. северозападно от по-стара епископия Хунавия.⁹³ Учередяването на епископията с името на аварите може да е последица от спомена за ранно-средновековното им присъствие в Западните Балкани или най-вероятно е в пряка връзка от аварското заселване в Далмация през VІІ, за което пише Константин Багренородни и уточнява, че и през ІХ в. все още живеят малки групи от тези авари, които се самоопределят за авари.⁹⁴

Познатите от изворите епископии в Ромейската империя - на Кримския полуостров: Хуни и Оногури от VІІІ в. и в Западните Балкани: Котия – Котрагия от VІІІ в., Хунавия от края на Х в. и Авария (на аварите) от ХІІ в. са неразривно свързани с българското народностно име и българските племенни названия. Балканските епископии (особено Котия – Котрагия и Хунавия) в по-голяма или по-малка степен се явяват неразделна част от историята на Куберовите българи в Западните Балкани.

2. Като бе споменато и по – горе част от учените приемат, че в състава на Куберовите българи влизат и българите - котраги (кутригури), старите обитатели на Панония. Разглеждайки визираната хипотеза учредяването на епископия Котия – Котрагия е напълно закономерно и обосновано за тази част от българите на Кубер носещи името котраги. Така, че това обстоятелство в никакъв случай не ги прави малобройна маса, която се разтваря в „славянското море” и не оставя никакви следи след себе си.⁹⁵ Фактът, че българите са църковно организирани поставя и другия проблем за тяхната военно – административна обвързаност с Византия. Отправно място за разглеждането на поставения въпрос представлява известният печат на Мавър – сподвижник на Кубер, датиран около 700 г., на който се чете: „Принадлежи на Мавър, патриции и архонт на сермисините и българите”. Спорът, който предизвиква този печат е дали той е издаден от позицията на Мавър, като високопоставен византийски чиновник или като „архонт” – владетел удостоен с титлата „патриций” давана на чужди владетели.⁹⁶ Последната теза не е за пренебрегване, тъй като е видно от изворите, че до 70 – те години на VІІІ в. Солунските българи се ползват с изключително вътрешно самоуправление и участват като индивидуална военно – политическа сила в държавния живот на Византия. Целият VІІІ в. е разтърсващ във военно – политическо отношение за Ромейското царство. Особено сериозен фактор при създаването и преодоляването на политическите препядствия се явяват българите от независима Дунавска България и вътрешно – самоуправляващите се Куберови българи в рамките на Ромейската империя.

2.1 Първата информация за влошаване отношенията между Византия и Куберовите българи се съдържа в един домашен извор. Това е надписа на кан Тервел от Мадарския конник, датиран между 705 – 707 г., в който се казва: „..........на българите............и дошъл Тервел. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солунско и си отидоха в Кисинските селища..............”.⁹⁷ Фактът, че чичовците на Тервел, могат свободно да се придвижват в Империята и извън нея, като обособена, най-вероятно войскова единица, показва, че те притежават и посочената по-горе самостоятелност на ромейска територия. От текста става ясно, че Куберовите българи не подкрепят съюза на кан Тервел с Юстиниан ІІ (685 – 695/ 705 - 711) за връщането му на престола и се връщат в Кисиниите. Този топоним е широко разпространен в Югозападните Балкани, така че неговото локализиране не може да бъде прецизно (позната е планина Кисос, източно от Солун, крепости в Македония с имена Кесиана и Кусинес, с. Кисина в района на планината Томор - Албания).⁹⁸ Юстиниан ІІ Безносия е възстановен на престола с помощта на българския кан Тервел. В този смисъл бездействието на Куберовите българи едва ли е оставено незабелязано от негова страна. Следва да се отбележи, че Солунските българи имат основателна причина да се отнасят с недоверие към Юстиниан ІІ. Около 688 – 689 г. той се отправя на поход „срещу Склавиния и България”,т.е срещу българите на Кубер и евентуалните им съюзници – драгувитите. Първоначално българите са разбити, а живеещите на север от Солун „Склавинии” подчинени. Опиянен от победата си императорът триумфално се прибира към Цариград. В околностите на дн. гр. Кавала (Гърция) войската му е поголовно избита от българите, а самият той едва се спасява в столицата. Василевсът не забравя поражението си. Не след дълго, през същата година, „земята на българите” отново е нападната от редовна ромейска войска, но този път Куберовите българи търпят сериозно поражение. За знаменитата победа свидетелства една триумфална фреска, изобразяваща Юстиниан ІІ в солунската църква „Св. Димитър” (сега в музея за византийско изкуство в Атина), придружена от надпис с година 688 – 689, според който той дарява на същата църква една солница край Солун, освободена от данъци, в израз на благодарност за подкрепата срещу „общия враг”.⁹⁹ Явно обаче поражението на българите не накърнява статута им по никакъв начин, тъй като след това те проявяват съобразно политическата ситуация в Константинополския двор определено действие или бездействие. Това особено проличава в критичната за Византия 717 - 718 г. Два са важните момента тук: паралелните и независими едни от друг действията на Дунавска България и на Солунска България в създалата се ситуация.

