Евангелието на Луцифер

231
Показалецът на Карл Колинс хвърляше дълга сянка на бледата светлина от фенерчето, докато той бавно, дума по дума, ред по ред,
дращеше по стената с избелелия надпис, заключен между трикветра и кризмон, и двете някога с цвят охра.
Превеждаше стария текст с тих глас, почти шепнеше. Изправи се и удари главата си в тавана.
— Строежът на тези катакомби е започнал през второто столетие след Христа, но надписът тук е датиран от края на IV век —
обясни КК. — Както виждаш, текстът съдържа ясни препратки към
Откровението на Йоан, християнски догми и думите на дракулсънджейския монах.
В огромната мрежа от тунели и ниски коридори въздухът беше хладен и влажен. Едва доловимо течение носеше със себе си слабата миризма на пръст.
Тук, извън старите градски стени на Рим, са погребани хиляди мъртви римляни и християнски мъченици. Поставяли ги да почиват в пещери и ниши с изписани надгробни камъни, така ги предавали на времето. Тесни, стръмни стъпала водеха още по-дълбоко под земята.
На места в катакомбите и до днес се намираха хиляди черепи и остатъци от скелети, за зловеща радост на туристите, които ежедневно нахлуваха в тези коридори на смъртта.
— Текстът и символите не носят логически смисъл — продължи
КК и прокара пръсти през косата си. — Защо трикветра? За какво е този кризмон, символизирал Исус Христос? Обърни внимание и на формулировката ще се спусне от небето. По-естествено би било да се напише ще излезе от ада, нали? В никой от библейските текстове сатаната не се спуска от небето — ако пропуснем злочестия епизод,
където изхвърлят Луцифер заедно с неговите разбунтували се последователи. Освен това писарят отново се заиграва с Откровението на Йоан — подобен на многоглаво чудовище с множество рога — и насмешката достига върха си, когато синът на Сатаната, наречен първороден, бива поставен от лявата страна на баща си. Harga-mё- giddo-dom означава денят на Страшния съд. Това не е християнски текст, а богохулство!
Заигралите по лицето на КК сенки му придаваха вида на дявола,
за когото говореше така разпалено. Далечен звук, подобен на всеобщо стенание на мъртвите души от катакомбите, ме накара да трепна. КК

232
сякаш нищо не чуваше. Изучаваше надписа, който току-що бе превел;
очите му шареха концентрирано по текста на стената.
— Чу ли това? — попитах.
— Кое?
— Звука?
— Не.
— Като стенание.
— Страх ли те е, Белтьо?
Всъщност си бях уплашен. Да не говорим за клаустрофобията.
Та нали се намирахме в подземна гробница, която, чисто теоретично,
всеки момент можеше да се срути отгоре ни. Въпреки че катакомбите всъщност си стояха непокътнати вече две хиляди години, трябва да им се признае.
— Чух звук.
На светлината от фенерчето забелязах, че КК се усмихваше.
Шофьорът, който ни бе докарал тук, чакаше на площада пред базиликата „Св. Себастиан“, построена над най-старите гробове в катакомбите.
И двамата с КК задрямахме по пътя обратно към Виа Венето.

233
2.
„Бих искал да прочетем това преди следващата ни среща“ —
пишеше на едно листче, което КК бе залепил върху купчина пожълтели листи:

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: