СЪХРАНИЛИ ЛИ СТЕ ДЕТЕТО В СЕБЕ СИ

97
До младежа седяла семейна двойка. Съпрузите се спогледали, когато
младият човек реагирал като някое малко момче. След малко обаче той
отново въодушевено извикал
– Тате, виж, там има езеро И животни. А един облак върви заедно с
влака...
Съпругите смутени наблюдавали странното поведение на сина, в което
обаче бащата явно не намирал нищо необичайно, защото продължавал да
се усмихва.
По едно време завалял дъжд и дъждовните капки Закапали по ръката на
младия човек. Той първо затворил блажено очи, но само след малко,
преизпълнен с радост, пак завикал:
– Тате, вали дъжда капките падат по ръката ми Виждаш ли
Неспособна да се сдържа повече, жената от семейната двойка се
обърнала към бащата
– Защо не заведете сина сив някоя специализирана клиника за
консултация?
Възрастният мъж я погледнали отговорил със същата онази спокойна
усмивка:
– Ние току-що излизаме от клиника, госпожо. Днес е първият ден в
живота на сина ми, в който той може да вижда.
Спомням си разходките мис моя син, когато бе годишно жизнерадостно и много гръмогласно момченце. Непрекъснато викаше с пълен глас
– Маме, виж, виж Камион Ехааа...!
– Маме, маме... Виж, виж Котка Пляскаше с ръце, викаше, възклицаваше, смееше се. изобщо – постоянно изразяваше в шумна радост удивлението си от света. И така през цялото време. Но понеже беше малък, никой не ни пращаше на психиатъра всички минувачи умилени се усмихваха на детския му възторг. Всеки път, когато малкото пръстче се насочваше в някаква посока, за дами покаже ту цвете, ту птиче, ту багер или носена като хвърчило от вятъра мръсна хартийка, си давах сметка колко съм ослепяла. И благодарение на момченцето ми успявах и аз да бъда момиченцето с широко отворени за света очи ида го гледам, сякаш го виждам за пръв път. Оттогава си измислих една игра, която играя вече 20 години. Винаги, когато излизам навън, се старая да гледам заобикалящия ме свят, сякаш току-що съм попаднала в него за пръв път. Все едно съм турист, озовал се изненадващо в страната на чудесата. От Алексей съм чувала, че децата губят своята жизнерадост някъде около десетата си година. Тогава матрицата успява да задуши спонтанното им удивление и радост от битието с намотките на социумните правила какво

трябва, какво не трябва, какво е редно и какво – не е, какво е възможно, какво – невъзможно, кое е реално и кое – наивни детски глупости. Направо е изненадващо колко време малчуганите успяват да се съхранят, имайки предвид, както казва отец Александър Шмеман, че цялата ни цивилизация е насочена тъкмо към това да направи от децата възрастни – същите такива умни, разсъдливи, прозаични същества, каквито сме самите ние. Докарали смея дотам, че детството да се възприема само и единствено като време за подготовка на порасналия човек. Но ето, идва Христос и прави на пух и прах цялата ни философия затова колко е важно да бъдем големи с думите Ако не се обърнете и не станете
като деца, няма да влезете в царството небесно. С други думи, вашата надменна и вкаменена сериозност на голям човек е напълно безполезна пред Бог. Възстановете способността си да се удивлявате, да се възторгвате, да пляскате с ръце, да играете, да се смеете. Да говорите с животните, да прегръщате дърветата, да тичате след пеперуди, да възприемате битието като чудо – с цялото си същество. Да преживявате в сърцето, мислите иделата си дълбоката свързаност на всичко, за да възстановите връзката си с Бога. И още нещо ако държите да сте удобно вцепенени и с вкаменени сърца, това си е ваша работа, но не пречете на децата да дойдат при мене (Мат. 19:14). Замисляли ли сте се някога кое е най-обичайното изображение, което свързвате с християнството На Дева Мария с младенеца, предполагам Майката (Богородица) с бога-дете в скута си. Защото именно детето е началото на вярата и ключът към преживяването ѝ. Детето е Бог и Богът е дете – това ни казва християнството. Единственият начин да общуваме с Бог не е чрез възрастния, в който сме се превърнали, а чрез детето, което сме запазили в себе си. Неразбираемата за големия човек тайна на божественото за детето е очевидна. Тя може да е недоловима за скучния, уморени циничен възрастен, но няма проблем да бъде разбрана от детето, което живее в него. То все още чува и вижда това, което възрастният вече не може да долови ида забележи, все още е способно да реагира с радостна света около себе си. Онази спонтанна и безпричинна радост, която с порастването все повече губим. Имам една любима песенна „Пинк Флойд“, казва се Comfortably numb –
„Удобно вцепенен. В нея се пее следното Когато бях дете, имах временно прозрение в ъгълчето на окото си. Обърнах се и то изчезна. Детето порасна, сънят свърши, а аз се чувствам удобно вцепенен За себе си се моля това никога да неми се случи. И гледам редовно да си вземам хапчето, което ме предпазва от тази трагедия. Моят „смалидон“ се нарича удивление. А ефектът му е радостното Еха, с което всяка сутрин, когато отворя очи, поздравявам света.

99

Изтегляне 0.77 Mb.

Сподели с приятели: