Факултет по класически и нови филологии катедра по „испанистика и португалистика
Изтегляне 0.75 Mb.
|
притежателно значение: бащина къща, мамина рокля, дядов бастун, чичов син и пр. Но тяхната употреба може да бъде и по-широка и да засегне субектно-обектните отношения. В цитираната по-горе пословица (Бащина поука, синова сполука) «бащата» е субект, той поучава; «синът» също е субект, той сполучва.
Прилагателното майчин изразява принадлежност в съчетания като майчин имот, майчини скути, субектна определеност в майчина благословия (майката благославя), майчини грижи (майката се грижи), а в съчетанието сине майчин добива неодобрително значение (БТР 2008). По-малка група прилагателни се образуват от предходните с помощта на наставката –ски: майчински, бащински, сестрински. Към тях трябва да се прибави и братски, което е образувано директно от съществителното брат. Има съществена разлика между двата вида прилагателни. Докато първите се проявяват най-вече с притежателно значение (те нямат степени за сравнение) и в някои случай се интерпретират на субектно-обектна основа, то вторите са качествени прилагателни, откъдето произтича и възможността да се степенуват. Образуването на прилагателни имена от роднински названия в испанския език подобно на българския се осъществява с помощта на наставки. Една от най-разпространените е наставката -al: maternal, paternal, filial, fraternal. Тя носи значение на „свързаност“ или „принадлежност“. Съществува и още един вид прилагателни имена: materno, paterno. Например: аmor materno (майчина любов), casa paterna (бащина къща). Според ДРАЕ употребата на прилагателните maternal и materno е еднаква. Те могат да се използват в идентични ситуации. Не така стои въпросът с paternal и paterno. Прави се ясно разграничение в тяхното значение. Прилагателното paterno изразява принадлежност, докато paternal се свързва с чувства на привързаност и обич. Друга особеност на испанския език е използването на термина hermano като прилагателно име, на което съответстват синоними като: consanguíneo, semejante. Например: lenguas hermanas, езици, произлизащи от един и същи език (испански и италиански, които произлизат от латински). В испанския език няма производни прилагателни от роднинските названия abuelo, tío, sobrino и пр. Не бяха открити фразеологизми, в които присъстват изредените по-горе производни прилагателни. Във всички случаи е използвана конструкцията de+nombre de parentesco: amor de padre, que todo lo demás es aire; amor grande, amor de madre. Изводите са следните: Българският език разполага с прилагателни на основата на повечето родствени термини, докато в испанския език те са ограничени само до рамките на семейното ядро – баща, майка, дете, брат. Общо и за двата езика е тяхното притежателно значение, от една страна, а от друга, те са качествени прилагателни, които може да бъдат степенувани. И в двата езика съществуват различни видове прилагателни: майчин/майчински, бащин/бащински; materno/maternal, paterno/paternal.
Тук само ще изброя някои съществителни, производни от роднински имена в българския език (татковина, бащиния, майчинство, майчински (социални надбавки за майчинство), като пример за реализирана деривационна субстантивация, за да го използвам като изходна позиция за сравнение с испанския език, където съществуват имена като maternidad (майчинство, но и родилно отделение = майчин дом), paternidad, patria, fraternidad, hermandad.
Друг вид деривационни форми са умалителните имена, производни на роднинските названия. Най-често използваните наставки в българския език, които трансформират съществителните са: -ец (братец), - ле (мъжле), -че (братче, сестриче), -ица (майчица, сестрица), -енце (детенце, момченце). Само 3 на брой са фразеологизмите на български език, съдържащи в своя състав умалително име: майчица. То е свързано с гальовно-умалително отношение към означения денотат. В испанския език също се използват различни суфикси за образуване на деминутивни форми: -ito/ita (hermanito, hermanita, hijito, hijita, abuelito, abuelita), -cito/cita (padrecito, madrecita), -uelo/uela (hijuelo, hijuela), -ico, ica (abuelico). В разгледаните фразеологизми бяха намерени само два, съдържащи умалителни. Любопитство будят формите на синтетичната абсолютна превъзходна степен на испански език посредством наставката –ísimo. Такива са например: hermanísimo, cuñadísimo, nietísima. Всички те се употребяват с негативен и подигравателен оттенък и се появяват в хумористичния стил. 6.2. Роднинските имена в системата на детерминацията в българския и испанския език Една от отличителните черти на роднинските имена се заключава в това, че те притежават изконна определеност, доколкото членовете на семейството (в тесен или в широк смисъл) са обвързани помежду си с отношението на принадлежност. Термините, които назовават роднински отношения, се включват в антропоцентричната сфера, наречена неотчуждаема принадлежност. От семантична гледна точка тези обекти не могат да съществуват отделени от своя притежател, например „бащата“ винаги е „нечий баща“. От тази особеност произтича и специфичното поведение на роднинските имена в контекст, при който принадлежността е експлицитно изразена или се подразбира. Това поведение се наблюдава най-вече в случаите, когато се прибягва до комбинираната употреба на притежателно прилагателно3 и членна морфема. При употребата на пълната форма на притежателните в българския език не се наблюдава разлика между роднинските имена и останалите съществителни: неговата книга, неговата сестра, вашите вещи, вашите родители (членната морфема се поема от прилагателното). При употребата на кратката форма на прилагателното (ми, ти, му, й, ни, ви и т.