Евангелието на Луцифер

32
— Тогава ли са го убили?
— Чисто рутинен въпрос. Питам, защото така е по правилник.
— Спях. В самолета от Кефлавик към Гардермоен.
— Блестящо алиби — пошегува се той с тон, сякаш и двамата знаехме, че аз съм убиецът и беше просто въпрос на време да прозре всичките ми хитроумни трикове и да ме хвърли в пандиза. — Значи онзи куфар в антрето е твой?
— Искаш да стигнеш далеч в полицейската служба, инспекторе!
— Какво правеше в Исландия?
— Посетих Stofnun Arna Magnussonar.
— Не говоря исландски.
— Институтът „Арни Магнусон“ е свързан с университета в
Рейкявик, изучава и съхранява стари ръкописи. Помогнаха ми с технически анализи на един пергамент.
Хенриксен вдигна поглед от тефтерчето. Добрият полицай трябва винаги да се осланя на интуицията си. Поседя така, безсрамно втренчен в мен. Аз съм албинос. Свикнал съм да ме зяпат.
— Книга. Ръкопис. Кажи ми, виждаш ли каквато и да било връзка между проекта ви за книгата, ръкописа и убийството на
Кристиян Кайсер?
Спасителният въпрос.
Поех си дъх. Дълбоко. Тогава му разказах каквото знам. Обясних за мумията и ръкописа. Пропуснах да спомена, че съм го изнесъл контрабандно от Украйна, но намекнах, че по линия на университета съдействам на колеги в Киев да проучат пергамента. Накрая, като grande finale, разказах и за обажданията със заплахи.
— От кого? — попита Хенриксен.
— Непознат номер. Така и не се представи. Започна се преди седмица. Оттогава ми звъни всеки ден. Но не и днес.
— Как те заплаши?
— Можеш и сам да чуеш. — Извадих телефона си.
— Записал си разговорите?
— Само първия. Натиснах бутона за записване, щом усетих, че знае за ръкописа от Киев. Останалите обаждания просто съдържаха същите натяквания.
Намерих откъса. Записът започваше със стържещо щракване,
преди да се чуе гласът на непознатия:

33
— … от взаимен интерес е да се срещнем и да разговаряме.
Мога да дойда в Осло. По всяко време.
— За съжаление…
— Белтьо, това е изключително важно!
— Нямам възможност.
— Нямаш представа какво си открил!
— Не се представихте.
— Аз съм ти приятел, мога да помогна.
— Кой е казал, че се нуждая от помощ?
— Повярвай ми, нуждаеш се!
— Слушай, не мога…
— Бьорн Белтьо! В опасност си!
— Не ставай смешен.
— Опасност за живота ти, Белтьо.
— Кой си ти?
— Представител на организация, която може да ти съдейства.
— Щом този разговор приключи, ще се обадя в полицията!
— На твоя страна съм.
— Не ме интересува…
— Мога да обясня.
— Няма да ме сплашиш.
— Аз не заплашвам, а…
— И преди съм се сблъсквал с такива като теб.
— Не ме разбираш. Опитвам се само да те накарам да ме
послушаш.
— Мислиш ли, че ще успееш да ме изплашиш?
— Не искам да те плаша. Не можеш ли да чуеш какво имам да
кажа? Може ли да се видим?
Записът изпращя, когато затворих.
Хвърлих виновен поглед към главен инспектор Хенриксен.
— Така и не се обадих в полицията. Знам, че трябваше да го направя…
— Ако трябва да бъда напълно искрен, Белтьо, той изобщо не те е заплашвал. Предупреждавал те е, предлагал е помощ. Не ме разбирай погрешно. Обещаваща следа.
Последните сведения бяха запалили искрата на нов устрем в очите на Хенриксен. Някаква жар. За съжаление незабавно

34
конфискува телефона ми. Искаше криминалните техници да проверят дали не бе възможно да проследят неизвестния номер и да анализират записа. „И това е начало.“
После пожела да научи повече за ръкописа. Каза, че полицията трябвало да оцени и конфискува пергамента като доказателствен материал. За щастие, успях да го разубедя. Ръкописът бе останал на съхранение в подземието на института в Исландия. Това обаче не го споменах. Съвсем не ми се искаше да разгласявам къде се намира.
Нито на Хенриксен, нито на когото и да било друг. Търпеливо му обясних, че бе деликатна историческа скъпоценност, с която можеха да боравят само специално обучени експерти. Добавих и че текстът така или иначе щеше да си остане безсмислен, освен ако полицията на
Осло не разполагаше с експерти по клинопис и антична семиотика.
Хилядолетният ръкопис е мистерия дори за нас, учените, обясних аз.
Уверих го, че нямаше начин идентичността на убиеца да се крие в редовете неразгадаеми знаци.
Той каза, че ще се върнем на въпроса.
Един от пингвините влезе в кухнята и махна на Хенриксен.
Излязоха за няколко минути. Главният инспектор се върна с някакъв дребен предмет в прозрачен, запечатан плик за доказателства.
— Трупът е стискал това в дясната си ръка. — Сложи пликчето в ръката ми. — Знаеш ли нещо за тези символи?
Бронзов амулет.
Обърнах го. Като мидена черупка в детска ръчичка. Разгледах го.
От двете му страни имаше гравирани знаци.
— Единият е пентаграм — обясних аз. — Другият се нарича трикветра.
— Изглеждаш изненадан?
Не отговорих. Издадях ли, че трикветрата присъстваше и в ръкописа, без съмнение щеше да го конфискува. Стигаше му телефонът ми.
— Знаеш ли дали Кристиян Кайсер е притежавал подобен амулет?
— И през ум не би ми минало.
— В такъв случай някой му го е тикнал в ръката, точно преди да умре или след това.
— Защо му е да прави нещо подобно?

35
— Знаците имат ли някакво особено значение?
— Всички знаци символизират нещо. Затова са създадени.
Пентаграмът е свещен знак, свързван с всичко от Петокнижието до черна магия, окултизъм и сатанизъм. Има много названия —
например Соломонов печат — и редица символни и религиозни значения.
— А другият знак? Как го нарече?
— Трикветра. Воински възел. Сърцето на Хрунгнир. Магически и религиозен символ, познат от митовете на германите, келтското изкуство, руническите камъни по северните земи. В християнството символизира светото триединство. В Норвегия символът ни напомня за монетите при викингския крал Харалд Хардроде.
След като Хенриксен довърши записките, той погледна часовника си. Май това му идваше в повечко.
— Ние с теб трябва да си поговорим още.
— Имам един въпрос.
— Да?
— Кой ще се погрижи за сър Франсис?
В настъпилата пауза долових в погледа на Хенриксен как мозъкът му сканираше на бързи обороти файла с британските аристократи, като в същото време проведе спешно психиатрично изследване на лабилното душевно състояние на ключовия свидетел
Бьорн Белтьо. Така са устроени полицейските мозъци.
— Сър Франсис?
— Котарака!
— А, котарака. Това ли било. Ами че ние ще се погрижим за него.
Тикна в ръката ми визитната си картичка и ме пусна навън на слънце.
[1]
На латиница Curt Henrichsen. — Б.пр.
↑

36

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: