Гроздоберът беше към края си
Изтегляне 3.58 Mb.
|
| Той бе взел решение да се запише в хитлеристката партия през една влажна пролетна вечер, когато по "Унтер ден Линден" маршируваха огромни тълпи с факли и шлемове, пеейки "Хорст Весел", а по площадите изгаряха книги. думкането на барабаните и тактът на хиляди чизми го бяха опиянили. Вечерта завърши с диви крясъци в едно бирхале, където влезе заедно с другите, за да подчертае симпатиите си към народа. Аристократи, капиталисти и работници се кълнеха във вярност към човека, който им обещаваше целия свят. Е, по дяволите!... Лихтенфелд не вярваше вече в изгодите на всичко това. Сега всеки глупак можеше да. му заповяда каквото си иска. На един Лихтенфелд!... Безобразие!
Баронът се приготви да отговори тихо, но достойно, ала видя отчаяните гримаси, с които Прайбиш го съветваше да мълчи. - Кой е дал адреса ви на Кршиванек? - мрачно продължи фон Гайер. - И каква е тази дама, която пита по телефона от негово име за вас? - Секретарката му - сполучливо отговори Лихтенфелд. - Що за интимност? - Кршиванек е групенфюрер на тукашните австрийци - произнесе баронът. Фон Гайер не отговори. Лихтенфелд се почувства на здрава почва и реши да премине в контра нападение - Струва ми се, че прекалявате с държането си към мене - рече той горчиво. - Всичко това може да стигне до партиен съд. Тежките оловни очи на прусака се повдигнаха бавно. - Внимавайте, Лихтенфелд!... В този съд ще обвинявам аз. Фон Гайер прекрати работата точно в дванадесет часа. След това той облече един тъмен, малко по- изгладен костюм и заяви на Прайбиш и Лихтенфелд, че ще прекара следобеда и утрешния ден с Тренделенбург в Чамкория. - Вие какво ще правите? - строго попита той. - Мислим да отидем още веднъж на лов за зайци - невинно отвърна Прайбиш. - Един селянин обеща да ни заведе. Малко преди да замине, Фон Гайер влезе в стаята на експерта и му каза: - Прайбиш, тази вечер ви предстои да се преструвате на глупак. - Това няма да бъде трудно за мене - добродушно отвърна Прайбиш. - По отношение на жените аз съм наистина глупак. Върху лицето на Фон Гайер се появи гримаса, която приличаше донякъде на усмивка. - Вие сте превъзходен човек, Прайбиш!... Значи така! Аз ще ви изненадам към полунощ. Но дотогава внимавайте Лихтенфелд и Кршиванек да не усетят нещо... Ние трябва да отворим добре очите на нашия барон и да му покажем какъв мошеник лансира пред Немския папиросен концерн... Изобличаването на Кршиванек ще сложи край на клеветите в Берлин срещу нас. - Съвсем вярно, Негг Hauptmann. - Трябва да се държите естествено и не се бойте от обектива на Кршиванек... Първото нещо, което ще направя, е да извадя ролката с филма... Ясно, нали!... Няма никаква опасност за вас. - Разбирам, Негг Hauptmann! Фон Гайер, придружен от Прайбиш, облече палтото си излезе по стълбите към широката алея в градината, където го чакаше колата му. Към тях с иронична почтителност се присъедини и Лихтенфелд. - Хайл Хитлер!... - Хайл! Фон Гайер тракна вратичката. Той не отиваше в Чамкория, а на обед у Барутчиев, който беше поканил и Борис. Веригите върху задните гуми на автомобила издрънкаха глухо позамръзналия сняг. над Люлин се спущаше червеникава мъгла. Между храстите на леденото поле с печални крясъци се издигаха и спущаха врани. От Витоша полъхваше тих смразяващ ветрец. Някъде в селото блееха овци. - Махна се най- сетне - с облекчение въздъхна Лихтенфелд. Черният работен ден за барона беше свършил. Почваше wееkеnd- ът и Лихтенфелд знаеше как да се възнагради за прекараната в труд седмица. - Вие сериозно ли мислите да отидете на лов? - обърна се той към Прайбиш - Ще поскитам малко. - Няма да видите дори следа от заек. Аз обиколих напразно миналата седмица... Защо не останете при нас? - Вие какво ще правите? - Чакам гости. Ще дойде Кршиванек с две дами. - Не е за мене - срамежливо произнесе Прайбиш. Двамата тръгнаха по заледената алея към вилата. Прислужникът цепеше в задния двор дърва и ударите на брадвата му отекваха глухо в мразовития въздух. Няколко изгладнели врабчета цвъртяха и подскачаха около прозорците на трапезарията. Ниското слънце започна да се забулва с мъгла. - Вие сте глупак, Прайбиш!... - каза Лихтенфелд. - Ще си умрете с отворени очи. - Аз съм женен - намекна Прайбиш. - Имам и деца. - Та що от това? - Лихтенфелд се изсмя. - Да не мислите, че ще вършим безобразия? - Какви са тия жени? - предпазливо се осведоми Прайбиш В гласа му прозвуча тревожно любопитство, което баронът изтълкува съвсем правилно като колебание. Всяка вечер Лихтенфелд влизаше в стаята му с бутилка френско вино и му разправяше безбройните си приключения. Той правеше това отчасти от суетност, отчасти, за да убие скуката и безсънието си. Отначало Прайбиш възприемаше историите със снизходителна усмивка и вътрешно негодуване. Но постепенно този свят на модни курорти, пикантни жени и замайващи сладострастия като че почваше да му става интересен. На барона се стори, че Прайбиш неволно сравняваше своята дебела, вярна и плодовита жена с тия чудни и лекомислени създания, които правеха живота тъй приятен. При това баронът даде да се разбере, че любовниците му съвсем не бяха паднали жени. Прайбиш охотно се съгласи с твърдението му. Идеята на Прайбиш за паднала жена се изчерпваше с представата му за кабаретни актриси и момичета, които спират мъжете по улиците на големите градове. Той не бе прибягвал към тях поради страх от болести и вродена пестеливост. Но макар и богат - концернът му даваше крезовска заплата, - Прайбиш никога не беше мечтал за жените, до които имаше достъп баронът. И ето че сега Лихтенфелд намекваше - не намекваше, а просто казваше, - че и Прайбиш можеше да разбере от тях. - Тия дами са от висшето общество - рече баронът. - Напълно порядъчни жени, но малко по- свободни от другите. Прайбиш показа срамежливо, че тъкмо за такива жени беше мечтал винаги. Да не бъдат развалени, а само свободни. Насърчен от това, Лихтенфелд почна да бие върху еснафските скрупули в живота му. Да, отдавна беше станало време Прайбиш да заживее като богат човек! Защо се стеснява? Докога ще влачи със себе си тая селска срамежливост? Нима няма достатъчно висок ранг в служебната йерархия на концерна? Не, Прайбиш би могъл да стане също приличен светски човек. Трябва само по- голяма смелост пред жените, за да има успех. Колкото за външността, можеше да се признае, че Прайбиш не бе тънък и строен, но Лихтенфелд го увери в каприза на фините жени да предпочитат понякога мъже с грубовата външности здрави мускули. - Добре!...- съгласи се Прайбиш. - Ще дойда... Но аз съм много стеснителен и не умея да забавлявам. - Бъдете напълно спокоен - увери го Лихтенфелд. - Те са много приятни жени и вие ще се отпуснете веднага. Следобед, почивайки в стаята си, Прайбиш съзна, че предстоящата вечер го изпълваше с доволство и вълнение. Доволството идеше от това, че Кршиванек щеше да бъде изобличен, а вълнението - от служебното участие в гуляй с жени, който инак не би посмял да си позволи никога. Към полунощ Зара излезе от трапезарията в студения, слабо осветен коридор, огледа се и отиде безшумно към закачалката, върху която висеше шубата на Кршиванек. От трапезарията се чуваше свирене на пиано и фалшивият глас на барона, който пееше някакъв шлагер. Като потършува малко из шубата на Кршиванек, Зара намери в джобовете и фотографическия апарат, който търсеше, след това откачи мантото си и със същите безшумни стъпки тръгна по стълбите към втория етаж на вилата. Пред стаята на Фон Гайер тя се спря и почука на вратата. - Herr Hauptmann... - Да!... - отговори дрезгавият глас на прусака. Стаята беше осветена само от червеникавото сияние на печката. Германецът бе оставил вратичката й отворена и се грееше на жаравата й. Когато Зара влезе при него, той