н.) обикновено съществителните се членуват: речникът ми, грижите ни. В този случай роднинските названия имат по-особено поведение. Роднинското название не се членува именно поради своята ситуационна определеност на взаимна обвързаност на протагонистите в комуникацията: майка ми, баща ти, баба му, дядо й, чичо им и т.н. В тези случаи може да се приеме, че групата роднинско название + кратко притежателно функционира като устойчиво съчетание, което няма нужда от формална определеност. За устойчивия статут на тази група свидетелства и фактът, че тя не се променя дори когато принадлежността е изрично маркирана и се стига до редундантност: на Иван баща му, т.е. налице е двойно изразяване на принадлежността, което не се практикува при останалите съществителни имена (*на Иван чантата му). От тази тенденция се отклоняват няколко роднински имена (синът й, свекърът й, деверът й, мъжът й), които се членуват подобно на всички останали съществителни. Трудно е да се каже защо тъкмо тези съществителни имат това особено поведение. Те са от мъжки род и завършват на съгласна, но това не може да бъде истинската причина, тъй като и брат има същите характеристики, но не приема членната морфема: брат му 4. Независимо дали са построени с помощта на пълни или кратки форми, конструкциите, включващи в състава си притежателно прилагателно, принципно предават едно и също значение, изразяват посесивно отношение: моите деца = децата ми. И все пак за кратките форми се приема, че изразяват неутрално или немаркирано отношение към принадлежността на предмета (Андрейчин 1973, цит. по Ницолова 2008: 169), а пълните форми се характеризират с акцента, който поставят върху притежателя: Това са МОИТЕ деца (а не твоите, неговите или нечии други). В ежедневната употреба обаче кратките притежателни форми също могат да бъдат логически акцентирани: Не казвай дъщеря ти, а дъщеря ни! В ролята на посесивна кликтика функционира и кратката форма на възвратното притежателно местоимение „свой“ – „си“, уникална черта на българския език: „син на баща си“, „Ако биеш жена си, биеш главата си“. Абсолютна ситуационна определеност добиват някои роднински имена, когато се отнасят до говорещия и в този случай маркерът за притежание може да отпадне: Дядо ми (=дядо) пристигна. Майка ми (= майка) замина. Чичо ми (=чичо) е в Париж. Употребата е силно зависима от контекста и от характера на отношенията между участниците в комуникацията. Тя е резултат от стремежа към езикови икономии. Самостоятелното използване на членувано съществително име е силно ограничена и се свежда най-вече до разговорната сфера на речта, например: „Понякога вземам колата на брата, защото моята я продадох преди месец”. В някои редки случаи членуването на роднинския термин води до промяна в значението. В примера „През почивните дни ще отида на село, за да помогна на дядо“ дядо се отнася до бащата на един от родителите. Но в изречението „През почивните дни ще отида на село, за да помогна на дядото“ вече става ясно, че дядото е тъстът на говорещия, тъй като в българската традиция това е най-честото обръщение на зет към бащата на съпругата му. Наблюденията показват, че когато са от мъжки род, тези имена се употребяват и като обръщения (дядо, чичо, вуйчо, свако), а когато са от женски род, от тях се образуват вокативи с маркер -о: майка – майко, леля – лельо, вуйна – вуйно, баба – бабо). При употребата на кратките форми на притежателните се държи сметка за функцията на съответното съществително. Ако притежателят е субект, изразен или имплицитен, се употребява възвратната форма си за всички граматически лица и за двете числа. Но ако притежателят не е субект във фразата, се употребяват различни за съответните лица и числа кратки форми. Ето и няколко примера с фразеологични единици, при които притежателят е субект и се употребява кратката форма си: искам майка си и баща си, върви на майната си, мъж на жена си (мъж под чехъл), не питам ни баща си и др. Ето и примери, при които притежателят не е субект: на баба ми на хурката (възклицание за нещо, с което не съм съгласен), на баба ти хвърчилото (възклицание при нещо невъзможно, неправдоподобно), от времето на баба ми (нещо много старо, много отдавна), майка му стара (израз на неприятно чувство, яд, недоволство) и др. В испанския език една част от кратките притежателни форми се променя по число: mi hijo, mis hijos, а друга и по род и по число – nuestro hijo, nuestra hija, nuestros hijos, nuestras hijas. По-същественото в случая е, че кратките форми на испанските притежателни прилагателни кумулират две значения: притежание и детерминация и в този смисъл те не са съвместими с членната форма. Испанският език разполага и с пълни форми на притежателни прилагателни. Те, както и на български език, са детeрминативни прилагателни, но тяхното място е винаги след съществителното, което определят. За разлика от кратките форми, се съгласуват със съществителното име – както по род, така и по число: mío, mía, míos, mías, tuyo, tuya, tuyos, tuyas, suyo, suya, suyos, suyas. Друга основна разлика е, че могат да бъдат придружени от определителен член. Много често те са еквивалентни на кратките притежателни форми: Este hijo mío me va a matar de disgustos (=mi hijo me va a matar de disgustos). Но също така могат да изразяват и неопределен елемент от едно множество: Una hija mía ganó el concurso (т.