Философия и социология
Перспективата на хората с увреждания
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 4. Помежду страха и склонността към моралния закон. Уважение и дълг
- 5. Царството на целите или достойнство на човечеството
Перспективата на хората с увреждания: Можем ли да го препишем, следвайки тази логика на Кантовите понятията също и на хората с ментални увреждания? Можем ли да им предпоставим добра воля? Но волята за Кант не е нищо друго освен практически разум. За да извлича постъпките от представата за принципи и закони се изисква понятие за разум.(цитат) Можем ли да заключим тогава: ако достойнството изисква практически разум (воля и разум, който да я направлява) то хората с ментални увреждания нямат нито разум, нито, воля, нито достойнство? Те обаче несъмнено имат желания и потребности. Дали тези желания и потребности трябва да бъдат уважавани и ако да, на какво основание? На този етап понятийната схема на Кант не може да ни даде задоволителни отговори. Един възможен отговор на този етап би бил, че ние трябва да предпоставим на всички хора разум, добра воля и достойнство-без доказателства. Защото, нека се замислим, на какви основания всъщност ние преписваме разум на тези, които наричаме разумни? Безспорно ние имаме повече или по-малко основания, но не и някакво последно основание. Но ако предпоставим достойнство на хората с увреждания само на тази база, не следва ли да го предпоставим на абсолютно всички същества, които имат потребности- на животните, дори на растенията? Не трябва ли всъщност тогава, освен достойнство да им предпоставим и разум.? Но защо изобщо тогава трябва да обозначаваме определени хора или групи от хора като „хора с ментални увреждания“? Защо изобщо са ни нужни разграничения? Всички тези аргументи, ако те биха били приети биха имали значителни следствия и биха променили съществено нашите институции и съществуващите практики. Ние обаче трябва да държим сметка, че едни такива практики, ако биха били възприети, отново биха могли да се окажат унизителни за хората с увреждания при това по две линии: Първо защото специфичната ситуация на тези хора е свързана със специфични нужди и потребности, на които трябва да може да бъде адекватно отговорено и това, разбира се, може да се разбира като въпрос на тяхното достойнство. И второ, със сигурност съществува, моралната интуиция, че би имало нещо нередно, ако се заличава разликата между хора, (в случая хора с ментални увреждания) и предметите, животните, растенията. и пр. Например в критическата социална теория съществува негативният термин „овещяване“, които дава израз на съзнанието (което също дължим и на Кант), че практиките на заличаване на разликите между хората и предметите са морално недопустими. „Оскотяване“ или „Да оставиш някой да оскотее“ от своя страна са негативните термини, свързани с моралното негодувание, с които в ежедневния език оценяваме, заличаването на разликата между хората и животните. Заличаването на разликата между хората и растенията, в случаите на изпадане във „вегетативно състояние“ се отбелязва в медицинския жаргон с израза „зеленчук“. С това сравнение всъщност се отрича всичко, което би могло да бъде ценно-тоест човешко в човека и в същото време, доколкото стои съзнанието, че до скоро това е било „човек“, употребата на този израз също винаги предизвика неадресирано, но точно поради това толкова по-дълбоко морално потрисане и размисъл. Не е задължително обаче специфичната ситуация и потребност на хората с увреждания нито да се неглижира, нито достойнството им да бъде артикулирано на едно и също равнище с това, на което, особено днес природозащитниците аргументират за достойнство при животните и дори при растенията. По неочакван начин, един ключ към артикулиране на съществената разлика между хората и всички други същества ни дава телеологичният аргумент на Кант, който се опира на целесъобразността на природата, за обяснението на разума, като практическа способност. Ключът към разликата тук е самата перспектива на хората с увреждания към този аргумент: „В природните заложби на едно организирано същество, т.е. устроено целесъобразно за живота, приемаме като установено положение, че при него не се среща никой орган за някаква цел, освен такъв, който е най-пригоден за същата цел, подходящ за него. Ако при едно същество, което има разум и воля, истинската цел на природата би била неговото запазване и благополучие, с една дума неговото щастие, то тя би се подготвила твърде лошо за това, ако избере разума на създанието за изпълнител на това си намерение. Защото всички постъпки, които то има да извърши според това намерение, и цялото правило на поведението му можеха да бъдат предварително посочени далеч по-точно по инстинкт, и онази цел можеше чрез него да бъде постигната далеч по-сигурно, отколкото може да стане някога чрез разум....с една дума природата щеше да попречи на разума да избие в практическа употреба и да дръзне да измисля за самия себе си със слабите си познания плана на щастието си и на средствата да се стигне до него. Природата сама щеше да поеме не само избора на целите, а и на средствата и с мъдра предвидливост щеше да повери и двете единствено на инстинкта.“ (Кант,1974:33) Всичко това идва да ни каже че истинското предназначение на разума не е щастието, а: „....то истинското предназначение на разума трябва да бъде създаването на една воля не евентуално като средство за друга цел, а една сама по себе си добра воля...“(Кант,1974:33) и: „Тази воля наистина не бива да бъде единствено и цялото добро, но тя все пак трябва да бъде най-висшето добро и да бъде условие на всичко останало, дори за всеки стремеж за щастие.“(Кант,1974:33-34) В този аргумент отново се появи връзката между достойнство и щастие, опосредствана от понятието за „добра воля“ като „цел сама по себе си“. Включвайки обаче перспективата на хората с увреждания всички тези „ако“ и „щеше“ -условията при които ще важи аргумента за целта на природата в една доба воля като цел сама по себе си, се обезсилват, защото при хората с увреждания, за разлика от животните например не може да става дума, че природата сама е поела както избора на целите, така и на средствата, които водят до щастие и благополучие и дори до просто запазване и оцеляване. Тя също така не им е отредила и разум, ако използваме този термин в описания от Кант смисъл. Не просто „хората“ нямат такива инстинкти, нямат и хората с ментални увреждания, независимо дали сме склонни да им преписваме разум или не, така като нямат и децата, за разлика от животните и растенията, които се приспособяват към средата си. Какво да правим с разликата, която открихме, чрез емпиричното понятие „инстинкт“? Тя ни сочи същото нещо, което преди забелязахме-достойнството не може да се свърже по необходимост и единствено с добрата воля и способността за извличане на постъпки от принципи. Достойнството и уважението не могат да бъдат необходимо изведени от разглежданите до тук понятия. Разбира се, то има общо с тези способности. Не трябва да заличаваме от една конкретна перспектива (тази на хората с увреждания) другите връзки, които откриваме в езика (в случая направените от Кант), но не можем и да се ограничим само до тях. Нека сега видим какво бихме могли да научим за достойнството в контекста на понятието за „дълг“. 4. Помежду страха и склонността към моралния закон. Уважение и дълг За да развием понятието за една добра воля, която трябва да се цени високо сама по себе си и без друга цел, така както то е вече присъщо на естествения здрав разсъдък и се нуждае не толкова да ни бъде преподадено, а по-скоро само да ни бъде изяснено това понятие, което в преценката на цялата стойност на нашите постъпки стои винаги най-отгоре и съставлява условието на всичко друго: нека вземем понятието за ДЪЛГА, което съдържа това за една добра воля“ (Кант, 1974: 34) По какъв начин понятието за дълг е свързано с това за една добра воля? Следвайки Кант до тук, ние отстранихме всички апостериорни материални мотиви, които биха могли да определят волята ни, тъй като те се показаха като несъвместими с критериите за чистота и истинност, считани за най-важни в моралната сфера. Какво остава тогава да определи една воля, така че тя да бъде една „добра воля“? Отговорът на Кант е - „Идеята за“ доброто“ като цел само по себе си“. Но как да разпознаем доброто, за да си го поставим като цел, когато отстранихме от идеята за него всяка материя и всяко съдържание? Какво всъщност ни остава да мислим? Ако не е материя, то... трябва да е форма. Изглежда, че инерцията, с която сляпо довършваме изреченията, подсказвани от вече съществуващите опозиции в езика, тук сами налагат отговорите. Изречението, което сме принудени да напишем, следвайки тази логика на езика е следното: Абсолютно доброто е възможно единствено като форма на искането. Това изречение, особено ако не сме се занимавали с философия, би могло да ни се стори чуждо. От гледна точка на обикновения език, действително това е много странно изречение, което не може да остане без допълнително пояснение, защото моралът е работа на всеки-основанията на морала, както и езика на морала като цяло трябва да бъдат „банални“ и разбираеми за всички. Защо това изречение изглежда странно? Защото, каква форма може да има едно желание, едно искане, една воля, освен конкретната форма на предмета на исканото? Трудността е, че тук предмета на исканото е неограниченото от нищо „добро“- т.е. неограниченото от никаква форма добро. Кант се е сетил коя е тази форма в езика ни, която има точно този смисъл, затова смята, че би измъкнал всекиго от главоблъсканицата. Има такава форма на искането, която по никакъв начин не ограничава доброто и само искайки го по този начин, постигаме доброто в неговата „чистота и истинност“. Това е формата на „закона“ или „на законосъобранозността“. Макар тук да става дума за един закон на разума, когато говори за „формата на закона“ и „законосъобразността“, Кант ги мисли по аналогия с природните закони. Той говори за нещо вече познато, за форма подобна, аналогична, приличаща на нещо вече познато – ние знаем какво означава да живееш под условията на природната необходимост. За да разберем повече за чистата форма на практическия разум ние трябва да се ориентираме по тази аналогия като видим кои са понятията и правилата, очертаващи правилното говорене за природна законосъобразност: всеобщност, необходимост, задължителност, причинно-следствена зависимост - това са понятията във връзка с които говорим за природните закони. Приложени по аналогия към областта на морала тези понятия действително правят по-разбираема, тезата на Кант, че абсолютното добро е възможно само като форма на искането: Само искане, което приляга на формата на всеобщо законодателство, тоест - искане, подходящо да залегне в едно всеобщо законодателство може да се нарече добро без ограничение. Това за Кант означава - добро без противоречие. Граматиката на понятието за „морален закон“ или за“ морална дължимост“, по аналогия с, представата, която имаме за всеобщите и необходими природните закони, изключват противоречивостта на искането (не може да съществува нещо, което противоречи на природата си) – изключват да искам нещо за себе си, което да не мога да поискам за всички и обратно. „Противоречие“ и „непротиворечие“ са категории, които свързваме с идеята за рационалност и разум. Именно разумът повелява интересът към доброто заради самото него, за да избегне моралните противоречия -сиреч да се докараме с постъпките си до условия в които не бихме искали и не бихме могли да живеем. Тази повеля на разума се нарича дълг: “Дълг“ казва Кант-““ е необходимостта на една постъпка от уважение към закона“. Затова и волята, определена от закона по необходимост е добра воля. „Дълг е необходимостта на една постъпка от уважение към закона. Към обекта като последица от моята възнамерявана постъпка мога наистина да изпитвам склонност, но никога уважение тъкмо поради това, че тя е само последица, а не дейност на една воля. Също така не мога да изпитвам уважение към склонност изобщо независимо от това, дали е моя или на друг, най-много мога да я оправдавам в първия случай, във втория понякога дори да я обичам, т.е. да я смятам за благоприятна за собствената ми изгода“ (Кант,1974:40) Усилията ни да тръгнем по-отдалеч към понятието за „достойнство“, минавайки през тези за „добра воля“ и „дълг“ изглежда започват да ни възнаграждават, тъй като се натъкнахме на едно понятие, което не бяхме срещали до тук- това за „уважение“. Появата му, би трябвало да е знак, че и понятието за „достойнство“ също скоро ще се проясни, доколкото те обикновено вървят заедно. За това тук, от особено значение е да подчертаем, че уважението, за което споменава Кант е отправено към моралния закон. То е това, което ни задължава да се прави добро, дори във вреда на всичките ни склонности и интереси. Употребата на думата уважение изглежда уместна в контекста на направените до тук разсъждения. Това не е думата, която бихме употребили , за да опишем един обект, нито бихме го употребили във връзка със една склонност. Например , ако някой каже Склонен съм към благотворителност , по-скоро бихме си казали-Това е една доста полезна склонност, отколкото Това е една достойна за уважение склонност. Употребата на думата „склонност“ ни сигнализира, че тук не става дума за някаква особена жертва или пък за ожесточена „борба със самия себе си“, в която да се преодолява някакво егоистично желание, както, когато изпълняваме някакъв дълг. Но понятието за дълг има смисъл да се употреби само в противоположност на понятието за удоволствие, за разлика от понятието за склонност, което предполага търсене на удоволствие или задоволяване на интерес. Но щом предметът на уважението е единствено законът, който налагаме на самите нас…то именно законът е този, които притежава обективно достойнство-.тъкмо това ни казва Кант. На страната на субектите остава единствено чувството за уважение към закона, което се засвидетелства в подчинението на същия. Но какво общо има понятието за подчинение с това за достойнство? Не употребяваме ли понякога, ако и не във всички случаи думата „недостойни“ за ситуации, в които се сблъскваме с отношение на подчинение и принуда? (Например във връзка с различните форми на подтисничество) . Разликата донякъде се прояснява с пояснението на Кант, че тогава, когато се подчиняваш от уважение, не си водено нито от склонност към самоунижение, нито от страх. Уважението има непосредствено влияние върху волята и по това, то се отличава от всички останали чувства: „Би могло да бъда упрекнат, че зад думата уважение търся като че само убежище в едно тъмно чувство, вместо да се изкажа ясно с едно понятие на разума. Само че, ако и уважението и да е чувство, то все пак не е получено чрез влияние, а е самопроизведено чувство чрез едно понятие на разума и поради това специфично различно от всички чувства от първия вид, които могат да се сведат до склонност или страх. Това, което признавам непосредствено като закон за мен, познавам с уважение, което означава само съзнание за подчинението на волята ми под един закон без посредничество на други влияния върху моето сетиво. Непосредственото определяне на волята от закона се нарича уважение, така че това последното се разглежда не като причина на закона, а като последица от него върху субекта. Уважението е собствено представата за една склонност, която накърнява самолюбието ми. Следователно е нещо, което не се разглежда нито като предмет на склонността, нито на страха, при все че има нещо аналогично и с двете. Предметът на уважението е следователно само законът, и то онзи, който налагаме на самите нас и все пак като необходим сам по себе си. Тъй като е закон, ние сме подчинени на него без да питаме самолюбието;Като наложен от нас на нас самите, той все пак е следствие на волята ни и с оглед на първото има аналогия със страха, с с оглед на второто – със склонността. Всяко уважение към човека е собствено само уважение към закона, за което това уважение ни дава пример ...всеки така наречен морален интерес се състой само в уважение към закона.“ (Кант,1974:41-42) Не някоя субективна черта на конкретния човек, не определени, отличителни постъпки са образците на достойнството. Какво е достойнство се разкрива чрез едно човешко чувство-чувството за уважение, породено от представата за една стойност, която го превъзхожда. Да ръководя постъпките си от чисто уважение към моралния закон означава да действам според това, което той ми преписва за правилно, дори във вреда на всички мои субективни склонности. Логично е най-сетне да потърсим отговорът на Кант по въпроса, що за закон е този, който заслужава такива жертви? Кой е този закон, който изглежда стой над всички субекти, и омаловажава дори стремежа към щастие? Кой е този закон? „...всеобщата законосъобразност на постъпката изобщо, която единствено трябва да служи на волята за принцип, т.е. никога не бива да постъпвам другояче, освен така, че да мога да искам, щото максимата на моята воля да трябва да стане всеобщ природен закон. Тук чистата законосъобразност на постъпките изобщо(без да се поставя в основата някой определен за известни постъпки закон) е това, което служи на волята за принцип и трябва да служи за такъв, ако дългът не трябва да бъде изобщо празна илюзия и химерно понятие“. (Кант, 1974:42) Целият мисловен механизъм на това да се ориентираш в моралното пространство, може да се сравни със съдебна процедура, в която един и същи разум играе всички роли: Взимаме за проба едно познато морално изкушение-например готовността ни да дадем обещание, което знаем, че няма да спазим. Ако се съди по вътрешния ни спор със себе си, при който претегляме всякакви аргументи, ту в полза на защитата, ту на обвинението, ясно е, че имаме морален проблем. Независимата инстанция на отсъждането, към която се обръщаме е формата на всеобщата законосъобразност-рационалния закон: Дали даването на лъжливо обещание, може да ми бъде повелено от закона на нравствеността? Може ли за съществува дълг (задължение) да се лъже? „Аз мога да искам лъжата, но съвсем не един всеобщ закон да се лъже“. Щом моята максима бъде превърната във всеобщ закон, тя ще унищожи сама себе си. Това е така, защо един всеобщ закон да се лъже при обещания би обезсмислил езиковата игра на „даването на обещания“, към чиито правила важи вярата, че те ще бъдат спазени, дори и да не бъдат. Един закон да се лъже – бихме казали ние с езика на Витгенщайн- би променил до неузнаваемост нашия език и свързаните с него форми на живот биха изчезнали. Логично е следователно да заключи, че всъщност ние държим на тези форми на живот, смятаме ги за ценни и при това положение би било крайно нерационално да искаме да ги променим. Именно за това към моралното законодателство разумът изпитва непосредствено уважение: Доброто е разумното в практическата област и именно, защото е разумно няма как да не бъде признато от разума по собствените му стандарти. С това се обяснява и онази странна морална неустойка (наричана „гузна съвест“ или „морално терзание“), която плащаме по силата на моралния закон - като разумни същества, ние признаваме рационалността на доброто, дори да не постъпваме спрямо него. ХХХ Когато се впуснахме в търсенето на смисъла на понятието „достойнство“ при Кант мислехме, че ще е достатъчно да открием основите на метафизиката на нравите, който „… не са нищо повече освен търсенето и установяването на върховния принцип на моралността…“(Кант,1974:28). Ние вече установихме кой е закона на моралността, също и как може той да се прилага. Той ни се разкри чрез рационалното уважение към законосъобразните форми на постъпване, които се заключиха в понятието за дълг. „Дългът“ от своя страна, както установихме (с една изрична резерва обаче) е условието на „добрата воля“, чиято стойност стои над всичко в моралната сфера. Този закон- „никога не бива да постъпвам другояче, освен така, че да мога да искам, щото максимата на моята воля да трябва да стане всеобщ природен закон“- е търсеният компас за ориентиране в моралното пространство на практическо равнище. С него можем да различаваме кое е добро и кое не като сравняваме, доколко постъпките ни са съобразени с дълга и кои са противни на дълга. Според Кант не е нужно повече, за да бъдем „честни и добри, дори мъдри и добродетелни“. Ние обаче, макар и да разбрахме какво е уважение, все още не сме разбрали какво означава достойнство7:Тъй като за нас обаче е важно тъкмо този въпрос, не можем да приемем за достатъчно, че откриването на моралния закон- този компас, предназначен да ни води в пространствата на практически разумното е достатъчен, за да бъдем „честни и добри“, поне по отношение на хората с увреждания. Ако и достойнството да е само една обективна характеристика на моралния закон, ние трябва да научим нещо повече за нея, защото тази обективна характеристика трябва да съдържа нещо, което да обяснява интуицията ни, че хората с ментални увреждания също притежават достойнство. Не би могло да оставим нещата така: тези, които не могат да разпознаят закона, не могат да изпълняват дълга си, не заслужават и уважение. За това за нас е от особена важност да направим заедно с Кант прехода от обикновеното морално познание към философското, не просто заради причините, изброени от него- “за да се проправи път на предписанието и да му се предаде трайност“ чрез правилното определение на моралния принцип в контекста на възможни подвеждащи понятия, а най вече заради обещанието, да се изследва изворът на този принцип, който, както изглежда според Кант е залегнал тъкмо в понятието за достойнство. 5. Царството на целите или достойнство на човечеството Във връзка с обсъждането на понятието за дълг в предходната глава достигнахме до странен извод, дотолкова странен, че тук е уместно да се запитаме, дали, така да се каже, Кант не ни измъкна достойнството „под носа“? Ние очаквахме да си обясним по-ясно какво означава „достойнство“, естествено не без оглед на собственото ни, човешко достойнство, за което толкова често говорим така, сякаш е сигурно, че го притежаваме, но вместо това Кант го преписа на един закон, нещо повече-това е дори само форма на закон! Изглежда се отдалечихме твърде много от всеки познат, ежедневен смисъл, в който сме склонни да употребим понятието за „достойнство“? Но може би ще разпознаем ориентири в езика, които да ни подскажат, че всъщност напредваме към целта, макар и не по обичайния път? Изглежда ли все още толкова странна идеята, че единствено моралния закон притежава достойнство, ако го заменим с израза-една норма може да бъде по-ценна от всичко останало? Защото ако уважението е представата за една стойност, която накърнява самолюбието ми, то достойнство и абсолютната стойност (по-значителна дори от собственото щастие!) тук трябва да са взаимозаменяеми понятия. Достойнството притежава абсолютна стойност – това вече не ни изглежда нито странно, нито непознато. Идва ни наум познатият израз „Човешкото достойнство е неотменимо“. Разбира се, с тези уеднаквявания на значенията на понятията за достойнство и стойност не отиваме много по-далеч от етимологията на думата до-стойнство, която, както и в оригиналът на немски -Würde, съдържа понятията „ценност“ и „стойност“. И все пак ние сме направили една крачка по-напред, доколкото Кант непрекъснато различава между два вида стойности или ценности, в същия смисъл, в който разграничава между два вида цели. Нека обърнем внимание на този пасаж: „В царството на целите всичко има или цена, или достойнство. Което има цена, на негово място може да се постави и нещо друго като еквивалент; което, напротив, е издигнато над всяка цена, следователно не допуска еквивалент, то има достойнство. Онова, което се отнася до общите човешки склонности и потребности, има пазарна цена; това, което и без да се предпоставя някоя потребност, е съобразено с известен вкус, т.е. със задоволство от простата безцелна игра на духовните ни сили, има цена на предпочитанието; това обаче, което съставлява условието, единствено при което нещо може да бъде цел само по себе си, има не само относителна стойност, т.е. цена, а вътрешна стойност, т.е. достойнство. Моралността е условието, единствено при което едно разумно същество може да бъде цел само по себе си; защото само чрез нея е възможно то да бъде законодателен член в царството на целите. Следователно нравствеността и човечеството, доколкото то е способно на нея е онова, което единствено има достойнство“( Кант, 1974: 91-92 ). Ние вече имаме първото експлицитно определение на понятието за „достойнство“: „Достойнство“ е онова от „нещата“, които могат да се искат, (да бъдат определящо основание на една воля ) „...на чието място не може да се постави никакъв еквивалент“. „Достойнство“ следователно е онова, към което волята се стреми, не заради нещо друго, а заради самото него. То е, с други думи – цел само по себе си. Но не казахме ли вече същото и за формалната идея за доброто, която се иска да се постигне от волята, без всякакъв интерес, само заради несравнимата и с нищо ценност? Това съвпадение на смисъла между „достойнство“ и „добро“, макар и да се проявява тук под две различни понятия, може да означава единствено, че формалния принцип на доброто и принципа на достойнството са в действителност един и същи принцип. Освен ако не е останала незабелязана някакво разлика? Ако искаме „да си върнем достойнството“, трябва внимателно да изследваме в какво може да се състой тя: Онова „в повече“, което се казва в горния пасаж е, че не само нравствеността има достойнство, но и „човечеството, доколкото е способно на нея“. Всичко, което трябва следователно да разберем е, при какви условия, ако биха били на лице, човечеството би било способно на нравственост? Логическите варианти са три: Първият: Човечеството изобщо е неспособно на нравственост. Вече е ясно, че можем да отхвърлим радикалния морален скептицизъм, тъй като до тук определихме някои условия, на които една голяма част от човечеството отговоря: Нравствеността е постижима за надарените с „разум“ - понятието за онази способност, която е необходима, за извеждането на волята от закони: („Само едно разумно същество има способността да постъпва според представата за закони, т.