се изправи бързо и със суха учтивост я покани да седне. - Не, благодаря... - отказа тя. - Време е да се измъквам... Дайте ми само една цигара. Фон Гайер й поднесе табакерата си. - Колко снимки направихте? - попита той, докато палеше цигарата й. - Повече от десет!... Достатъчно пикантни, за да възмутят една почтена съпруга или един шурей. - Прайбиш успя ли да направи снимки на Кршиванек? - Говоря именно за тях. Фон Гайер не се засмя. Той не умееше или не желаеше да се шегува Може би искаше да чуе подробностите само от Прайбиш. Осветено от жаравата, едрото му лице изглеждаше почти зловещо. Зара съзна изведнъж, че той я презираше. Тя смукна бързо два пъти от цигарата си и я хвърли в жарта. - Трябва да вървя. - Автомобилът ви чака. - Но те ще чуят шума от мотора и ще разберат. - Сега това е без значение. Той й помогна да облече коженото си палто, взе апарата и я придружи до шосето, където чакаше колата. - Лека нощ!... - произнесе Зара. Германецът не отговори. Върху небето блещукаха ледени звезди. Фон Гайер тръгна към вилата с мрачно доволство. Снегът под обувките му скърцаше тихо. Той влезе в коридора и, вече без да прикрива шума от куците си стъпки, тръгна направо към вратата на трапезарията. Отвори я грубо и шумно. Върху масата имаше чаши с вино. Лихтенфелд седеше пред пианото и свиреше с небрежно умение някакво танго. Една червенокоса жена се изправи из- плашено. Кршиванек бързо остави бутилката, с която се канеше да напълни чашите, и се поклони смутено. Само Прайбиш остана невъзмутим. Мъничките му тъмносини очици се извърнаха лукаво към Лихтенфелд, който продължаваше да свири, без да подозира нищо. - Престанете, дявол да го вземе!...- внезапно извика Фон Гайер - Лихтенфелд, престанете! Пианото млъкна като внезапно затворено радио. В стаята настъпи пълна тишина. Лихтенфелд се беше извърнал назад и гледаше с широко разтворени очи. Фон Гайер измъкна ловко ролката на филма и постави апарата на масата. - Приберете го!... - каза той спокойно на австриеца. - Ако продължавате да ни безпокоите, ще изпратим в Берлин снимките, които Прайбиш направи преди малко... Ясно, нали? Кршиванек се опита да възрази нещо, но Фон Гайер затвори вратата с трясък и куцайки, тръгна нагоре по стълбата. - Тя ни е издала!... - произнесе червенокосата жена. - Кой? - внезапно попита Кршиванек. - Зара. От гърдите на жената се изтръгна вулгарен и дрезгав смях. Тя беше съвсем пияна и не знаеше защо се смееше. После изведнъж тя се сепна и погледна уплашено барона. Но Лихтенфелд я беше вече пипнал за ръката и с гневен глас крещеше над лицето й: - Казвай, глупачка!... Какво е издала? - Успокойте се, Лихтенфелд - рече Прайбиш. - Това беше един шантаж, за който госпожица Зара ни предупреди на време... Шефът и аз направихме каквото трябваше. Лихтенфелд изведнъж разбра всичко. Той пусна червенокосата и тръгна към Кршиванек, който, гледайки Прайбиш изумено и уплашено, отстъпи инстинктивно назад. Няколко секунди след това юмрукът на Лихтенфелд, описвайки широка дъга, се стовари върху лицето на австриеца. Кршиванек се просна на пода, а жената изпищя. Без да губи време, Лихтенфелд я улови за мишницата, вдигна с другата си ръка дребния и зашеметен Кршиванек и ги повлече навън. - Чакайте!... - извика Прайбиш, като се затича след него. - Вие сте полудял!... Но Лихтенфелд не чуваше. Прайбиш видя само как баронът отвори вратата на главния вход. Телата на гостите излетяха на вън. Лихтенфелд се върна до закачалките, взе палтата им и ги хвърли след тях в снега. - Donnerweter!... Какво правите? - уплашено мърмореше Прайбиш. - Давам им заслуженото!... - изсумтя Лихтенфелд. Прайбиш погледна към прозореца. Жената плачеше и обличаше палтото си, а Кршиванек, триейки бузата си, се надигаше бавно от снега. X глава
В полите на планината, между ниски заоблени хълмове, които пролет и лете зеленееха от тютюн, се гушеше село Средорек. В средата на селото имаше неравен площад, заобиколен от схлупени къщици. Една от тия къщици бе двуетажна и над входа й висеше опушена табелка с надпис "Кръчма, гостилница и хотел Средорек." Под този надпис имаше друг - "Цигари и колониал" - който бе много по- едър и свеж. В кръчмата, до джамлъка към улицата, седеше посърнал Стоичко Данкин - дребен и свит селянин с бледо сипаничаво лице, рядка руса брадица, която бръснеше само на Великден, и големи червени уши. Под оръфания му кожух се подаваха остатъци от риза и някаква отдавна загубила цвета си фланела, а потурите му бяха тъй изкърпени, щото събуждаха известно съчувствие дори у бирника. Стоичко Данкин имаше светли, сини като мъниста очици, които обикновено се въртяха присмехулно, но сега гледаха тъжно и мрачно. Мръкваше се, снегът ставаше все по- синкав и очертанията на селските къщурки се разводняваха бавно в здрача. Прозорчетата им пламваха едно след друго с мъждеещи червеникави светлинки. По улицата минаваха коне, натоварени с дърва, а стопаните им вървяха зад тях и разговаряха весело, доволни от тихото време. На другия ден те щяха да закарат дървата за продан в града. Стоичко Данкин също караше дърва в града, продаваше ги и с получените пари веднага купуваше брашно. Но занапред той не можеше да прави вече това, защото конят му беше умрял. Всичко се случи бързо и неочаквано - само за една седмица. Стоичко Данкин се загледа в синия здрач и отново си спомни подробностите около нещастието, което го изпълваше с безнадеждност и мъка. Отначало конят само кашляше, после престана да яде, след това от ноздрите му почнаха да текат лиги. Стоичко Данкин го заведе ~при цигани които разкървавиха ноздрите му с нокти и втриха в тях червен пипер, после при врачка и най- сетне при ветеринарния лекар в съседното село. Но тъкмо пред лечебницата конят падна, затрепери, протегна безпомощно шията си и умря. Стоичко клекна безпомощно до главата му и почна да се вайка и тюхка, след това одра животното, продаде кожата му на циганите и от мъка се напи. Тръгна към Средорек едва привечер, като носеше самара на умрелия кон върху гърба си и псуваше непрекъснато. Вкъщи той изруга жена си и наби едно от децата. Докато викаше и псуваше така, той изтрезня малко, после си легна, зави се с чергата презглава и заплака отчаяно. Всичко това се беше случило вчера. Стоичко Данкин въздъхна дълбоко, извади пунгия с контрабанден тютюн и почна да свива цигара в късче от вестник. В кръчмата имаше само двама непознати, които бяха пристигнали от града преди малко и се грееха и разговаряха тихо до печката. Те носеха каскети и топли, но оръфани градски дрехи. Единият беше червенокос, с избити предни зъби, а другият - още съвсем младо момче с мургаво лице и големи тъмни очи. Приличаха много на дребни чиновници. След малко в кръчмата влезе Фитилчето - касиерът на кооперацията, - едър момък с кръгло червендалесто лице. Той погледна изпитателно към кръчмаря, който се престори, че не забеляза влизането му, и седна при непознатите. Разговорът на тримата стана още по- тих. След малко Фитилчето се обърна внезапно и поръча високо: - Джони, дай сливова! Джони, кръчмарят, остави вилиците, които бършеше с една кърпа, и наля три шишенца сливова. Той имаше плешива глава с продълговато безучастно лице, но тесните му хитри очи изразяваха винаги готовност да поведе разговор. Той се беше отказал от потурите и носеше почти гражданско облекло, за да внушава по- голямо доверие у тютюнджиите към чистотата на двете единствени стаи в хотела си. Викаха му Джони, защото през войната при Дойран беше пленил един англичанин. Като доказателство за това служеше една глинена бутилка за ром, поставена върху специална поличка над тезгяха. В подвига с еднакъв риск беше участвал и Стоичко Данкин, но славата си остана у Джони. Фитилчето изпи ракията наведнъж, червенокосият - до половина, а младият с тъмните очи едва докосна устните си шишенцето. Загрижените и печални очици на Стоичко Данкин проследиха завистливо как парливата течност се изля.