“ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”- идейно съдържание, тематичен ориентир и цели на творбата
1. Ролята на творбата в самосъзнанието и самопознанието на нацията - „Епопеята” и досега поддържа в значителна степен живота на своите текстове 2. Повод на възникването и предназначение на творбата а/ тежките разочарования на Вазов от следосвобожденската действителност б/ нуждата да се запази споменът за тези, които през епохата на Възраждането и на националните борби са давали образци на патриотична доблест и нравствена сила в/ целта да отвори очите на българина за собствените му подвизи
щедростта, с която историята е дарила България с борци и герои, е високата цена, която народът плаща за своята свобода
независимостта на народа ни не е само подарък
г/ голямата цел на „Епопея на забравените”: запазването и защитата на българското национално достойнство
знаменитото встъпление към „Опълченците на Шипка” – „Нека носим йоще срама по челото...” – се отнася за целия цикъл, защото той като цяло се стреми да „строши зъба” на клеветата, че българинът не заслужавал да бъде свободен
3. Подход към историческия факт а/ „Епопея на забравените” не следва, а предхожда историческите оценки - първа капитална заслуга – тя сама намира стойността на подвизите и ги утвърждава в съзнанието на нацията - предварителната информация, с която Вазов е разполагал, когато е пристъпил към написването на първите оди - оскъдна
/С изключение на Паисий, братя Миладинови и отчасти Васил Левски, той е имал само откъслечни сведения за събитията – историята на нашето националноосвободително движение тогава не е била написана./ б/ за да изпълни задачата си, Вазов трябва да активизира специфичното за тогава съотношение между минало и настояще
пролуката между епохите - разширява се от особената им несъизмеримост
бляновете за освобождение, бунтовете, героичните действия, гигантите на духа и делото, загинали за България - придобиват един особен знак за непостижимост
чувството на благоговение като специфична връзка между епохите
това чувство помага на автора, оставайки „на колене”, да отправи поглед към образците на недостижимост
възторгът и свързаният с него поетически патос са не само „черта”, „особеност”, емоционален пълнеж – те са ПОЗИЦИЯ, която осигурява изпълнението на задачите на цикъла
Паисий е началото – будителят, насочил поглед и към миналото, и към бъдещето, който за първи път е обхванал в цялост историческото ни битие;
Раковски е идеологът на борбата – от четирите определения /”мисъл и желязо, лира и тръба”/ три говорят за идея, съзряване, съзнание;
Левски – освен като гениален идеолог /оттук и „светлинните сигнали” в характеристиката му – „мисълта, що грей”, „носеше съзнание, крепост, светлина на робите слепи”/, е представен и като незаменим стратег на революцията, който за първи път е превърнал така ясно идеята в дело;
Бенковски въплъщава и отговаря – макар за минута – на неимоверните изисквания, които върховният момент поставя пред водача;
КочоЧестеменски е редовият боец;
Опълченците не излъчват индивидуален герой. Дори Столетов – висш военен, представител на руското командване – е наречен „наший генерал” – максимално е приближаването му до войнишката маса, която е извършила подвига;
б/ героят е поместен в контурите на историята – с ролята си и с влога си в нея
личностно-биографичните елементи са поднесени по-пестеливо, а често и с подчертана условност /например предсмъртните думи на Караджата или известният монолог на Левски/;
„житейските” сведения за героите влизат в сложно и понякога конфликтно съотношение с документалната автентичност:
„Девет годин той скита се бездомен...” – Левски е обикалял пет години с организаторската си задача;
„Окован и кървав, във тъмница ръгнат, / Апостола беше на мъки подвъргнат ужасни...” – Левски не е бил изтезаван, а и в отношението на съдиите към него не е трудно да се усети уважението към големия противник;
„Той биде предаден и от един поп...” – тезата за предателството на поп Кръстю не е доказана и не се приема в повечето нови изследвания за Левски;
„Кочо ножа си извади кървав из гърди и...” – Честеменски, както и другите герои на Перущица, е застрелял близките си с револвер, а не ги е убил с нож
“Бенковски „гръмна се в челото и сред гъстий дим падна мъртъв, хладен и непобедим...” – Захари Стоянов, когото Вазов следва в одата си, сам ревизира версията си за смъртта на Бенковски, поставяйки под съмнение /в „Записки по българските въстания”/ самоубийството му;
художественото явление не се стреми „да следва” историческото – а по самата си природа се стреми да го надраства, да доведе до истини от друг порядък
събитийно-биографичното и оценъчно-историческото са два градивни пласта с индивидуално съотношение в отделната творба, но с несъмнено предимство на втория
