ПОЗВОЛЯВАТЕ ЛИНА ПРОБЛЕМИТЕ ДАВИ ОБСЕБЯТ

на проблемите вдухана подхода на Алексей. Той пък, от своя страна, много пасвана моето (християнско) виждане по въпроса. По повод зачестилите случаи с клиенти, търсещи помощта муза справяне с различни страхове вследствие на повишена тревожност, Алексей наскоро коментира, че живеем в паниккултура. Напълно съм съгласна с такова определение – наистина живеем в среда, белязана от болезнено чувство на несигурност. Като ни създава това усещане, социумът същевременно патологизира тревожността. Тя ни се представя преди всичко като разстройство, медицинско състояние, заболяване, което трябва да бъде лекувано. През а попаднах на статистика, че употребата на антидепресанти е нараснала 400 пъти за 20 години Впечатляващо И също така – много ясен показател, че тревожността е сведена до състояние, което е от компетенциите на медицината, понеже подлежи на медикаментозна терапия, а успешността на лечението се измерва с постигнатото ниво начесто) дебилен непукизъм.
Социумът много ярко проявява тенденция да изкривява света ни. Поставено в крайност, нормалното и конструктивното често се превръща в заплаха за живота ни. Така например тревожността ни се представя като нещо непременно разрушително. Нейният антипод – „дебилният непукизъм, може да бъде не по-малко разрушителен. Но никой не предупреждава затова. Във фейсбук постоянно се натъквам на препоръчваните с огромен ентусиазъм хапчета „непукопетин“ – символна
„непукисткото“ отношение към живота, които ще ни спасят от тревогата. Не мисля, че подобно отношение може да спаси някого от тревогата, но съм сигурна, че ограбва автентичното преживяване на много важни моменти. В действителност тревожността невинаги е патологично състояние. Тя може ида е здравословна и в същината си често е градивна. Човекът по принцип е тревожно същество, доколкото е способно на осъзната активност. Всяка човешка дейност сама по себе си е някакъв вид предизвикателство и изпитание, а тревожността е индикатор, че сме готови за преодоляване на изпитанието. Че сме активизирали своите ресурси (воля, интелект, въображение и при сме събрали куража да се изправим срещу съмненията и страховете си, за да дадем най-доброто, на което сме способни. В този смисъл тревожността е мярка за осъзнатост, за целеустременост, за посветеност в това, което е важно за нас. Тя е познатото на мнозина тревожно присвиване на стомаха, сценичната треска, съпровождаща нашите житейски изяви. Тревожността става проблематична, когато се фокусираме
върху изпитанието, а не върху преодоляването му. Върху проблема, а не върху решението. Някои психологични практики (като психоаналитичната терапия например) понякога ни подвеждат да вярваме, че колкото повече се задълбаваме и обясняваме даден проблем, толкова повече нараства

вероятността да открием и неговото решение. Според Алексей обаче, фокусирането в проблемите и в обясняването им не дава резултати, нито ни прави щастливи. Пак си оставаме нещастни, но вече с обяснение. В тази връзка се сещам един виц.
Двама приятели се срещат и единият пита другия
– Къде се губиш бе, човек
– Ходя всеки ден на психоанализа.
– И защо?
– За да разбера защо жена мине иска да прави с мен секс.
– И защо се занимаваш с глупости
– Как ще са глупости Ти знаеш ли кой е Зигмунд Фройд
– Не, а ти знаеш ли кой е Пешо Картофа
– Не, кой е
– Този, който прави секс с женати, докато ти ходиш да анализираш
сексуалните ви проблеми.
Линейната зависимост „проблем-решение“ пренася проблематичната нагласа и мислене в самото решение. Така обаче на практика човек остава без решение. Според Айнщайн не може същото мислене, което създава даден проблем, да реши същия този проблем. В Притчи Соломонови също се казва, че каквито са мислите в душата на човек, такъв е и той (Прит. Сол. 23:7). Сиреч, можем да променим резултатите само ако успеем да променим мисленето. Промяната в нагласата е тази, която ни помага да конструираме нова реалност за себе си. Подходът на Алексей предлага такава възможност за излизане от проблематичната логика – чрез абсурди игра. За мен най- ценното в него е именно това радикално премахване на сериозността като нагласа – когато, ръководени от егото, сме се взели много на сериозно. Подобна егоцентрична нагласа е ригидна, негъвкава и ограничаваща. Тя ни пречи да живеем пълноценно, защото изключва всичко, което има друг източник освен себе си. Ако я поставим в християнски контекст, ще видим, че в крайна сметка сериозността, за която говори Алексей, е същата като при първите хора в райската градина. Именно раздутото чувство за собствена важности значимост е в основата на грехопадението. Във възгордяването на човека, взел себе си за мяра за всичко и повярвал във своето всесилие, се крие причината за патологичната тревожност на съвременните хора. Защото да сме болестно разтревожени означава само едно че наистина сме се взели много на сериозно и че отново извършваме първородния грях. Възгордяваме се, обръщаме гръбна Бога, поставяме себе сив центъра на проблематичното