е. според принципи, или има една воля.“(Кант, 1974: 58) Нравствеността, вижда се, изисква и „воля“, която, според определението на Кант, е необходимо свързана с разума („Тъй като за извеждането на постъпките от закони се изисква разум, то волята не е нищо друго освен практически разум“). (Кант, 1974: 58). Вторият вариант е обратния на първият: човешката природа е изконно добра и всяка човешка воля е, без затруднение (непосредствено) добра воля (поне доколкото е в нейна власт да постига това, което преследва). Ако сме отрязали опита като инстанция за чистота и истина, ние вероятно бихме могли да застанем зад тази позиция. Но какво бихме спечелили с един такъв отговор? Нищо повече от това да не изискваме повече от онова, което вече е действителност. По този начин ние обезсмисляме напълно понятието за „нравственост“. И все пак то има своя смисъл: ние предявяваме изисквания едни към други за промяна на действителността – съдим и одобряваме постъпки, изпитваме угризения, изпитваме морални колебания. Понятието за нравственост би се изпразнило от съдържание ако не съществуваха тези практики, следователно допускането, че човешката воля трябва да се предпостави като безусловно добра (независимо дали ще приемем всички тези морални феномени за действителни (емпирично дадени) или за само за понятийно мислими) е за отхвърляне. Това е най-очевидно по отношението на понятието за „дълг“, което се съдържа в това за „нравственост“: ако волята е винаги добра по дефиниция, понятието „дълг“ е безсмислено, безполезно и няма място в сферата на нравствеността. Третият вариант е, човек да е способен на нравственост само при определени условия: Ако не е достатъчна просто „воля“ и „разум“, за да се изчерпа в понятия възможността за „нравственост“ – (ако доброто не може просто да се предпостави без-условно у разумните същества), то ние следва да разпрострем още по-нашироко нашия анализ на нравствеността (и по-специално на съдържащото се в нея понятие за „дълг“) и да опитаме да изведем от него допълнителните условия, които трябва да са налице, за да разберем основанията на твърденията, че човек е същество именно способно на моралност, че моралността е ценност, на чието място не може да се постави еквивалент и, че способният на моралност, заслужава уважение, защото има достойнство. Задачата ни следователно се свежда до изчерпателно описание на условията, при които човек е способен на нравственост. Както изглежда разумът е способност, която Кант приема за даденост при всички хора (може би, защото прекалено бързо отряза възможните възражения от страна на антропологията). В понятието за „разум“, обаче разгледано вече като практическа способност (под понятието за „воля“) той е направил една диференциация чрез разграничението между „автономия на волята“ и „хетерономия на волята“. “Автономия“ и „хетерономия“ са понятия, чиито смисъл до тук се прокрадваше между другите, които обсъждахме (чрез разграничението на морала от практическата антропология), но все още не сме ги анализирали систематично в тяхното отношение към понятието за „воля“. На този анализ сега възлагаме надеждата си, че най-сетне чрез него ще получим завършено разбиране на понятието за „достойнство“ и отговор на въпроса, как сме способни на него? Каталог: 1507 1507 -> Книга за живота, която разтърсва човека. Магически текст, който ни издига над ежедневието и кара да повярваме, че животът е чудо обяснява Габриела Хаджикостова 1507 -> Ключови думи: Мислителят, екзистенциален дискурс, Маха, Роден, Крамской, Камю „Мислителят“ на Карел Хинек Маха в поемата „Май“ 1507 -> Отчет за 2013 г и Финансов отчет за і-во тримесечие за 2014 г., Ви информирам за следното 1507 -> Програма 16 септември „Който трябва от Александър Урумов /вторник/ Режисьор Димитър Стефанов 1507 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я народно събрание проект Закон 1507 -> Технически спецификации Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|