Gatanki ot nebeto
ИМАТЕ ЛИ ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| ИМАТЕ ЛИ ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА ...Оставете децата да идват при Мене и не им пречете... (Марк. 10:14) Един баща направил в градината си лехички с формата на буквите от името на сина си и засадил някакви цветенца. След десетина дни момченцето изтичало при баща си и удивено му съобщило, че името му е израснало в градината, изписано с цветя. Бащата се усмихнали дал вид, чене вярва такова чудо да сее случило. Тогава детето започнало да настоява да го заведе в градината, за да се увери сам, със собствените си очи. Бащата се съгласил, но когато отишли в градината и видял надписа, попитал: – Това не ели просто случайност Момчето се замислило. – И как така изведнъж тук ще израсте точно моето име – попитало умното дете. – Някой трябва да го е написал нарочно, само че аз не знам кой и как. Използвайки случая, бащата казал на детето си – Вярно е, сине – ти си прав, това не може да се случи от само себе си. Така и целият свят, който виждаш, не е възникнал сама е създаден от велик Творец, за когото няма нищо невъзможно. Един от най-ранните ми детски спомени е как веднъж баща ми издялка красиво кората на една тънка пръчица и ми каза, че била вълшебна. Увери мече мога да ѝ кажа три желания и тя ще ги изпълни. Разбира се, татко себе подготвил за лесно предвидимите желания на четиригодишното си глупаче шоколад, бонбони и дъвка. Сцената обаче е още пред очите ми как седим на масата в двора пред старата къща на баба, как аз прошепвам на пръчицата какво искам, после как татко я доближава до ухото си, изслушва я, кима с глава, след което става, влиза вкъщи и пред ококорените ми от изумление и възторг очи скоро излиза с лелеяното лакомство. Никога не изгубих усещането си за вълшебство. Вярата, че зад света стои велик магьосник, оттук насетне винаги е съпровождала всичките ми търсения през годините. Да видя баща мис кутия Карамел МУ в ръка, след като съм прошепнала на онази пръчица „Бонбонки!“ се оказа с необратими последици за мен – приех чудото за норма на живота ми. Никога не станах просто мечтателка. В мечтаенето винаги ме е притеснявало усещането за разделение – сякаш между мечтата ми имен има преграда. Аз съм от едната ѝ страна, в моя сиви безрадостен свята мечтата мие от другата – една светла и радостна, но труднодостъпна реалност. Нещо като златно ключе за щастието ми, поставено зад блиндирана витрина. Познавам мечтатели, които останаха завинаги да ахкат пред витрината с мечтата. Други тръгнаха да овладяват техники за преследване на мечти. Някои дори хвърлиха неимоверни усилия, за да строшат стъклото, зад което се крие заветното съкровище. Но колко странно. След голямото усилие много често се оказваше, чеса се прехласвали пред погрешна витрина. Вълшебната пръчица на баща мине ме превърна в пасивен мечтател, нитов борец за мечти. Орисаме да остана завинаги активен откриватели проявител на чудната реалност тук и сега. Завинаги ме омагьоса да запазя характерната за детето способност да възприема и преживява реалността като чудесна сама по себе си. Много ме забавлява дебатът дали родителите трябва да позволяват на децата си да вярват в Дядо Коледа или не, и ако да – докога. Всъщност – не ме забавлява, разстройваме. Светът, който ние, възрастните (жертви на епохата, често по инерция конструираме за децата си, е свят, в който Бог и човек обитават две отделни реалности. В този свят Бог, Дядо Коледа, магьосникът зад света, има право да слиза само набързо, винаги тайно, през тесния отвор на комина, който бълва задушливите пушеци на живота ни. И не повече от десет години. Толкова. Това е пределът, след който вече си голям, за да вярваш в подобни измислици. Обичам християнството, защото коригира изкривената представа за детството. Самото му изповядване е детство заради начина, по който отново събира ведно цяло раздробената ни вселена. Най-ценното в детството е именно интегритетът – способността за преживяване на цялата реалност – видимата и невидимата, като едно цяло. Това е детството в същността си – умението да функционираш като вълшебник, който няма проблем да съчетава реално с нереално, възможно – с невъзможно, постижимо с непостижимо. Игрова площадка, на която мечтите не са зад витрини, а най-обикновен материал – още една шепа пясък, която с чувството на творци изсипваме върху чудния дворец на живота ни, който увлечено градим в пясъчника. Мисля, че всеки родител, който позволи Дядо Коледа да си отиде от живота на детето му, извършва убийство. Говоря за убийството на вълшебната нагласа за живота. Убийство на доверието, че този свят е чудени добър, и на усещането за любящото присъствие на великия магьосник. Убийство на детството. Най-големият грях, който един родител може да допусне. И тук се сещам за няколко автентични детски послания, които неотдавна четох в интернет 21 – истински бисери, показващи онова изгубено от възрастните спонтанно общуване с Бога Защо през пролетта, когато вечер Ти включваш звездите на небето и духаш топъл вятърна Земята, и наоколо е тихо-тихо, ми се иска да плача? Наташа, 2. клас) Мама каза, че насън аз съм плакал. Ти не помниш лиза какво си говорихме с Тебе? (Игор, 3. клас) Ех, ако ме познаваше по-рано... в детската градина. Сега съм се поизоставила. (Света, 2. клас) Знаеш ли, макар дами се струва, че нямам душа, понякога тя ме наболява. Роман, 2. клас) Как да живея, че всички хора на света да бъдат щастливи? (Лиза, 2. клас) Господи, хайде да бъдем приятели! (Федя, 1. клас) И след този спонтанен призив към Бога ще завърша седна молба, вдъхновена от второкласника Гарик – за всички, които усещат липсата на детето в себе си, готови са да се откажат от претенциите на възрастния и копнеят да възстановят вълшебството в живота си Боже, върни ми вълшебната пръчица и ще Те оставяна мира. 21 Из Децата пишат писмо до Бог от Михаил Димов. Вижте още извадки на : https://www.pravoslavie.bg/%d0%a5%d1%83%d0%bc%d0%be%d1%80/%d0%94%d0%b5 %d1%86%d0%b0-%d0%bf%d0%b8%d1%88%d0%b0%d1%82- %d0%bf%d0%b8%d1%81%d0%bc%d0%be-%d0%b4%d0%be-%d0%91%d0%be%d0%b3- %d0%86%d0%86/ – Бел. http://4eti.me |