През 717 г. арабите за втори път обсаждат по вода и суша Константинопол, въпреки добре организираната отбрана, император Лъв ІІІ Сириец (717 – 741 г.) е принуден да търси военна помощ от кан Тервел в Плиска. През август 717 г. българските войски, при изпълнение на съюзническите си задължения, влизат в бой, на европейския бряг, с арабите водени от Маслама. За да се предпази от постоянните им нападения той заповядва целият стан откъм Златната врата, да се огради с ров. Независимо от суровата зима, избухналата чумна епидемия, за поражението на арбските войски се оказват решителни действия на българската армия в техния тил. В началото на лятото на 718 г. българите избиват 22 000 араби. На 15 август 718 г. арабската обсада е снета. Столицата на ромейската империя е спасена благодарение и на самопожертвователността на българските войски водени от кан Тервел.

Проявлението на Куберовите българи в тази война също не е без значение.¹⁰⁰ Търсейки изход от положението при обсадата на столицата от арабите, Лъв ІІІ Сириец изпраща патриция Сисиний Рендакий при българите, за да ги моли за помощ срещу арабите. Положението взима обаче друг обрат. Със сановникът се свързва бившия византийски император Атанасий ІІ, замонашен в един от манастирите в Солун, под името Артемий. Или както се казва в арабското съчинение „Аноним на Гуе” Артемий по това време се намира на заточение „в страната на борджаните”, т.е българите. Ексвасилевсът успява да убеди Рендакий да му помогне да си върне короната. Той от своя страна веднага отива при Солунските българи, които притежават за времето си завидна независима финансова обезпеченост от централната власт. Кандидатът за ромейския престол получава от тях войска и 50 кентария злато (или 3600 номизми = 16 кг. злато), за да се възкачи отново на престола. След оттеглянето на арабите от столицата, Артемий заедно с българската войска достига до гр. Хераклея на Мраморно море (дн. Ерегли). Междувременно се разбира, че заговорът е разкрит и цариградските аристократи поддръжници на Артемий заловени от василевса. Лъв ІІІ се обръща към Куберовите българи да предпочитат мира и да му предадат враговете. Българските водачи се съгласяват. Артемий заедно със солунския архиепископ е предаден на законния василевс, а на патриция Сисиний Рендакий е отрязана главата. После българската войска се връща в своите поселища на север от Солун.¹⁰¹

Не може да убегне и обстоятелството за възможното участие и подстрекаване на бунтовете на Склавините от Солунско и същинска Гърция от страна на Куберовите българи. През есента на 783 г. логотетът на дрома Ставракий, по нареждане на императрица Ирина, предприема наказателен военен поход срещу Склавините. Той преминавайки през Солун достига до Коринт и усмирява бунтовниците в Елада и Пелопонес. Победата е отпразнувана пищно на хиподрума в Константинопол през януари 784 г. Няколко месечният поход на Ставракий се дължи на предприетата от него стратегия. Първоначално ромеите разрушават селищата на Склавините в равнината, след което поставят под обсада избягалите в планините бунтовници. Зимата се оказва обаче непреодолимо препядствие пред тях, които в началото на 784 г. демонстрират покорство пред Василевса. Това е причината пълководецът да се завърне победоносно в столицата през януари 784 г. Наред с изложените разсъждения Никос Икономидис предлага много издържана хипотеза. Той е на мнение, че тема Кефалония е създадена в края на VІІІ в. заради контрола на непокорните племена от Склавиниите. ¹⁰² Тази военно – административна реформа протича най-вероятно и с друга църковна реорганизация. От края на VІІІ и началото на ІХ в. се датира и една църковна реформа предприета на териториите на Пелопонез и Елада. Учредена е нова митрополия на епархия Елада с център Патрас, като старата Коринт остава седалище на митрополия Пелопонез. ¹⁰³

През 80 – те години на VІІІ в. Дунавска България започва мащабна военна експанзия срещу югозападните владения на Византия. Остава открит въпроса доколко българите от Солунско подкрепят кан Телериг, през октомври 774 г., в намерението му да пресели населението на областта Берзития в България.¹⁰⁴ През 789 г. в Струмската област българите разбиват стратегът на Тракия Филит. Не е изключена и българската подкрепа във войната на император Константин VІ през 796 – 797 г. срещу Стримонците.¹⁰⁵

Става ясно от изложените изворови податъци, че Солунските българи се оказват дестабилизиращ фактор в западните балкански предели на Византия, както поради своята вътрешна самостоятелност и отлична военна организация, така и поради контактите си с другия голям противник на Империята – Дунавска България. В този смисъл създаването на епископия Котия – Котрагия по-рано, но не по – късно от средата от 787 г., е свидетелство да прекратяване на тази вътрешна самостоятелност на българите в Солунско и вливането им във военно – административните и църковни структури на Ромейската държава. Допълнително доказателство за това е един печат отнасящ се до Куберовите или керамисийски българи. Според Пол Льомерл печата следва да се датира от Х в. и гласи: „Господи помагай на своя раб Михаил, царски спатарий и архонт на Керминиците” [Κυριε βοηθι τω σω δουλω Μηχαιλ βασιλικω σπαθαριω και αρχοντι Κερμινιζας].¹⁰⁶ Названието на мястото обозначава точно областта заета през VІІ от Кубер - Керамисийското поле [Κεραμησιος καμπος]. Всъщност този печат съвпада и с изворовите данни за локализацията на Куберовите българи на територията на днешна Македония. Късната му датировка, макар и условна, както и названието „керамисийци” показват, че остатъци от преселниците продължават да живеят на територията на Византия и след превземането на по – голяма част от Западните Балкани в българската държава. Може би наличието на този печат води и до разрешение на въпроса следва ли да има тъждественост между сермисианци и керамисийци ? ¹⁰⁷

Налице е и друг молидовул, датиран от Х в., с текст: „Богородице помагай на Тарасий, ипат и княз на кивериотите [Κυβεραοτων]”. ¹⁰⁸ Най- вероятно този печат не се отнася до Куберовите българи, както мислят някои учени,¹⁰⁹ а е свързан с тема „Кивиреотия” [Κιβυρραιωτων] с главен град Аталия (Мала Азия),¹¹⁰ за която пише Константин Багрянородни в своята творба „За управлението на империята”.¹¹¹

Наличните данни показват, че към 80 – те години на VІІІ в. вътрешното самоуправление и самостоятелност на Куберовите българи е прекратена. Във военно – административно отношение те са подчинени изцяло на византийски сановник, в църковно на ромейски епископ, в случая Константин, първосвещеник на епископия „Котия - Котрагия”. При даване на името на епископията трябва да се търси политически мотив. Ако хронистите наричат територията на Кубер „земя на българите”, то официалната имперска и църковна доктрина не може да допуснат това положение, най-вече поради обстоятелството, че непосредствен съсед на Империята е независима Дунавска България. Името Котрагия, като племенно название замества държавното и народностно име България.

Накрая трябва твърдо да се заяви, че създаването на епископия Котия – Котрагия е част от цялостната военно – административна и църковна реформа на Ромейското царство, предприета по усмиряването на югозападните балкански владения на Империята, в края на VІІІ – нач. на ІХ в. Доказателство за това са намерените и датираните точно в този период печати на: „Есаг (Есач ?) царски спатарокандидат и архонт на Вихетите (των Βιχητων)”, отново „Никита, царски спатарокандидат и архонт на Вихетите”; „......... царски спатарий и архонт на Евидите/ Евилите (των Εβιδιτων/ Εβιλιτων)”; „Даргослав архонт на Елада”; „Иларион, протоспатарий и архонт на Вегенетия (τις Βεγινιτιας)” (не е сигурно дали означава Ваюнития, по името на племето ваюнити).¹¹² Паралелно с това, на Цариградския събор от 879 г., пряко свързан с българската история, се явяват и „Стефан, епископ на Вегенетия/ Вегонетия” [Στεφανου Βεγονειτοιας / Stefano Bagonitiae], „Захарий, епископ на Янина” [ Ζαχαριου Ιωαννινης / Zachario Joanninae] и „Петър епископ на Другувития” [Πετρος Δρουγουβιτιας / Petro Drugubitiae].¹¹³

Формирането на епископия Котия – Котрагия през VІІІ в. във Византия е сериозно доказателство за наличието на компактни български маси на север от Солун, като голям брой от тях в средата на ІХ в. представляват неразделна част от населението на Българското царство.