Gatanki ot nebeto
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| КАКВО ЧУВАТ УШИТЕ ВИ Защото сърцето на тези хора е закоравяло — суши трудно слушат и затворили са очите си, за да не би някога сочи да видят и суши да чуят и със сърце да разберат. (Мат. 13:15) Един монах трябвало да отиде до големия град. Някакъв човек също бил тръгнал натам и помолил монаха да върви с него. Когато стигнали в града, на едно натоварено и много шумно кръстовище в самия му център монахът казал на спътника си, че чува щурец. – Имаш превъзходен слух, отче – възкликнал мъжът с нотка на недоверие. – Не! – отрекъл монахът. – Слухът мине е по-различен от твоя. Всичко зависи от това какво си настроен да чуваш. 1 Американска писателка хумористка. – Ба Съмнявам се – гласно изразил сега недоверието си мъжът. – Аз не бих могъл да чуя щурец сред този шум – Повярвай ми, наистина всичко зависи от това какво е важно за теб – настоял монахът. – Сега щети демонстрирам – казал той, извадил от джоба си няколко монети и небрежно ги пуснал на асфалта. Въпреки ужасния шум, всички хора наоколо извърнали глави, за да проверят дали пръсналите се стотинки не са изпаднали от техните джобове. – Сега разбираш ли – попитал монахът. – Всичко зависи от това какво е настроен да чува човек и кое е станало важно за него. Ако всеки ден слушаме скандали и лоши новини, слухът ни се настройва да възприема грозното и злото. Ставаме страхливи и безпомощни и започваме да вярваме, че животът е труден, че хората са лоши, а светът е ужасно мяс- то... А междувременно щурците пеят, листата шумят, ручеите ромолят, а ние не ги чуваме. Тази история ме накара да си спомня за моята прабаба. Тя почина, когато бях още малка, но споменът миза нея е много ярък. Съзнанието мие съхранило дори аромата ѝ, усещането за мекотата на скута ѝ, където често сядах, и дори помня гласа ѝ, когато си тананикаше. А тя го правеше постоянно, въпреки че беше глуха. Махаше слуховото си апаратче и пееше. Как чуваше музиката – не знам. Може бие слушала сърцето си, а там е припявал сам Бог. Защото прабаба ми беше набожна. В годините на социализма, когато посещенията в храма (меко казано) не се поощряваха, тя редовно ходеше нацърква и никога не пропускаше да каже молитвите си сутрини вечер, както ида се прекръсти, обърната към стената, докато останалите от семейството я имитирахме шеговито зад гърба ѝ. Тя обаче, заслушана в нещо, което ние не чувахме, нехаеше – и за нашите подигравки, и за случващото се около нея. Има обаче една емблематична случка, свързана с нейната глухота, която у дома още разказваме през смях. Въпреки че е малко нецензурна, ще вия разкажа, Защото, струва ми се, онагледява много добре идеята за глухотата като личен избор. Баба ми (снаха на прабаба) една сутрин я помолила да измие чиниите, защото бързала за работа и нямала време. Прабаба ми обаче вдигнала рамене и казала, чене чува. Баба ми повторила молбата си. И отново. И отново – вече с най-високия глас, който можела да изкара от себе си – Измий чиниите – Ами не чувам. – отвърнала прабаба миза пореден път. Вече изгубила търпение, баба промърморила тихичко подноса си Дати пикам в ушите. Каква била изненадата ѝ обаче, когато прабаба ми отговорила съвсем адекватно на едва доловимия ѝ шепот Ако щеш и друга да я свършиш, снахо – не чувам. В неделните дни, когато прабаба ми се връщаше от служба, винаги я питахме (разбира се, иронично) какво е казал попът. А тя неизменно отвръщаше – Че откъде да знам Аз свалям апаратчето си. Тогава недоумявах, но сега вече разбирам прабаба ми наистина трябва да е притежавала тази непостижима за много от нас способност да чува Бог направо със сърцето си. Изтегляне 0.77 Mb. Сподели с приятели:
|