Gatanki ot nebeto
ИСКРЕНИ ЛИ СТЕ ВЪВ ВЯРАТА СИ А В
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| ИСКРЕНИ ЛИ СТЕ ВЪВ ВЯРАТА СИ А В НЕВЕРИЕТО? Вярвам, Господи Помогни на неверието ми (Марк. 9:24) Един човек се разхождай по скалистия бряг над морето и загледан в пейзажа, стъпил на самия ръб, подхлъзнал се и полетял надолу в пропастта. Падайки, успял да се хване за клончето на малко дърво, стърчащо от скалата. Докато висял, брулен от силния вятър над бурното море, човекът осъзнал цялата безнадеждност на положението си. Далече под него се виждали само остри скали, а начин да се измъкне нагоре нямало. Ръцете му, стискащи клончето, за което се бил хванал като за спасителна сламка, постепенно отслабвали. „Само Бог може да ме спаси – помислил си мъжът и започнал да се моли. Изведнъж от небето се разнесъл глас Вярваш ли наистина, че мога да те спася, човече. „Вярвам, Боже – само Ти едничък можеш да ме спасиш в този момент – отвърнал разпалено мъжът. „Добре тогава, пусни клончето – казал Бог. „Абе Ти мене за луд ли ме имаш – възкликнал човекът. Чудесна притча Чудя се дали има човек, който да не се разпознава в образа на висящия над пропастта мъж в някакъв момент от живота си Мен обаче историята ужасно ме натъжава. Разказах я само за да мога след нея да разкажа една друга история – от Евангелието. Тази за бащата, чийто син бил обладан от бяс. Нечистият дух страшно измъчвал момчето, а баща му, като всеки родител, бил готов на всичко, за да се излекува детето му. И потърсил помощ при Христос – Този за Когото всички казвали, че е сам Бог и че за Него няма нищо невъзможно. Любимият ми момент в разказа е срещата на пълното отчаяние с най- искрената надежда. Парадоксът намига, побрал в себе си тотално неверие и абсолютна вяра, е най-правдивото описание на човечност, което съм срещала някога. 25 ...ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни (Марк. 9:23), моли бащата с нотка на скептицизъма Христос му отговаря А ти пък, ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия! (Марк. 9:23). Тогава бащата произнася това култово признание, Заради което толкова харесвам историята Вярвам, Господи Помогни на неверието ми! (Марк. 9:24). Мъжът изповядва вярата си, но изповядва и съмнението си. Признава, че има граници, които не може сам да преодолее, но заявява, че е готов да опита – с помощта на Бога. Има смелостта да пусне клонката, за която сее хванал като за спасителна сламка, с абсолютната убеденост, чене тя ще го спаси, а Този, Който е създали него, и нея. И за разлика от мъжа над пропастта, се отказва от човешката си самонадеяност. Първият моли за спасение, стига да е в границите на допустимата от него представа за „възможно-невъзможно“. Макар изчерпал всичките си варианти да се спаси сам, той не е готов да се откаже от претенциите си, че най-добре знае КАК може или не може да се случи спасението му. Въпреки че самото това спасение е немислимо за човешкия ум. Вторият прави най-важната крачка, която човек може да направи. Тази отвъд себе си, тоест – преодолява гордостта. През годините се убедих отличен опит, че човек най-трудно се отказва от самоизмамата за собствената си важност, дори с риск да съсипе живота си. Или дори да го изгуби. Неособено умно поведение, но тя, глупостта, вече знаме винаги надменна и самодоволна. Не ели горделиво и самонадеяно да казваш на Бога как да върши работата си Да търсиш свръхестествена помощи да я вкарваш в човешки рамки Да си измисляш параметрите на Бога, да поставяш на пиедестал някакви собствени представи за Него, които всъщност не са нищо повече от въздух под налягане Но „многомилостив е Бог възкликва псалмопевецът. И е прав. Предузнавайки в какво ще се превърнем, Творецът е устроил вътрешностите ни премъдро, та поне да можем от времена време да изкарваме събралия се въздух от надутостта ни, докарвайки по някоя звучна пръдня – за приземяване. ПП: Извинявай, тате, но не издържах. Бележка Бях обещала на баща ми, че в тази книга няма да се пърди... |