е. имам няколко дъщери и една от тях е спечелила конкурса). От друга страна, често се среща използването на членувани термини за родство при изпускане на притежателното прилагателно, например: Tiene la hija casada (Дъщеря му е омъжена). Тази употреба невинаги зависи от езикови фактори, а по-скоро от предварителните познания, които говорещите имат за действителността, с други думи казано, детерминацията е имплицитна. Във фразеологичните единици на испански език роднинските названия се употребяват с генерализиращо значение, което в морфологичен план може да бъде изразено по два начина: с определителен член и с нулев член. Както е известно, определителният член се характеризира с динамика, която се изразява в движението от частното към общото. Когато в даден фразеологизъм роднинското название е придружено от определителен член, целта е да се постигне висша степен на генерализация и неслучайно в преносното значение на фразеологизма смисълът на роднинското название е значително избледнял или изобщо не се е запазил. Нулевият член обикновено се среща в случаите, когато съществителното загубва своя номинален статут, но в пословиците и във фразеологизмите високата степен на генерализация също може да бъде маркирана с нулев член. За илюстрация на този случай може да бъдат посочени примери като: no necesitar /tener abuela сам се хваля, =умря циганката, която ме хвалеше), (ser) hijo de papá (принадлежа към семейство с по-високо положение и др.
Вокативът е от особено значение при роднинските имена, тъй като свързаните по роднинска линия често се обръщат един към друг. В случая въпросът за формите на вокатива е интересен за всеки език поотделно, но още по-голям интерес той предизвиква в съпоставителен план. В българския език могат да се разграничат следните случаи: - Роднинските имена от мъжки род, завършващи на –о, могат да се използват и за изразяване на обръщение: дядо, чичо, вуйчо, свако. - Роднинските имена от женски род, завършващи на –а /-я (майка, баба, леля, вуйна, стрина, сестра, щерка), образуват вокатив със завършек –о /-ьо (майко, бабо, лельо, вуйно, стрино, сестро, щерко). Трябва да се отбележи, че от дъщеря твърде рядко се среща дъщеро, за разлика от дъще, което съперничи на щерко. - Имената от мъжки род, завършващи на съгласна, образуват вокатив с окончание –е (брат – брате, син – сине), който е в конкурентна употреба с формата на –ко (братко, синко). - Интересен е случаят със съществителното баща, което има умалителна звателна форма (бащице), но тя се употребява изключително рядко, тъй като езикът разполага със специалната звателна форма татко. Любопитно е и това, че звателната форма се използва и като номинативна: един татко, таткото. - при обръщения, когато притежателят е говорещото лице, а обектът на притежанието е слушателят, може да се наблюдава неозначаване на обекта на притежание: „Бре, баби, не плачи – булката е жива!“ (Ницолова 2008: 193-194). В този случай говорещият използва своето роднинско название като вокатив и с него се обръща към събеседника (осъществява се своеобразна транспозиция): Ела, мамо! – ще каже майката на детето си, вместо: Ела, маминото ми дете. - особеност на българския език са и звателните форми, с които се обръщаме към по-голям брат или по-голяма сестра: батко, како. - В песенното народно творчество след собствените имена и след роднинските названия често се употребява частицата ле с вариант льо, без значение какъв е родът на името. В испанския език звателните форми съвпадат напълно с роднинските названия (padre, madre, tío, abuelo). Обикновено те могат да бъдат придружавани от притежателно задпоставено прилагателно (hijo mío, madre mía). Използват се и умалителни звателни форми, които изразяват обич и нежност (pap(a)íto, abuelita, abuelito, papi/papá, mami/mamá. Интерес представляват роднинските названия hermano и tío. Освен чисто семейни връзки те се използват за обръщение към приятел и в случая с hermano за индентифициране с определена социална група. Tío, tía са се отдалечили от първоначалното си значение да назовават определени родствени връзки и са много често използвани в говора на младежите, предимно в Испания. Може да се направи извода, че вокативът в испанския и българския език споделя много общи черти, но също така притежава и своите отлики. Една от основните функции на вокатива е като израз на обръщение и за привличане на вниманието на събеседника. Най-често се използват личните имена и названията на роднини. Тъй като личните имена се употребяват винаги за отделен индивид, то роднинските названия се доближават до тях. Говорещият се обръща по определен начин към най-близките си, било то майка, баща, дядо и т.н. В българския език се наблюдават различни звателни форми, образувани от термините за родство, докато в испанския език вокативните форми съвпадат със самите роднински наименования. Забелязва се освен това отдалечаване от първоначалното значение на някои названия, които започват да се използват в определен контекст и от определен кръг от хора.
7.1. Определение за фразеологична единица (ФЕ) Терминът фразеологична единица (ФЕ) е най-широко използван от учените, за да бъдат назовани езиковите явления, които са обект на изследване от науката фразеология. Най-често под фразеологизми или ФЕ в класификациите на отделните учени се разбират различните видове устойчиви словосъчетания: идиоми (водя за носа), колокации (проливен дъжд, вземам решение), пословици и поговорки. В традиционния подход тук влизат и крилатите фрази. В относително съвременните изследвания намират място и такива термини като граматически фразеологизъм или фразеосхема. По своята структура фразеологизмите се делят на две основни групи: фразеологизми със структура на изречения и фразеологизми със структура на словосъчетания или на предложно-именни съчетания. Именно този въпрос определя съществуването на двете основни тенденции във фразеологичните изследвания. 7.2. Класификации на фразеологичните единици Във фразеологията няма общоприета класификация на фразеологичните единици. Според техните признаци се прави описателно деление на устойчиви изрази и на фразеологични словосъчетания (Бояджиев 2011: 296-297). Към устойчивите изрази се отнасят:
Към фразеологичните словосъчетания може да се отнесат:
лозе (нещо трудно) и др.
Основание пословиците, поговорките, цитатите и крилатите фрази да бъдат разглеждани като част от фразеологичните съчетания дава тяхната образност и експресивност, както и употребата в различни по характер ситуации. Интересът към паремиите не само в лингвистичен план, а и в културологичен, е особено активен в испанистиката. В Испания излиза от 1993 г. списание Paremia, основано от Хулия Севиля Муньос. Съществуват и мнения, че паремиологията е дял от фразеологичната наука. Най-често класификациите на ФЕ се основават на тяхната структура и на изграждащите ги елементи, като се взима под внимание, особено в испанските изследвания, тяхната функция в изречението. В зависимост от споделянето на едната от двете тенденции във фразеологията – широката или тясната – сред фразеологизмите попадат колокации, идиоми, видове устойчиви словосъчетания и паремии. 7.3. Паремиите като предмет на изучаване от фразеологията Доста често паремиите се включват в полето на изучаване на фразеологията. Много лингвисти, привърженици на широкото разбиране за фразеологията, ги считат за вид фразеологични единици. От друга страна, последователите на тясната концепция във фразеологичните изследвания ги изключват от полето на фразеологията. Терминът паремия се употребява в много случаи като синоним на пословица и поговорка. За мен мнението на Алмела Перес и Х. Севиля Муньос, че всъщност паремията е общ термин, който обхваща не само пословиците и поговорките, но и други подобни структури, е без съмнение правилно. Според класификацията, предложена от Х. Севиля Муньос и Х. Кантера Ортис де Урбина (2002), паремиите се делят на два типа: народни или класически паремии (пословици и поговорки) и книжовни паремии (максими, сентенции и др.). Тъй като полето на изучаване на фразеологията е много обширно, в това изследване ще се спра по-конкретно на класическите или народни паремии, представени от два подвида: пословици и поговорки, които са възникнали и се употребяват в една патриархална среда и се отнасят до всекидневието и етичните връзки между индивидите.
Трябва да се отбележи, че при определянето на основните лексикални полета във фразеологията, се позовавам на изрази, които съдържат лексикален компонент, принадлежащ към конкретна тематична група. Основните сфери, които могат да бъдат изброени са следните: имена на цветове, имена на различни ястия или по-общо термини от гастрономията, названия от флората и на селскостопански продукти, имена на животни, топоними, имена на митологически, исторически, библейски и други личности, названия на различни националности или на жителите на определен град или регион, числа и други. Фразеологизмите с компонент родствени названия са един от показателите за отношението на един или друг народ към важността на роднинските връзки, за ролята на всеки един член на семейството в живота на неговите роднини, за наличие на йерархия вътре в семейното обкръжение. Тези фразеологични единици свидетелстват за „организирането“ на вътрешния свят на човек, за взаимоотношенията в семейството и създаването на дом. Бяха подбрани фразеологични единици от различни речници: Нов фразеологичен речник на българския език на К.Анкова-Ничкова, Речник на испанските идиоми и фразеологизми на А.Дамянова, ДРАЕ и Diccionario fraseológico del español moderno на Ф.Валера и Х. Кубарт. Броят на фразеологизмите на испански език е 37, докато на български език бяха открити малко повече – 57. Дистрибутивно-статистическият анализ на изследвания материал показа, че и в двата езика най-многобройни са ФЕ с елемент „майка“/ “madre”, следвани от тези с елемент „баща“/ “padre” като основни образи, които отразяват семейно-родствените отношения в съзнанието на всеки човек. Компонентът „майка“ и „madre” се среща в 19 единици (33%) на български език и в 14 (38%) на испански език. Този термин е най-широко застъпен и в двата езика. Прави впечатление, че по-голямата част от тях са възклицания, с които се изразяват различни емоции. Фразеологичните единици на български и испански език, които съдържат компонент „баща“/ “padre” са съответно 7 (12%) на 5 (13%). В испанската фразеология се откроява идеята, че бащата е важен, влиятелен, грижовен. Фразеологизми с компонент „син, „дъщеря“/ ”hijo”, “hija” се срещат сравнително по-рядко в двата езика. На испански език не бяха открити такива, които да съдържат названието “hija”, докато тези, в които компонент е терминът ”hijo”са само 5, което прави 13% от общия брой. В българския материал те са общо 8 (14%), от които по 3 за „син“ и „дъщеря“ и 2 на брой, в които се среща „дете“. Общата черта, която може да се изведе е използването на ”hijo”/ „син“ като обида. Термините „баба“, „дядо“/ “abuela”, “abuelo” също присъстват в състава на фразеологичните единици. На български език те са 8 за баба и една за дядо, докато на испански език са 3 за “abuela”. Не бяха открити фразеологизми с компонент “abuelo”. Следващата група от фразеологизми съдържат компонент „брат“ и са 4 на брой в изследвания български материал. Няма открити такива с компонент „сестра“ и съответните названия на испански език “hermano”, “hermana”. В три от единиците е използвано прилагателното име „братска“. Терминологията, свързана с братята и сестрите на родителите, т.е чичо, вуйчо, леля, също е засегната във фразеологичните единици. На испански език откриваме 3, в които присъства думата “tía”.В други две фразеологични единици термините “tío”, “tía” се използват за означаване на атрактивен мъж или жена, характерно за съвременния разговорен испански език. На български език отсъстват фразеологизми, в чиито състав влиза компонент „братовчед“, докато на испански език те са 3 на брой и в два от тях братовчедът е представен като глупав и наивен . Сравнително-съпоставителният анализ на фразеологичните единици, съдържащи компонент от семантичното поле „роднински връзки“ показа, че в испанския и в българския език са залегнали термините, отнасящи се до кръвното родство: баща, майка, дядо, баба, дете, син, дъщеря, брат, леля, вуйчо, padre, madre, abuela, hijo, tío, tía, primo; а също и по сватовство: мъж, жена, свекърва, зет, балдъза. Най-често употребявани в двата езика са следните компоненти: майка – 33%, баща – 13%, дете (син, дъщеря) – 14% и баба – 16%.; madre – 38%, padre – 12%, hijo – 13%. Беше отбелязана липсата на фразеологизми на испански език с компонент роднини по сватовство. Изследваният материал на български език е по-голям като обем, по-конкретен и дава по-детайлна представа за семейството във всичките му аспекти. Най-често срещани са съвпаденията при възклицанията, свързани с термините “madre” и „майка“, а също и образът на чичото (вуйчото) като влиятелна личност, на която може да се разчита за подкрепа.
Ще бъдат анализирани паремии с основни компоненти: женитба, дом, мъж, жена, дете, майка, баща, брат, сестра, зет, снаха, свекърва, роднини, кум. Очакван резултат е дефинирането на етнокултурните стереотипи, които са свързани с представите за семейството в българската и испанската традиционна култура и тяхното съпоставяне. За тази цел съм подбрала 377 единици на испански език и 243 на български език от съответните испански и български източници: : Diccionario de refranes на Кампос и Барейа (1975-1993), Vocabulario de refranes y frases proverbiales на Кореас (2000), Refranero general ideológico español на Мартинес Клейсер (1982), Испански пословици на Омайников (1993), Български пословици и поговорки на Стойкова (2007).
Паремиите с ключов компонент жена, със значение на „омъжена жена” и респективно mujer „mujer casada, esposa” са съответно 72 единици на български език и 95 на испански език, което представлява сравнително голяма група. Не се наблюдава разграничение межди термините жена / съпруга. В устното народно творчество ролята на жената е представена много противоречиво – от една страна, се говори за нейната красота, благородство, трудолюбие и мъдрост, но същевременно и за нейното лекомислие, суета и хитрост, както и за нейното тежко и безправно положение. При изучаването на паремиите за жените става очевидно, че перспективата в тях е изцяло андроцентрична, защото жената не е преценявана сама по себе си, а от гледна точка на представата, която има за нея мъжът. По този начин в патриархалните култури гласът и начинът на мислене на мъжа са представени като общ изразител и всичко, което не съвпада с това мнение, се счита за ирационално и е осъдено на мълчание. Тази идея се отразява най-вече в паремиите, които показват непълноценността и подчиненото положение на жената спрямо мъжа. И у двата народа преобладават пословиците и поговорките с тенденция за негативна оценка за жените, което води до създаване на определен стереотип у носителите на езика. От една страна този факт може да се обясни с древните вярвания, че жената е свързана с тъмнината и тайните, а всичко тайнствено поначало плаши и не буди положителни емоции у хората. А от друга страна отрицателният образ се базира на слабостта и непълноценността на женския пол, чрез което доминиращата мъжка фигура се опитва да бъде легитимирана. Тъй като притежава функцията да управлява, мъжът трябва да бъде морално достоен, докато за жената това се счита за ненужно, защото ролята й в обществото – да ражда наследници на мъжа, под чиято власт се намира и да се подчинява пасивно на неговите намерения, не го изисква. Конфликтът между половете се отразява в пословиците и поговорките, където те имат строго определени социални роли. Всеизвестно е делението по пол, което определя на жената грижите по домакинството и раждането и отглеждането на децата. При сравняването и съпоставянето на образ й в българските и испанските паремии бяха открити много съвпадения: жената е опасна, лукава, зла, бъбрива, не може да й се вярва, но от друга страна има и своите достойнства. Различията се изразяват най-вече при идеята за социалната изолираност на жената с цел да бъде запазена нейната чест – идея много по-добре развита в испанските паремии. Изглежда, че чувството за ревност е в основата и на паремиите на испански език, в които се говори за жените, сключили повторен брак, които си спомнят за своя първи съпруг с добри чувства.
Повечето пословици и поговорки се отнасят до човека по принцип, без значение от неговия пол. Паремиите, характеризиращи мъжа, са много по-малко на брой в сравнение с тези, които се отнасят до образа на жената. В много от тях се говори за отрицателните му черти: пиянство, глупост, мързел, ревност, страхливост и др. При съпоставянето на паремиите с компонент мъж става ясно, че за испанската традиция няма никакво значение дали един мъж е красив. Дори напротив, предпочита се той да бъде по-грозен. Освен това там заляга и идеята, че е по-добре за един мъж да не се жени, отколкото да се ожени несполучливо. Такава теза не беше открита в българските паремии, в които по-скоро се приема, че бракът е тежест.
Пословиците и поговорките с компоненти мъж и жена в корпуса са сравнително много. В тях може да се види ясно противопоставянето между двата пола, като положителната оценка обикновено е свързана с образа на мъжа. Заключението, което може да се направи при тяхното разглеждане е, че образът на мъжа не е така добре детайлизиран както образът на жената в паремиите. Отличават се няколко негови характеристики, които го представят като глава и основна фигура в семейството. Той притежава изключително положителни качества, с малки изключения – например глупостта. Може да се твърди, че въпреки, че мъжът и жената имат строго определени функции в семейството и дома, то много често жената е противопоставяна на мъжа. Нейният образ е много по-сложен и противоречив, с много отрицателни качества, което се свързва до известна степен с библейския модел за греха. Най-характерните отлики, които бяха открити при съпоставителния анализ, са идеята в испанските паремии, че любовта може да изглади всички различия и да изравни брачните партньори в социално и икономическо отношение и че дори и бракът да е сключен по любов неминуемо се появяват някакви проблеми. Освен това липсва в българските пословици и поговорки представата на испанските мъже, че жената може да бъде спечелена с подаръци.
Баща, майка, деца са трите основни елемента, които образуват семейството в паремиологичната традиция, без това да омаловажава присъствието и на други членове на семейството, като баба и дядо, свекър и свекърва, братя и сестри, чието изучаване е запазено за следващия раздел. Добре е тук да бъдат изяснени и разликите, които традиционните общества, както българското, така и испанското, правят между дъщерите и синовете. Дъщерята обикновено е пренебрегвана, тъй като тя не се явява наследник на семейното богатство. В испанските паремии не се гледа положително на раждането на дъщеря. Изводите при разглеждането на българските и испанските паремии, свързани със семейството, представено от основните членове – баща, майка и деца, са следните: Всеки от тях има собствена роля. Мъжът е бащата, който се грижи за семейството и служи за подражание на синовете. Майката е тази, която обича безмерно децата си, без значение от техните недостатъци и обикновено тя е тази, която ги разглезва. Децата са истинското богатство за семейството, въпреки че понякога създават грижи и проблеми на родителите си. Основните разлики между българската и испанската традиция се заключават в: отношението към раждането на дъщеря – за испанците предпочитането на син е съвсем ясно; идеята, че родителите обичат повече децата си, отколкото децата – своите родители; освен това за испанците майката е тази, която отглежда децата, т.е. може да не е тази, която ги е родила; не се гледа добре на семейство само с едно дете, защото то ще стане разглезено; само в една испанска паремия се среща образът на втория баща (padrastro), представен в негативна светлина.
Паремиите, съдържащи компонент други членове на семейството, са сравнително много. Основните ключови термини в тях са: брат, сестра, зет, снаха, свекърва, кум (кръстник), роднина. В българския материал най-голям брой пословици са тези, които съдържат елемента брат (hermano). От тях става ясно колко важно е човек да има брат. Той е по-близък от приятел и винаги може да се разчита на помощта му. В испанската паремиологична традиция не открих голям брой паремии с компонент hermano /брат/. Те са общо 5 на брой, като по-голямата част от тях отразяват идеята, която се откроява и сред българските пословици, че враждата между братя понякога е много силна. Пословиците и поговорките с компонент сестра (hermana) са значително по-малко на брой от тези, съдържащи термина брат (hermano) и в българската, и в испанската народна традиция. Образът на сестрата се очертава като близка и обичаща своите братя и сестри, макар понякога между тях да възникват конфликти. За традиционния българин сестрата е тази, която милее повече за своя брат и нейната любов е по-силна. Роднинските връзки между син / дъщеря и майка / баща не могат по никакъв начин да бъдат сравнени с връзката по сватовство, която съществува между зет / снаха (yerno / nuera) и тъст, тъща / свекър, свекърва (suegro, suegra). Отношенията между тези членове на семейството могат да бъдат много напрегнати и дори нараняващи. Обикновено зетят (yerno) и снахата (nuera) остават „чужди” за родителите на съпруга или съпругата, тъй като най-голямо значение се отдава на кръвното родство. Най-трудни и противоречиви за отношенията между снаха (nuera) и свекърва (suegra). И на двете се гледа с негативно отношение, докато зетят като че ли успява да избяга от отрицателния образ. Свекървата се отхвърля, дори и тя да е добра и кротка по характер. Обикновено паремиите съветват да се стои надалеч от нея, защото омразата към нея е толкова голяма, колкото може да бъде голяма обичта към майката. Всички членове на семейството са в постоянни конфликти с нея, докато това не е характерно за образа на свекъра или тъста (suegro). Останалите роднини по брачна връзка се споменават много рядко в пословиците. На български език открих само две, които съдържат термините етърва и зълва. Образът на лелята (tía) в испанските паремии е по-добре разгърнат, докато в българската традиция се среща само в една пословица, и то се споменава терминът вуйна, т.е. жената на брата на майката. Лелята в испанските пословици и поговорки се представя като грижлива и ласкава, но няма единодушно мнение по въпроса доколко силна е обичта й към племенниците. Що се отнася до термините чичо или вуйчо (tío), то те се срещат много рядко.
В образа на бабата (abuela) се наблюдават два аспекта: негативното отношение поради нейната възраст и, от друга страна, обичта към тази, която се грижи за децата, както го прави и майката. В българските пословици и поговорки образите на бабата и дядото обикновено са изпълнени с уважение, тъй като в патриархалното семейство дядото имал почти неограничена власт над синовете и внуците, а бабата се разпореждала сред жените в къщата. От особено значение за традиционните испанско и българско общество е и роднинството по кумство. Кумът (padrino) е изключително важен за семейството. Той става и кръстник на децата, като обикновено избира и техните имена. Кумството в българската традиция се предава по наследство и отношението към кума винаги е с изключително уважение. Пословиците с компонент роднина (pariente, familiar) са сравнително малко на брой и на двата езика. В тях „роднина, свой” се противопоставя на останалите хора, които са „чужди”. Най-важно значение се отдава на кръвното родство, което е опора на членовете на рода и създава чувство за сигурност.
Съпоставителният анализ на роднинската терминология и нейното място във фразеологичните единици в българския и испанския език води до следните изводи: Родството като социално явление притежава ред характеристики: устойчивост в рамките на семейството, историческа инертност и пресечни точки с други социални феномени. Изучаването на термините за родство в разглежданите езици доведе до разкриването на няколко основни диференциращи семантични признака – старшинство, степен на родство, тип родство (кръвно, брачно и друго), линия (пряка, съребрена) и пол (мъжки, женски). Що се отнася до старшинството или относителната възраст в българския език, то присъства, като се основава на опозицията по-млад/ по-възрастен, напр. батко, кака по отношение на по-малък брат или сестра. В испанския език то отсъства изцяло. И в двата езика са характерни някои неутрализации, като например в българския език лексикалните единици снаха и зет могат да се отнасят до съпруга на сина или на брат и съответно съпруг на дъщеря или на сестра. В испанския език термините tío, tía се използват за назоваване на брат или сестра на майката или на бащата или на техните респективни съпрузи. В испанския език не съществуват и отделни термини, с които да се означат роднините по сватовство или брак, т.е. братята или сестрите на съпруга или съпругата. Трябва да се отбележи също така, че при противопоставянето по пол в испанския език с изключение на двойката padre/madre (баща/майка) се извършва не с лексикални средства, а посредством граматичната категория род: hermano/hermana, hijo/hija, abuelo/abuela и т.н. Развитието на съвременното общество, свободата на отношенията, неустойчивостта на институцията брак са довели и до изменения в роднинската терминология. Откроява се обща тенденция за нейното опростяване. Смисълът, който в миналото се е влагал в понятието „роднина“, вече придобива друго измерение. В настоящето много често кръвни роднини не се възприемат за такива, а други чужди (в биологичен аспект) хора се назовават с роднинските термини. Достатъчно е само да се спомене обръщението сред младите българи „братó“ към близък приятел и сред младите испанци „tío, tía“ . Промените в социалния и юридически статус (развод, повторен брак, смърт на съпруга или съпругата) също оказват влияние на отношенията между хората и определят тяхното „роднинство“. Фразеологичните единици, изследвани в този труд, съдържат в своя лексикален състав термини, свързани с роднинството. На база на прегледания материал прави впечатление, че броят на паремиите, съдържащи термин роднина на испански език, е по-голям от тези на български език (377 срещу 243). Тази диспропорция може да се обясни с някои особености на испанския език като използването на много синоними, остарели думи и лексикални единици със специфично значение. Широкото разпространение на пословиците с компонент роднински термини се дължи на историческата и социална значимост на даден исторически етап. Те са средство за опознаване и обобщаване на факти и явления от обществения живот. С цел изясняване на основните тенденции анализираният фразеологичен корпус беше разделен на отделни фразеосемантични полета, които обаче са и неразривно свързани помежду си. Така бяха очертани образите на жената, мъжа, бащата, майката, децата и други членове на семейството. И за българската, и за испанската култура характерна ценност е близостта с роднините, макар че техният състав е различен за двата социума. Ако за испанците кръгът на близките роднини се ограничава в рамките на нуклеарното семейство (баща, майка, син, дъщеря), то представителите на българското общество имат близко отношение и с по-възрастните поколения. Във връзка с кръвното и некръвното родство и за двете съпоставяни култури е характерно предимството, което се отдава на близките и човешки отношения пред лошите и неприятелски между роднини. Традиционният модел на брак в двете общества също е доста подобен. Той представлява патернален съюз, в който мъжът заема позицията на лидер. За такъв модел на съпружески взаимоотношения е характерно ясно разграничаване на ролите: мъжът е по-активен, с по-висока степен на образование и той е длъжен да се грижи за осигуряване на семейството, а жената е майка и домакиня. Положението на жената почти изцяло е зависело от мъжа, макар че понякога се е допускало и партньорство в междуличностните взаимоотношения между съпрузите. Тази йерархия се е установявала още в първите дни на брака и се е поддържала от Църквата (православната в България и католическата в Испания) и от политическите институции. Бракът доста често се е асоциирал със сделка, при която трябвало да се свържат семейства, равни по положение или да се подобри и издигне статусът на един от съпрузите. Съвременното развитие на двете общества е довело и до промени в брачната институция. Този традиционен модел вече е придобил нови форми на съвместно съжителство, без задължителното сключване на църковен или граждански брак. Все повече българки и испанки не се страхуват да останат неомъжени, нещо почти немислимо в миналото. Културологичните характеристики на функциониране в нуклеарното семейство в съпоставяните общества не се различават особено. Единствената отлика, може би, е че в българското общество ролята на по-възрастното поколение, т.е. баба и дядо е все още много голяма. Децата се явяват най-голямото богатство за едно семейство. Обикновено се е поощрявал техният по-голям брой, като е характерно предпочитанието на синовете пред дъщерите. Дори в испанската традиция съществуват стереотипи, според които по-големият брой деца, в частност дъщери, води до икономически затруднения в семейството. Възпитанието на децата трябва да бъде строго, не се поощрява глезенето, като дисциплината и образованието са фактори, които могат да способстват за успешното по-нататъшно реализиране в обществото. Що се отнася до съпоставянето на всеки един от двамата родители, то образът на майката се характеризира с безусловна обич и грижа, докато бащата символизира реда и опита. Наложи се изводът, че явлението семейство, неговата структура и междуличностните отношения вътре в него са общи и за българския и испанския език. Сходството във фразеологичните единици, включени в тази тематика, говори за определени общи моменти в начина на мислене и изразяване на носителите на двата разглеждани езици. От друга страна, подчертаните различия се обясняват с индивидуалността на историческия опит и самобитността на културата на двете общества. Библиография, използвана в автореферата:
|