Философия и социология
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- равноценност
- 6. Кант-заключение
- Цитирана литература
ХХХ До какво се отнася нравствеността? На този етап разполагаме със следния отговор: отнася се не до това, което е, а до това, което трябва да бъде. От нещата, които наричаме „добри“, след проверката за чистота и истина – това, което трябва да бъде, спасихме единствено „добрата воля“ и то само по понятие, тоест като мислима възможност, а не като действителност. Като абсолютно добро ние можем да мислим единствено една добра воля, но никога не ще можем да докажем нейната действителност, така както доказваме някой научен факт - с емпирични доказателства или с експерименти. Стигнахме и до понятието за „дълг“, с което отбелязахме идеалните условия, които, ако биха били на лице, не би останало място за съмнение, че постъпката е водена от добра воля. Тези условия, според Кант са също и условията, в които има смисъл да се говори за „автономна воля“. До това понятие ще стигнем ако погледнем „под друг ъгъл“ на понятието за „дълг“, а именно така, че да отчленим онзи момент в смисъла му, който именно „не пасва“ на възможността да мислим варианта за човешката воля като „без-условно“ добра. Ето какво се вижда под този „друг ъгъл“: Какво е това „трябва да бъде“, до което казваме, че се отнася морала? Не може ли да се погледне на това „трябва да бъде“ като на форма на езика ни, в която се дава една заповед, едно изискване, едно задължение, едно правило, един закон, една повеля или един императив. Всички те показват една принуда. И ако изглежда, че повтаряме неща, които вече бяха казани, то е защото сега искаме напълно да осъзнаем пълния смисъл на откритието, че морала е нещо принудително за нас. Тази принудителна сила на морала, излиза на преден план при Кант чрез неговото разграничение на два вида принуди – хипотетични и категорични. Единствено на категоричните повели, по силата единствено на смисъла, съдържащ се в понятието за „категорична повеля“ подхожда да съдържат формулата (императива) на една безусловно задължаваща повеля: „Представата за един обективен принцип, доколкото той е принудителен за една воля се нарича повеля (на разума) и формулата на повелята се нарича ИМПЕРАТИВ. Всички императиви се изразяват чрез длъжен си и показват с това длъжен си отношението на един обективен закон на разума към една воля, която според своето субективно устройство не се определя необходимо от него (показват една принуда).“ (Кант, 1974:58) Всички императиви повеляват или хипотетично или категорично. Онези представят практическата необходимост на една възможна постъпка като средство за нещо друго, което иска да се постигне (или все пак е възможно да се иска). Категоричен императив би бил онзи, който би представил една постъпка като обективно необходима сама за себе си, без друга цел.“ (Кант,1974:60) Възможността да се разбере принудителната сила на морала и неговото достойнство, а с това и да се отговори на въпроса, как човек е способен на моралност, следователно минава през въпроса, как е възможно да се мисли един категоричен императив? Но не определихме ли вече формулата на категоричния императив, мислейки просто един категоричен императив – тоест, законообразност, с присъщата й обвързваща задължителност, която отнесена към областта на постъпките ни даде формата на практическия закон: “никога не бива да постъпвам другояче, освен така, че да мога да искам, щото максимата на моята воля да трябва да стане всеобщ природен закон.“(Кант, 1974:42) Какво още иска да се знае, когато се пита, как е възможен един категоричен императив? Щом вече имаме формулата му, не сме ли доказали с това възможността да го мислим? Разбира се, но дали разбираме, това което мислим, или то се получи просто като закономерност в логиката на понятията, подобно на решение на математическа задача, в която се изразяват единствено отношения и зависимости между числа (тук понятия), но не се съдържа нищо, което да представя нашето отношение към тях (субективно). Ако това е формулата на моралния закон - закон, който всички ни би трябвало да касае, тя трябва да бъде представена така, че за никого да не остане просто аритметична сметка на понятия, която го оставя безучастен. Онова, което още иска да се знае за възможността на категоричния императив би трябвало да излезе „наяве“, когато потърсим сред понятията, в които е дадена формулата на закона, онова, което трябва да съдържа „живеца“ на обвързващата му за субектите сила, така че „да се проправи път на предписанието (на нравствеността- А.М.) и да му се придаде трайност“ (Кант, 1974:46) Въпросът, останал неотговорен до тук е следният: Понятието за коя цел съдържа в себе си тази форма на законосъобразността, така че като определяща сама по себе си цел, човек не просто е склонен към тази цел, но е принуден винаги да държи сметка за нея? Защото това „длъжен си“, характеризиращо всеки дълг, съдържа в себе си едновременно 1) понятието за един обективен закон на разума (с цялото му достойнство) и 2) за една воля, която по своето устройство е субективна, а не обективна и за това собствено „не се определя необходимо от него (показват една принуда)“ (Кант, 1974:58). „Ако допуснем обаче“-подсказва ни Кант - „че би имало нещо, чието съществуване само по себе си има абсолютна стойност, което като цел само по себе си би могло да бъде основание на известни закони, то в него и единствено само в него би лежало основанието на един възможен категоричен императив, т.е. на един практически закон.“(Кант, 1974:81) Дали под понятието за тази „цел сама по себе“ си не се има предвид „бог“, като израз на идеята за най-висше добро? Това вероятно е цел, която би ни развълнувала и обвързала с моралната повеля на императива. Само че понятието за една съвършено добра воля, която в същото време е принудена да е добра е безсмислено. Следователно и възможността да се мисли един категоричен императив във връзка с идеята за божествена воля (или изобщо света воля) отпада. И така - достойнството на морала изглежда не се състои в пълната победа на разума, която би означавала, винаги да искаш това, което разума повелява. Понятието за „дълг“ няма смисъл по отношение на едно същество, което по необходимост избира доброто. Но също никога не можем да получим чисто понятие за „дълг“ и ако задължението да действаме морално идва от интереса ни да не противоречим на една превъзхождаща ни воля (Бог). Това е така, защото стана ясно, че смисълът на понятието за дълг, няма връзка с понятията „интерес“, „страх“ или „склонност“. Остава ни обаче интересното описание на един конфликт, разиграващ се в разума: конфликт между „уважаваното“ (обективната правилност, предписана от разума) и субективно желаното, което ни тегли в посоката, обратна на дълга. Не ни остава следователно да мислим нищо друго, освен, че този конфликт на разума е вече самият морал - че моралното съзнание е онова, което се разкъсва между принципност, от една страна и желания, от друга, воювайки в себе си, за да преодолее онова, което мисли като своя слабост. Можем ли да мислим морала в този смисъл като украсен и от понятието „достойнство“? В действителност е напълно уместно да се каже, че участието в една такава битка е „достойно“, само когато мислим, че изходът от нея не е нито необходим, нито предопределен (например от Бог или от слабостта на противника). Защото няма никакъв смисъл да наричаме някого „достоен“ само, защото се е впуснал в дадена битка, която той предварително знае, че ще спечели. Това също изобщо не може да се нарече „битка“, а според различните възможни обстоятелства -“разиграване на фарс“ , с оглед на някаква полза от разиграването му, или пък, за автоматизъм-навик, природа. Във всеки случай при такива условия участието в „битката за доброто“ не би предполагало понятие за абсолютна стойност (каквато предполага понятието за достойнство). За това понятието „достойнство“ трябва да намери своето истинско място единствено тук, в описанието на моралното съзнание като белязано от напрежението между действителността и настойчивостта на желанията, потребностите, склонностите, интересите и мощта на стремежа към щастие и, от другата страна-нищо не обещаващия за тяхното задоволяване разум, представящ ни само формата на правилната, с оглед на доброто постъпка. Там, където победата на нравствеността не е нещо саморазбираемо и предизвестено, а трябва да бъде завоювана всеки път наново, при всяко следващо решение, което изисква случайността на опита, то борбата за нея напълно удачно би трябвало да се нарече именно „достойна“. Следователно ние най-накрая имаме право да приемем описания конфликт за основен белег на моралното съзнание, който го отличава както от святата воля (напълно доброто състояние на съзнанието, което е такова не по принуда на дълга), така й от безразличната към всякакви идели на доброто воля, която можем да наречем инструментална. (За същества, които не се предполага разум, при Кант не се предполага и воля и при това положение на понятията те се причисляват единствено като членове на природата, нямащи отношение към нравствеността). И доколкото можем да говорим за нравствеността като за единствено като за едно трудно постижимо изискване на разума, ние трябва да заключим че тя е границата на разделяне между две природи, в едно такова същество, проявяваща се единствено в конфликта на тези природи. В този смисъл, само разумни, но телесни същества, зависими от нуждите си са способни на морал и, съответно, на неговото достойнство. Само когато има морален конфликт има морал. Това може би изглежда като тавтология, но всъщност не е, тъкмо, защото включва диалектично противоборство на това, което трябва да бъде според разума, срещу приемането на фактичността на постъпките сякаш те са необходимо наложени, предопределени. А има морален конфликт, защото разумни и в същото време емпирични същества не могат да ръководят постъпките си нито просто от природните си инстинкти, нито винаги единствено и само от разум. В диалектиката на този конфликт със себе си се разкриват две неща за съществата, способни на моралност ( на достойнство да бъдат цел сами по себе си): от една страна тяхното несъвършенство- само разумни, но несъвършени и крайни същества не могат винаги да разпознаят доброто, а дори, когато успяват, трябва да се борят за позицията или за гледището на разума при определянето на постъпките си като се изправят срещу определящите основания на инстинктите и склонностите си. Именно в тази борба, доброто (практически разумното) се схваща като дълг, а не като даденост и се налага като повеля. От друга страна самата тази битка в разума8 е белег за това, че тези същества са повече от простата съвкупност на инстинкти, желания, емпирична определеност или пък просто пресмятащ ползите разум, подобен на изчислителна машина. И ако в контекста на постигнатото разбиране сега отново си зададем въпроса “ Но що за достойнство е това да си подчинен на един закон, (бил той и закона на добродетелта), какво общо има „подчинение“ с „автономията на волята“ вече имаме“за какво да се захванем“, за да потвърдим, че такова сходство има.: Има смисъл да се говори за автономия, когато някой се противопоставя на зависимостите си като емпирично същество, когато му пречат да се реализира като морално същество. От перспективата на хетерономията на определящите основания, не може да не се мисли като достойнство постигането на автономия (подчинението на волята на принципа на нравствеността). Съзнанието за това постижение (автономията) е едновременно с това осъзнаване на една особена безусловната ценност, която имат идеалните принципите, в сравнение с условните рационални интереси и подчиняващите страсти. Когато разумът осъзнава възможността за автономия, той осъзнава значението на достойнството като най-висша ценност. ХХХ Не може вече да не сме разпознали, че именно човешкото съзнание (поне то) е белязано от това раздвоение, описано тук под понятието за „морално съзнание“. Вече можем да обясним с какво право (при какви условия, ако биха били изпълнени) ние бихме настоявали, че човечеството е способно на достойнство. Способно е, доколкото е способно да бъде мислено като способно на автономно действие. Следователно не понятието за „Бог“, нито това за „интерес“ или за „щастие“ съдържат понятието за онази „цел“, която търсехме, за да послужи за определящо основанието на волята да определи сама себе си към доброто по формата на всеобщата законообразност на постъпката. Понятието, съдържащо тази цел е това за „човек“: „Сега аз казвам: човекът и изобщо всяко разумно същество съществува като цел сама по себе си не само като средство, за да бъде използван по желание за тази или онази воля, а по-скоро трябва във всичките си постъпки, насочени както към него самия, така и към други разумни същества, да бъде разглеждан винаги същевременно като цел“. (Кант, 1974:81) Целта или материята, която съдържа едновременно понятието за всеобщост и за субективност е понятието за „човечеството“, доколкото то може да има цели (или максими) подходящи за всеобщо законодателство. Ние наричаме такива цели идеали или ценности. Идеалите и тяхната ценност, както изглежда се състои тъкмо в това, че са подходящи да бъдат не само собствени, а всеобщи цели. Принципът на нравствеността сега вече може да се изрази според тази цел под една втора формула на открития вече закон на нравствеността. Тази втора формула е формула на все същия закон, но има предимството да приближава идеята за задължението към доброто до нагледа и до чувството и така по-лесно да проправя път на предписанието на закона към човешкия разум. Категоричния императив следователно е мислим и под формулата: „Разумното същество като цел според природата си, следователно като цел сама по себе си, трябва да служи при всяка максима като ограничително условие за всички само относителни и произволни цели.“ (Кант, 1974:94) Остана ни да разплетем само още един „възел“, в които понятието за „достойнство“ изглежда все още е оплетено, за да можем да кажем, че сми разбрали ясно, какво означава това понятие за Кант: От гледна точка на емпиричните определящи основания преодоляването им е проява на автономия, но дали от гледната точка на разума, като подчинен на моралния принцип, това не се мисли като зависимост и подчиненост? Как понятието за подчинение на моралния закон, от гледна точка и понятието за достойнство е възможно да се мислят заедно в контекста на отговорите до тук? Отстранявайки възможността моралът да се мисли под понятията на една воля, определена към действие под заплаха от наказание или от интерес, от надежда или обещание за възнаграждение, то единствения начин да мислим достойнството като несравнима с нищо стойност, на чието място не може да се постави никакъв еквивалент, и на която можем единствено да засвидетелстваме уважение (което е всъщност обичайния, ежедневен смисъл на понятието за достойнство) е да мислим човекът едновременно като член, но и като законодател в едно „царството на целите“. По аналогия с едно царство на природата, определено от общи закони, Кантовото понятието за „царство на целите“ ни позволява да мислим едновременно равноценност на множеството от цели сами по себе си, недопускащи еквивалентност или взаимозаменяемост, по начин, които не изпуска нито формалността на закона, нито субективността на целите. Общ закон, с тежестта на категорична повеля, тук може да се мисли единствено, ако той повелява да се пази свободата на целеполагане, същата тази свобода, която субектите си извоюват срещу природата, когато го полагат, когато го следват и дори – когато го престъпват9 Единствено този начин на мислене позволява понятието за „дълг“ да се мисли без противоречие с това за собствено достойнство: като член на царството на целите ти се подчиняваш на закон, който и сам би издигнал, следователно на собствения си закон, следователно като законодател. Отношението, което „цели сами по себе“ си дължат едни на други, следователно е „взаимно уважение“, признаващо вътрешното достойнство на способните сами за себе си да придават законосъобразност на постъпките си. Това уважение, задължава към съпричастност към целите на другите под понятието за „дълг към човечеството“.Тази съпричастност от уважение е и единственото ограничение, което сам поставям пред собствената си свобода, тогава когато тя не би могла да бъде цел и на другите.. „Царство на целите“ е следователно понятието, под което е възможно да мислим един категоричен императив, способен „да опази достойнството на човечеството“. Това е най-удобно под формулата: „всички максими, изведени от собствено законодателство, трябва да се съгласуват с едно възможно царство на целите като с едно царство на природата“.(Кант, 1974:94) 6. Кант-заключение: Следвайки Кант до тук получихме възможност да мислим условия, при които човек е способен на нравственост, а следователно и на достойнство. Той е способен на това ако го мислим едновременно като член и като законодател в едно възможно (идеално) царство на целите сами по себе си. Показахме, че е възможно хората да се разглеждат като определящи сами закона на отношенията си, в една отвоювана от първата, втора - интелигибелна природа (в едно царство на целите). „Царство на целите“ е мислимо единствено при предпоставката на идеята за свободата, разбрана тук като взаимно уважение към способността на разумните същества да си поставят сами на себе си цел. Дали тази възможност е също и действителност, дали това, че е възможен един такъв начин на гледане на нещата,означава че ние „гледаме така на нещата“,т.е., че всички разумни същества са не само мислими като свободни, но и действително са такива, е въпрос, който занимава Кант в третата последна част на Основи на метафизика на нравите, както също и в Критика на чистия разум (1788). За нас тук е достатъчно да представим отговора, до който Кант стига, тъй като на базата на проведените вече анализи, той е напълно закономерен, кохерентен, убедителен, разбираем и интересен. Този отговор е следният: пълната убеденост и сигурност в действителността на морала не може да прибави (а дори може да отнеме) нищо, нито от неговото достойнство, нито от нашето, тъй като и без основания за такава убеденост, ние разбираме цялото достойнство, което се съдържа в идеите за свобода, автономност и нравственост. Достатъчно е следователно само да можем да мислим за себе си като за свободни – т.е. способни на моралност, за да бъдем със същия този акт, вече и законодатели на един идеален свят, който наистина не е напълно в наша власт да направим действителен, но достойнството, на който вече има пълния си смисъл дори само в усилията на волята, опитваща да придаде действителност на идеалното10.Под идеята за човечество като царство на моралността, действително ние можем да мислим онова определящо основание на волята, което отмества (трансцедира) моралните ни усилия, отвъд техния действителен успех или провал и така за самите си да спасим значимостта и ценността на това да имаш собствени цели, да не си безразличен към целите на другите и да си заитересован от това, човечеството да продължи да съществува като царство на целите, доколкото това биха могли и да са твои цели. Ако не знаем дали съществува Бог или не (а това ние няма как да знаем) единственото, което ни остава, е да вярваме в добрата воля на човечеството. Ние разбира се не можем да не приемем, че един такъв начин на мислене безспорно притежава именно „достойнство“. Това обаче, което от перспективата на хората с ментални увреждания,все още не може да бъда прието е, че това е единствения възможен смисъл на понятието за „достойнство“- че ние сме изчерпали всеки негов възможен смисъл. Не можем да направим това, доколкото от анализа на понятия, които са изначално свързани с това за „рационалност“ не можем да отговорим на следните въпроси, касаещи хората с ментални увреждания: 1. Доколко хората с увреждания имат морални конфликти като описаните тук в термините на законосъобразността, от една страна и потребностите от друга, дори и ако да не са способни на автономия в описания от Кант смисъл? 2. Могат ли те да действат против склонностите, инстинктите си, непосредствените си интереси? 3. Могат ли да се противопоставят на средата си и на други хора, да изискват зачитане и уважение? 4. Могат ли, обратно, хората с ментални увреждания да разпознават като важни цели на други хора и в този смисъл да искат тяхното осъществяване? 5. И можем ли да твърдим, че действията им са единствено природно детерминирани? Без Кант, който прави ясна връзката между достойнство и нравственост в свързващите звена на добрата воля, дългът- хипотетичен и категоричен, законосъобразност и свободата, съзнанието за равенство (равноценност) на целите сами по себе си, ние не можехме да поставим тези въпроси, които касаят как се решава нормативния въпрос за достойнството на хората с ментални увреждания. На тях, на този етап не може да бъде отговорено еднозначно (а нормативността изисква еднозначност). На тях също може би не може да се отговори напълно задоволително, без да се вземат предвид и данни от антропологията, поведенческата психология, социалните изследвания, изобщо без да държим сметка за емпиричните изследвания в областта и за многообразието от случаи. Това, което обаче можем да направим в помощ на тези изследвания е да потърсим алтернативен начин за концептуализиране на достойнството, който да ни даде понятия, в които то изобщо може да се мисли, така, че да обхваща и достойнството на хората с увреждания. Защото, разбира се всички тези дисциплини се нуждаят от адекватните понятия, към които данните трябва да бъдат отнасяни, а анализа на понятия е работа на философията. Следователно ние си вземаме от Кант спечеленото – възможността да фокусираме въпроса за достойнството на хората с ментални увреждания в търсенето на отговор на тези пет въпроса и продължаваме да търсим, как е възможно да мислиш (разбира се не просто да предпоставяш без-условно) хората с ментални увреждания като притежаващи достойнство. Ако успеем да достигнем до определение на тази възможност, според казаното от Кант, това би било достатъчно, за да определим и условията, които биха пазили това достойнство. Цитирана литература Витгенщайн,Л. 1988, Избрани съчинения,Философски изследвания, София Кант,И. 1993, Критика на практическия разум, София Кант, И. 1974, Основи на метафизика на нравите, София 1 Имануел Кант, Основи на метафизиката на нравите (41стр.) 2 За Витгенщайн значението на думите, които създават някакво неразбиране, неяснота или объркване би могло да се проясни чрез философската работа по описание и сравнение между езикови употреби, в които се употребяват спорните понятия. Семейните прилики в употребата на понятия се установяват според обичайните обстоятелства, съпътстващи употребата на тези изрази. Към тези обичайни обстоятелства принадлежат повторението или постоянното присъствие на определени други понятия, повторения в ефекта на изказването, припокриване на целите, които се преследват с изказването на този израз и липсата на изрази на неразбиране от страна на диалогичните партньори. За ролята на философията в рамките на възгледа на Витгенщайн за значението на езиковите изрази като употреба виж напр. §125-133, стр.197-198. 3 Може би, би било полезно да вмъкнем тук пояснението, че от гледна точка на смисъла, няма никаква разлика, дали ще кажем, че това са бележки върху граматиката на употреба на понятието морален закон, или става дума за търсене на обективно практическо основно положение, тъй като граматиката на понятието закон и граматиката на обективността са от едно и също семейство-както би казал Витгенщайн. Няма никакъв смисъл да се употребява думата „закон“, ако не мислим, че той трябва да важи за всички и при всякакви релевантни обстоятелства. Че Кантовата морална философия може да се преведе безпроблемно от речника на практическата епистемология в речника на философията на ежедневния език, най-добре е демонстрирано от Джон Ролс с Теория на справедливостта (1971), където тя е интегрирана. 4„ Една метафизика на нравите …е абсолютно необходима не само от подбудителните основания на спекулацията, за да се изследва изворът на лежащите a priori в нашия разум практически основни положения, а защото самите нрави са изложени на всякаква поквара, докато липсва онова ръководство и върховна норма за тяхната правилна преценка“. (Имануел Кант, Основи на метафизиката на нравите: 25) 5 „…Нравственият закон обаче в своята чистота и истинност (което именно е най-важното в практическата сфера)...“ (Кант,1974:25). 6A. Schopenhauer, On the Basis of Morality (Indianapolis: Hackett, 1965), p.100. Виж също: M. Rosen. Dignity. Its History and Meaning (2012: Section 1) 7„На какво се основава това уважение, до тук не можем да разберем, но разбираме до толкова “че е уважение към стойността, която далеч надвишава всяка стойност на това, което се възхвалява по склонност, и че необходимостта на моите постъпки от чисто уважение към практическия закон е онова, което съставлява дълга, пред който трябва да отстъпи всяко друго подбудително основание, защото дългът е условието на една сама по себе си добра воля, чиято стойност стой над всичко.“ 8 В подкрепа на тази интерпретация на Кант, можем да се запитаме, дали тъкмо липсата на израз за такава битка със себе си, не е онова, което ни шокира, когато някой равнодушно обяснява мотивите си за едно престъпление, излагайки равно и гладко единствено причинно следствената връзка на мотивите си, сякаш става дума за прост алгоритъм в науката. При човешките същества, пълна разбираемост в линейните термини на целите и средствата, когато те са използвани срещу целите на други човешки същества,ни смущава и плаши повече, отколкото цялата сложност и обърканост, на „моралната“ слабост и падение, която, както излиза от анализа на понятията да тук, е част от правилата на моралната езикова игра. Не автоматизмът и липсата на задръжки сами по себе си ни стряскат, защото те не ни стряскат при машините или при животните, а това, че ги разпознаваме при едно същество, за което е обичайна ситуацията да е във „вътрешно противоречие“ със себе си, „да се бори със себе си“.За Кант обаче, липсата на израз на противоречие все още не би означавала сигурна липса на такова противоречие, тъй като по понятие опитът не може да даде сигурност. Нещо повече, за Кант, единствено предпоставката, че някой е разумно същество, изисква у него да се предпостави и морално съзнание, а следователно и му се дължи уважение.: „ Няма човек, дори най-лошият злосторник, стига само в други случай да е свикнал да си служи с разум, който, когато му посочат примери на честност ва намеренията, на постоянство в следването на добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство ( и при това свързани с голямо пожертване на изгоди и на удобство), да не поиска и той също да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само поради склонностите и подтиците си , при което все пак му се иска едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности. С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е свободна от подтиците на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от този на своите желания в полето на сетивността...“ (Кант, 1974:121-122) Този мотив е много интересен, защото обосновава пазенето на достойнството и правата, включително на хора, които действат срещу свободата и правото на други хора. 9 “Ако внимаваме върху самите себе си при всяко нарушение на някой дълг, намираме, че действително не искаме максимата ни да стане всеобщ закон,защото това ни е невъзможно.....Само си вземаме свободата (или поне само за този път)да направим изключение от него за нас в изгода на склонността ни.....При все, че това не може да бъде оправдано в собствената ни безпристрастно поставена преценка, то все пак доказва, че действително признаваме валидността на категоричния императив и си позволяваме (с цялото уважение към него) само някои, както ни се струва, незначителни и принудителни изключения.“(Кант,1974:76) 10„ Аз тръгвам по този път да приема, че за нашето намерение е достатъчна само свободата, която разумни същества поставят в основата при постъпките си само в идеята, затова да не би трябвало да се обвързвам свободата и в теоретическото й значение. Защото дори тази работа и да остане незавършена, все пак за едно същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за собствената си свобода, важат същите закони, които биха задължили едно същество, което би било действително свободно. Следователно можем да се освободим тук от товара, който тегне над теорията.“ (Кант, 1974:112) Каталог: 1507 1507 -> Книга за живота, която разтърсва човека. Магически текст, който ни издига над ежедневието и кара да повярваме, че животът е чудо обяснява Габриела Хаджикостова 1507 -> Ключови думи: Мислителят, екзистенциален дискурс, Маха, Роден, Крамской, Камю „Мислителят“ на Карел Хинек Маха в поемата „Май“ 1507 -> Отчет за 2013 г и Финансов отчет за і-во тримесечие за 2014 г., Ви информирам за следното 1507 -> Програма 16 септември „Който трябва от Александър Урумов /вторник/ Режисьор Димитър Стефанов 1507 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я народно събрание проект Закон 1507 -> Технически спецификации Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|