Gatanki ot nebeto
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| ОПТИМИЗЪМ ИЛИ НАДЕЖДА А които се надяват на Господа, ще подновят силата си ще дигнат криле като орли, ще припнати не ще се отрудят, ще тръгнати не ще се уморят. (Исая 40:31) Веднъж един велик владетел бил сам в гората на лов, изгубил се и замръкнал. Видял бедна дърварска колиба и помолил дърваря да го приюти да пренощува. – Работите май не вървят много добре – отбелязал царят, докато хапвал от скромната храна, която бедният мъж споделил с него. – О, не, господине! – възкликнал дърварят. – Продавам дървата, които отсичам, и с Божията милост – стига миза хляба. Щом се върнал на другия ден в двореца, царят решил да провери наистина ли човек може да живее само като се уповавана Бога. Издал указ, с който забранил продажбата на дърва. След два дни, облечен като ловец, той пак се появил в хижата на дърваря. – Чух, чеса забранили продажбата на дърва. Как ще живееш сега – попитал той мъжа. – Ще правя дървени играчки и с Божията милост ще имам за храна – отвърнал човекът. На следващия ден царят забранил търговията с дървени играчки, а след няколко дни отново се появил в бедната дърварска хижа. – Упованието ти на Бога е напразно. Чух, чеса забранили и търговията с дървени играчки. С какво ще се прехранваш сега – попитал той. – Уредих си работа като амбулантен търговец. И с Божията милост ще имам за храна – отвърнал бодро мъжът. Щом се прибрал на сутринта в двореца, царят наредил всички амбулантни търговци да бъдат призовани като войници, без възнаграждение. Сега вече този дървар ще разбере, че само с едното упование на Бога не става, помислил си царят Но когато след седмица отишъл в колибата на дърваря, го заварил на печката да приготвя храна. – Ти явно не се отчайваш – изненадал се царят. – Няма причина да се отчайвам – отвърнал мъжът. – Понеже се уповавам на Божията милост, винаги се намира с какво да се нахраня. Заложих меча, който ми бяха далии си купих храна. 107 – А ако те хванат какво си направил – попитал владетелят. – Тогава ще разберем какво ще стане – отвърнал дърварят. На следващата неделя в града трябвало да бъде изпълнено смъртно наказание и владетелят, този път облечен в царските си одежди, изпратил да доведат дърваря, за да го изпълни. Когато видял кой е ловецът, когото бил приютявал толкова пъти в колибата си, бедният човек пребледнял. Без да губи упованието сив Божията милост обаче, той пристъпил напред. А човекът, чиято глава трябвало да бъде отсечена, седял на колене и се молел на глас – На теб се уповавам, Боже Направи така, че мечът да стане дървен, защото съм невинен. Тогава дърварят измъкнал от ножницата меча, който бил издялкал сам от парче дърво, за да замени другия, иго сложил на земята. А великият цар най-накрая проумял колко безмерна е Божията милост към онези, които се уповават на Него. Много се радвам, че открих тази притча. Малко по-рано днес гледах беседа за оптимизма и надеждата с д-р Николай Михайлов – психиатър и богослов, когото много уважавам. От малцината, които успяват някак да запазят здравомислие в една толкова духовно объркана епоха, в която за мнозина се оказва предизвикателство да различат истинската от псевдодуховността. До този момент аз самата не бях осмисляла по-задълбочено въпроса за разликата между оптимизма и надеждата. Но някъде на повърхността винаги съм усещала една странна съпротива, когато хората ме определят като голям оптимист. Не съм оптимист. Нито песимист. Никога не съм имала хамлетовски дилеми от сорта на това дали чашата мие наполовина пълна или наполовина празна. Понякога е едното, понякога – другото. Винаги обаче инстинктивно съм се старала въпросната чаша да не остава без поне капка надежда вътре. Много ми хареса едно определение на д-р Михайлов Човекът е естествено обнадеждено същество. Не песимист или оптимист – това са категории от социума и роли на социумната личност. Бъди живи Здрав си пожелаваме при всеки значим повод, но не от оптимизъма заради надеждата, че животът ни има смисъл да се живее, въпреки проблемите, страданията и смъртта. И няма значение дали реагираме на Земната реалност песимистично или оптимистично. Проблемът не е дали ще бъдем песимисти по отношение на дадена ситуация, а дали сме изгубили надеждата си, че въпреки евентуален неблагоприятен изход животът ни ще продължи да има смисъл. Не се самоубиват песимистите, а хората, изгубили надежда. Затова важното е да не изгубим тази естествено присъща ни надежда, защото тя е нашият метафизичен жизнен инстинкт. Надеждата е онова ирационално (дори и за атеистите) упование, което полагаме в нещо извън нас самите, че ще продължим да бъдем живи и здрави, независимо дали животът ние изпълнен с трудности. Тя е единственият дар на Бога, останал в кутията на Пандора, след като нещастията и бедите плъзнали сред хората. Не е лесно да бъде разбрана надеждата – признава папа Франциск. Мислели сме, чеда бъдеш човек на надеждата означава да бъдеш оптимист. Но не е така. Надеждата не е оптимизъм, тя не е способност да гледаме на нещата с добронамерена смелости да вървим напред. Също толкова малко надеждата е положителна нагласа спрямо нещата. Но надеждата, за разлика от оптимизма, не разочарова, тя е сигурна, добавя папата. Оптимизмът и песимизмът са една от дихотомиите на социума, теса крайни състояния и поради това са колебателни. Освен това всяко от тях изключва част от живата реалност оптимизмът – негативната, песимизмът – положителната. Надеждата, от друга страна, приема реалността такава, каквато е, и освен това е стабилна като нагласа – неслучайно нейният символ е котвата. Дори ида има вълнение, тя предпазва кораба на живота ни от преобръщане. Защото, както казва папа Франциск, тази котва е Заседнала здраво в битието на Бога. Затова тя не очаква нито бурята да спре, нито отрича, че има буря. Надеждата е увереността, че има смисъл да има буря и че бурята е за добро, но не от нашата, а от перспективата на Бога. Това означават звучащите на пръв поглед абсурдно думи на апостол Павел ...но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя... (Рим. 5:3-5). Затова, като християнка, имайки надежда в Бога, нямам нужда да бъда оптимист. И вярвам, че именно упованието в Бога е нагласата, която си струва да възпитаваме, ако искаме радостта да бъде постоянен фон на живота ни, независимо от житейските ни обстоятелства. |