в. гърлата им. Обзе го пак желание да пие и да забрави умрелия. кон, но не искаше да увеличава дълга си към Джони. Той.беше дошъл при него само за брашно, подгонен от клетвите на жена си и хленченето на децата. Като на стар побратим от войната Джони му даваше на кредит брашно и газ, а Стоичко Данкин му.се издължаваше след продажбата на тютюна. Само че, за да осигури кредита и през следващата година, Стоичко, продаваше тютюна си винаги на "Никотиана" чийто агент- купувач бе Джони. И в продължение на петнадесет години дори на неграмотния Стоичко Данкин беше станало ясно, че веднъж го.обираше "Никотиана", а след това Джони. Но той не виждаше никакъв изход.от положението и считаше "Никотиана" и Джони за свои благодетели. Стоичко сви цигара,. изтри влажния си нос в ръкава на кожуха си и кротко отиде при печката за огън Фитилчето и двамата непознати прекратиха веднага тихия си разговор Стоичко се наведе, запали цигарата от един въглен и отново седна на мястото си. Червенокосият изгледа съчувствено дребната му парцалива фигура. - Разправяш, че нямало почва за работа - полугласно каза червенокосият. - Този кулак ли е?. - Опитай се да го убедиш ти - с тих смях отвърна Фитилчето. - Искаш ли? - троснато попита момчето с тъмните очи. Върху лицето на Фитилчето се появи израз на тревога. - Тихо, не вършете глупости!... - намръщено прошепна той. - Кръчмарят подслушва и ще съобщи на кмета. - Какво от това?... Ти искаш да работиш без никакъв риск. Тогава защо ни покани в кръчмата?. ..... - Защото идването ви у дома. щеше да. събуди по- голямо подозрение... Следят ме. Настъпи мълчание, в. което червенокосият изпи остатъка от ракията си. Фитилчето викна към Джони за втора поръчка, но непознатите отказаха. - Време е да тръгваме - рече момчето. - Как, сега ли?... - смаяно попита Фитилчето. - Студено ли ти е? - Къде ще вървим по тъмно?... В околностите са се появили вълци. - Е, та що? Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено. - Ние можем да отидем сами - хладно забеляза червенокосият. - Разбира се - веднага потвърди Фитилчето. - Така е по- добре и за вас... Инак ще събудим подозрение. - Не!... И ти ще дойдеш - упорито и гневно произнесе момчето. - Но утре е Бъдни вечер - почна да мънка Фитилчето. - Заклахме прасето... Имам работа в къщи. - Слушай!... Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли? Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи. - Добре - рече той. - Отивам да се облека. - Времето ни е скъпо - предупреди червенокосият. Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън. - Почва да ме безпокои - тихо произнесе Стефан. - Работата в селата е винаги трудна - замислено отвърна Макс. - Вие какви сте? - любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. - Не съм ви виждал досега. - Инспектор от Земеделската банка - отвърна Макс. - Какво ви води насам? - Пътуваме служебно. - Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?... - клюкарски намекна Джони. - Да!... Не я бива вашата кооперация... Няма опитни и честни ръководители. - Всички са айдуци!... - с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин. - Какво?... И ти ли изгоря? - попита Макс. - Не, не съм!... Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията... Казвам за другите. Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията. - Ти на кого продаваш? - попита Стефан. - На "Никотиана." - Познава се по кръпките на потурите ти. Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си. - Гледай си работата, момче - злобно произнесе Стоичко. - И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко. - А кооперацията? - Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите... Това е кярът от нея. Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: "Пинтия си, сине майчин!... Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми." - Вината е ваша - каза Стефан. - Защо талпите в управителния съвет агенти на фирмите? - Удави сме - саркастично отвърна Стоичко Данкин. - Откъде да знаем кой е агент и кой не? - Аз ще ви кажа - рече Стефан. - Колко ниви има председателят на кооперацията ви? - Една при гробищата!... - нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони. - Друга при Белия вир... Две при воденицата... Всичко четири. - Видиш ли?... И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн. - Не се знае колко, но максулът му е голям - потвърди Стоичко Данкин. - Е, добре!... А знаете ли колко е внесъл в кооперацията? - Колко? - мрачно попита Джони. - Само осемстотин килограма!... Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева... Останалият тютюн е в складовете на "Никотиана." - Това са приказки - каза Джони. - Не, не са приказки. Чиста истина. - Откъде знаете? - Знаем от банката. Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, от колкото трябваше, за да се преоблече вкъщи. - Тръгваме ли? - попита Фитилчето, като плати ракиите. Макс и Стефан се изправиха. - Има ли вълци към Малиново? - високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха. - Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили - отговори кръчмарят. Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по- неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори. През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си. - Познаваш ли ги? - попита той, когато непознатите излязоха. - Не - отговори Стоичко Данкин. - Иди виж дали кметът е у дома си. - Няма го. Отиде в града.. Джони се замисли. Непознатите приличаха много на типовете, с които Фитилчето дружеше едно време, преди да се ожени за чорбаджийската щерка от съседното село. А всеки знаеше, че Фитилчето беше комунист, макар сега да разправяше тайно пред първенците, че е приятел на властта. Защо тримата влязоха в кръчмата? Очевидно, за да я огледат предварително. Току виж нощеска пламнал огън от всички страни.. Или хвърлят бомба през прозореца!... Или му теглят куршума от засада!... Тревожните мисли бързо нахлуваха в главата на Джони. Той изпадаше често в пристъпи на болезнения страх, който го измъчваше по цели дни. Това беше страх на доносчик, който издаваше комунистите, страх на лъжец, който подбиваше цените на тютюна, страх на грабител, който даваше пари под лихва, страх на изнудвач, който принуждаваше селяните да продават тютюна си на "Никотиана." От много неща имаше да се страхува Джони и мисълта за двамата непознати, които излязоха с Фитилчето, го разстрои внезапно Още довечера трябваше да отиде при кмета и да му съобщи за съмнителното поведение на касиера на кооперацията. Но Джони знаеше, че кметът щеше да се изсмее на подозрението му. Кучи син беше тоя кмет!... Не си гледаше работата, а само закачаше булките. За да се успокои малко, Джони напълни едно шишенце с ракия и го изпи наведнъж. - Наздраве, Джоне!... - жално произнесе Стоичко Данкин. Джони се стресна. Парцаливата фигурка на съселянина му, която чезнеше в синия здрач до джамлъка, се свърза с представата му за двамата непознати. Джони съзна веднага, че това беше безсмислица, но все пак не можа да преодолее изведнъж мигновеното и нелепо чувство на страх от Стоичко Данкин. - Ти какво, бе?... Още ли си тука? Докога ще киснеш? - Чакам за брашно - рече Стоичко. Няма брашно. Стоичко Данкин го награди с една сочна псувня, която между жителите на Средорек служеше като увод за близък и приятелски разговор. На Джони дойде на ум, че нямаше да бъде зле, ако запазеше добри отношения поне със Стоичко Данкин. - Ти какво се беше раздрънкал за кооперацията? - внезапно попита той. - Искаше да ти затворя устата с ракия, нали? Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 3.58 Mb. Сподели с приятели:
|