ПОЧИТАТЕ ЛИ РОДИТЕЛИТЕ СИ

избягват поведение, което по някакъв начин е било травмиращо за самите тях като малки. Някога лишавани от любов, като големи превръщат раздаването в мисия например. Други обаче не успяват да се справят с огорчението и обвиняват родителите си за отсъствието на радост в живота си, за неудовлетвореността си, за неспособността си да бъдат житейски продуктивни. В горната история неми харесва прокрадващото се усещане за земно възмездие – някакво правораздаване по човешки. Да, реакцията на детето от притчата е спонтанна и искрена и поуката е ясна, но аз ще си позволя да преместя малко фокуса на темата.
Почитай баща си и майка си... е петата от десетте Божии заповеди, дадени на Мойсей лично от Бог. Първите четири Божии заповеди се отнасят до нашите Задължения към Бога. Веднага след задълженията ни към Бога са посочени задълженията ни към нашите родители. И тук искам да цитирам думите наедно друго дете, Теослава (какво чудно име. Тя е написала есе по темата за почитта към родителите, когато е била в пети класна години, с което е спечелила втора награда в конкурсна Столична библиотека през 2008 година. Една друга спонтанна и искрена детска реакция, която обаче много повече пасна на моето разбиране по въпроса

Една от те Божии заповеди е Почитай баща си и майка си. Там не
е казано обичаи, а почитай. Бог иска от нас да почитаме родителите
си, защото обичта е много по-малко от това да ги почитаме. Почитта
означава, че трябва да ги уважаваме, независимо от нашата преценка далите заслужават това или не. Ако почитаме родителите сито ние ги
обичаме дори и те да не са безупречни. Да ги почитаме, това означава във
всяка обстановка или ситуация и пред всички да можеш с чувство на гор-
дост и уважение да кажеш Това са моите родители.
Мъдра, малка Теослава! Познавам една жена, която е удивителен пример за подобно отношение. Майка ѝ, за която се грижи с огромна всеотдайност, е от този тип възрастни жени, които попадат в категорията проклети бабички. Властна, вечно недоволна и негативна. И винаги е била същата. Като дете моята позната никога не е получила от нея ласка или одобрение, не ги получава и сега. Въпреки всичко тя сякаш не забелязва това. Защото за нея тази жена е направила най-важното в живота ѝ – помогнала ѝ е да стане именно човекът, който е любящ, всеотдаен, благороден, търпеливи милостив. Няма значение, че това може би сее случило през отказа да бъде като майка си. Ценното е изборът, който е направила. Защото почитанието е осъзнат избор. В почитта липсва възможността за идеализация, която съществува в

любовта. Почитта е вид трезвост на отношението – когато вече си достатъчно голям, за да си дадеш сметка, че родителите ти не са идеални (за някои деца са дори най-лошото, което им сее случвало. Че се налага да свалиш баща си или майка си от пиедестала, на който си ги поставил като дете, ида приемеш човешките им недостатъци. Почитта е здрава критичност, която не отменя любовта, а разкрива най-важното ѝ качество – волята заобичане. Волята да продължаваш да обичаш родителите, които не предизвикват любов с поведението си или са прекрачили границата с отношението си. Способността да спреш да ги обвиняваш за начина, по който са те отгледали. Да се откажеш от обидата, горчивината и яда, чене са те подкрепяли достатъчно, чеса били твърде строги, а някои – дори жестоки, чеса объркали живота ти, че имат различни от твоите разбирания, чене споделяш ценностите им и дори – чеса те изоставили. Преди години в домаза деца, лишени от родителски грижи, в родния ми град, се запознах с едно момче. Тогава бе годишно. Историята му не е уникална – много от децата там ще ви разкажат подобна. Бащата – починал (в повечето случаи е алкохолик или е в затвора, майката – неспособна (по някакви причини) да поеме сама грижите. Преди да попадне в нормален дом, за известен период малкото тогава момче е било в заведение за умствено изостанали деца. Някой, незнайно защо и как, е решил, че тихото дете, което кротко си рисува в ъгъла, е със забавено развитие. Това, сподели той с мен, бил най-тежкият му периода онова, което ме порази тогава у него, бе незлобливостта му. Способността му да прощава ида гледа напред, да търси светлината в живота си, а не да дълбае в мрака наминалото. Скоро го срещнах – станал е прекрасен млад мъжа от усмихнатите му очи още струи онази светлина, която и тогава озаряваше света. Има работа, участва и в различни артистични проекти, рисува. Сигурно скоро ще създаде и свое семейство и ще стане, уверена съм, прекрасен баща. Не знам къде онази малка душичка бе побрала толкова мъдрост, но никога него чух да каже лоша дума за родителите си – напротив, винаги сее изказвал със състрадание и почтителност. Затова, мисля, почитта е способността (или мъдростта) да премахнем условията за любов, от които толкова често изхождаме в отношението си към другите. И струва ми се, в крайна сметка именно усвояването на почитта към родителите е онази толкова важна тренировка за сърцето, с която то ще заякне дотолкова, чеда може да изпълнява с лекота най-важното си предназначение да се научи да обича ближния. Другият. Чуждият. Човекът, с когото няма нищо общо, не споделя общ дом, спомени, трапеза и няма кръвна връзка. За мен почитта към родителите е преди всичко решимост за почит. Според протойерей Андрей Лоргус – един от най-изявените антрополози и християнски психолози на нашето време, в почитта към родителите няма

нито подчинение, нито приемане на родителските ценности, нито съгласие с тях. За да изпълним петата Божия заповед, не е нужно да се подчиняваме на родителите си, да съгласуваме своите действия и своите свободни избори с тяхната воля. Всичко това няма нищо общо с почитането на родителите. В идеалния случай почитанието следва да съдържа четири компонента признание, приемане, уважение и благодарност. Ще обясня тези компоненти, като перифразирам отеца
– Признанието е решимостта никога да не се отричаме от родителите си.
– Приемането е решимостта да позволим на своите родители да бъдат такива, каквито са.
– Уважението е решимостта да ги уважаваме не Заради техните качества и постъпки, нито заради добродетелите има заради самия факт нараждането безусловно уважение.
– Благодарността към родителите е решимостта да използваме по най- добрия начин дара, който сме получили от тях – собствения ни живот, при това независимо дали харесваме от кого сме го получили. Петата Божия заповед е единствената Божия повеля, чието изпълнение е обвързано с обещание не за вечния, а за земния живот на човека че ако почита родителите си, ще живее добре на земята и ще живее дълго.

Изтегляне 0.77 Mb.

Сподели с приятели: