установили единен език и правопис при изправянето и създаването на нови богослужебни книги и културно-образователни ценности и със създаването на оригинална българска книжнина. 1.5.4. Духовенството – главен творец на книжнината Третата тенденция е в пряка връзка с предходната и представя духовенството, средоточило се в манастирите и някои храмове, като главен творец на книжнината и произведенията на изкуството, съхраняващо във вековете българщината и християнската религия. Стремежът на църковните дейци в манастирите и скрипториите към развитие и усъвършенстване на своите литературни, писателски и преводачески умения се изразява и стимулира от титулуване със звания. Най-висока степен в интелектуалната и духовна йерархия заема титлата „философ” (богослов със значими преводачески и писателски умения), а най-ниска – „книгописец” (преписвач на книгии други книжни единици), следвана от „доброписец” (калиграф) и „граматик” (учител в книгописането или ръководител на скрипторий, притежаващ християнските дородетели на смирение, целомъдреност, благочестивост и др., достоен за следване от своите ученици). Историческите извори сочат като примери за духовни наставници и граматици Григорий Синаит (втората четвърт на ХІV в.), Теодосий Търновски (трета четвърт на ХІV в.), Ромил Видински (трета четвърт на ХІV в.), Евтимий Търновски (1325-1403), Константин Костенечки (1380-1431) - граматик без църковен сан, както и Йоаким І Търновски (втора четвърт на ХІІІ в.), преди да бъде въздигнат за патриарх на Второто българско царство (1235). С особено значение е монашеското звание „старец”, което често се усъвместявало с „граматик”. С него се удостояват най- възрастните и най-образованите монаси. 1.5.5. Славяно-византийската културно-просветна общност и напредъка на образованието и книжовността
