Гроздоберът беше към края си
Изтегляне 3.58 Mb.
|
| - Ние сме ударили него- дрезгаво произнесе Макс.
Стефан не отговори.Той продължаваше да трепери, макар да съзнаваше, че опасността беше преминала, след това отиде при коня и почна да го успокоява, като го тупаше и галеше по шията. Макс отмести трупа на Фитилчето, който бе легнал до колелото. След малко тримата се качиха в двуколката и конят ги понесе по нанадолнището Трупът на Фитилчето остана да лежи неподвижно. Луната грееше кротко, а в ледената тишина заехтя пак, жестоко и тъжно, воят на гладните зверове. После той престана изведнъж. Стефан дойде на себе си едва когато двуколката стигна полето и тръгна по равното шосе към града. - Мина ли ти?... - попита Макс. - Ти беше много нервен. - Да - отговори Стефан, - но струва ми се, че спокойствието, в което се намирам сега, е отвратително. Конят караше с бавен, уморен тръс. Преди малко Стефан искаше да убие собственоръчно Фитилчето, след това се изплаши от вълците, а сега изпитваше угризения от спокойствието си. Макс се замисли тъжно върху суровостта и противоречията на човешката личност. - Не, не е отвратително... - рече той след малко, - ако го запазиш и в момента на собствената си смърт. XI глава
Пролетно време в градеца нямаше по-приятно място за пиене на ракия от ловния дом. Постройката се намираше на върха на хълма, обрасъл с борова гора, и до нея се отиваше или по шосето, което опасваше хълма, или по извивките на алеите, които минаваха през боровата гора. Зданието бе строено от сръбски пленници през Първата световна война, за да служи като лятна резиденция на един генерал, а след това стана собственост на ловната организация, която почна да го дава под наем и го превърна в ресторант. Един неделен предобед към края на април двама провинциални донжуани се изкачиха бавно по алеите до върха на хълма. Те бяха опиянени от влажните изпарения на земята, от буйната растителност и незнайните пориви, които събуждаше пролетта. През нощта бе валяло, между боровете пълзеше прозрачен облак от топла пролетна мъгла, из въздуха се носеше благоухание на смола и пресни треви. След като се полюбуваха известно време на гледката към града, те седнаха в градината на ресторанта, поръчаха си кехлибареножълта сливова ракия и почнаха да разговарят за пътищата, по които криволичеше любовта. - Хвърчех от радост на връщане в къщи!... - каза инспекторът. - В тъмнината едвам успях да изтрия червилото й от устните си. - Значи, само се нацелувахте? - попита складовият директор на "Родопи". - Не посмях да опитам повече. Директорът се изсмя тихо, но полицейският инспектор не забеляза това и протегна блажено изтръпналото си от ракията тяло. - Разбираш ли!... - продължи инспекторът, като запали трескаво нова цигара. - Всичко стана съвсем непринудено!... Но ако тя почна приключението с мене така бурно... така естествено... аз се питам дали не ме обича... дали не е готова да се омъжи за мене... Тогава прощавай, службо!... Хвърлям униформата и постъпвам стажант в кантората на баща й!... След две години взимам държавния изпит и цялата клиентела в околията е моя!... А, как мислиш? - Ти би бил добър адвокат - лениво произнесе директорът. - Умея да дрънкам! - Лошото е, че баща й е голям вариклечко!... - Директорът не искаше да обезсърчи веднага приятеля си и замислено почна да хрупка краставичка. - Търси богат зет!... А дядото и бащата на сегашния й любовник са лихвари от турско време... Червясали са от пари. - А бе пари, но има и друго!... Нашият приятел е изхабен човек... Ракията вече го е съсипала. - Да, но парите си остават!... А когато са много, никой не е луд да се отказва от тях... Слушай, момче!... Днес всичко се върти около парите!... Питай мене, аз разбирам повече тия работи!... Гледаш, богат човек, къща-палат, никога няма да продаде жена си, ще речеш... Но складовете му са задръстени от стари партиди. И ето, миналата есен жената на един от тях отпътува на разходка с Торосян до Париж... След две седмици арменецът купи всичките му партиди и ги хлъзна на френската режия... Това е то!... - Някой да не им е светил? - недоверчиво забеляза инспекторът. - Видели са ги в един хотел. - Може да е случайно!... - Инспекторът се помъчи да спаси честта на висшето общество. - Може да са просто приятели. - Може, може!... Ех, инспекторе!... Но разправяй за твоя случай... - Та, мисля си - продължи инспекторът, - ако тя е решила да се омъжи за нашия приятел, би ли почнала историята с мене? - Ух... и как!... - Директорът щеше да се изсмее, но вместо това схрупка ново резенче от краставичката. - Впрочем прав си!... Приключението й с тебе е много по-сериозно. - Нали? Сините, но малко размътени от ракията очи на инспектора светнаха щастливо. - Явно е, тя те обича!... - Директорът почувствува внезапно желание да се забавлява с приятеля си. - Хубаво парче пипна ти, инспекторе!... Голяма зестра, единствена дъщеря, възпитаница на американски колеж! Но бащата, това е всичко!... - Ще го накараме да се съгласи. А ако се опъва, можем да му се обадим венчани от някой манастир. Инспекторът се загледа мечтателно в боровете, които заобикаляха градината. Из въздуха се носеше миризма на влажна папрат и диви теменуги. Въображението му си представи богато нареден апартамент в София, адвокатска кантора срещу Съдебната палата и клиенти, които бъдещият му тъст щеше да изпраща от провинцията. Ех, това е живот!... - Ще стане!... - решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си. - Кое? - попита директорът. - Ще се омъжи за мене - каза инспекторът. - Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!... Ще те духнат веднага. - Ще ме духнат ли?... - Инспекторът надменно примигна с очи. - Как? - Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки. - Ще ме преместят, но после?... Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз. - Какво после?... - иронично попита директорът. - Аз нямам ли връзки? - Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?... Какво представляваш ти?... Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!... Е-ех, инспекторе!... - Гласът на директора стана внезапно съчувствен. - Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам... И пак ме е яд!... Разбираш ли?... Пак ме е яд!... - Защо те е яд? - попита инспекторът. - Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки... А ние тук сме мижитурки, слуги... Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба... Ето, затова ме е яд. - Хвърчиш нависоко - упрекна го инспекторът. - А защо поне да не хвърча!... Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат? - Да, но моето желание е по-скромно. - Успокой се!... Въпреки това няма да успееш!... Все по-мъчно става издигането на хора като нас... Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари. - А ние да не сме вързани? - Ние сме скапани от ракия нищожества. - Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости - критично забеляза инспекторът. - Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола... Ако бях на твое място, щях да бъда доволен. - Не, нямаше да бъдеш доволен!... Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно. - Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец. - Да, когато ти се ожениш за твоята... Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!... До гуша ми е дошло от всички жени в града. - И почна да налиташ върху работничките... - усмихна се инспекторът. - Не налитам, но почват да ми харесват повече... Уверявам те. - Слушай!... - сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. - Ти си близък с адвоката, нали? - Да. Едно време често играехме покер. - Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене... Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй... Знаеш какво, нали?... Аз пък ще ти помогна в друго. - Ти ли?... В какво ще ми помогнеш? - насмешливо попита директорът. - Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти. Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му. - Как ще я накараш? - попита директорът. - Ще я сплашим малко. - Е, и после? - Ти ще влезеш в ролята на защитник... Разбираш ме, нали?... Остави върху мене тая работа. Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си. - Каналия си ти, момче!... - рече той, като облиза устните си. - Аз не обичам жени, придобити по тоя начин!... Но да опитаме, а?... Може да излезе нещо. Прозорците на околийското управление бяха широко отворени и през тях от градините на околните къщи влизаше на вълни гъста миризма на люляк. До градеца, по долината на реката, която течеше на юг, стигаше топлият дъх на Бяло море и всичко в околностите му цъфтеше по-рано. Въздухът бе топъл и влажен, слънцето грееше кротко, върху ясната синевина на небето ярко се очертаваха високите и все още заснежени върхове на планината. По улицата ситно подскачаха врабци, разгонвани от скърцането на волски коли, чиито главини бяха намазани с пресен боров катран, който миришеше приятно. От празното, заградено с високи стени място срещу околийското управление долитаха сухи трясъци на пистолет. Стражарите се упражняваха в стрелба. На площада затопурка барабан. С проточен, познат на всички глас градският глашатай съобщи някакво маловажно нареждане. Инспекторът седеше в кабинета си и прелистваше бавно досието на Лила. През последните месеци то бе нараснало значително, но още не съдържаше сериозни улики. Агентите на полицията в складовете - главно истифчибашии и майстори - донасяха за дребната й пропагандаторска дейност около изборите в синдикалните дружества. Разузнаването за дейността й в работническия квартал вървеше мудно и не стигаше до никакви резултати. Агентите я дебнеха по цели нощи, но тя нито излизаше от къщи, нито приемаше някого. Очевидно в квартала съществуваше контраразузнавателна служба, която познаваше агентите и предупреждаваше веднага Лила за присъствието им. По-сериозен бе един от докладите на Дългия. Агентът съобщаваше в него, че бе наблюдавал два пъти около гарата срещата на Лила с някакъв непознат мъж. Непознатият се оказа агроном от Министерството на земеделието. Той имаше левичарско минало, но сегашната му дейност не будеше никакво подозрение. Инспекторът затвори папката и отегчен от работата, погледна през отворения прозорец. Априлският ден, благоуханието на люляка и мисълта за дъщерята на адвоката го правеха разсеян. За да се отърве поне за малко от скучните досиета, реши да провери какво става с едно нареждане, което бе дал сутринта. Натисна два пъти копчето на звънеца и запали цигара. Влезе млад, стегнат старшия. - Какво?... Дойде ли дъщерята на Шишко? - попита инспекторът. - Няма я, господин инспекторе!... Нито в склада, нито в къщи. - А къде е щукнала? - Заминала тази сутрин за София. - В София ли?... А защо е заминала?... Какво казва майка й? - Тук не й позволявали да се яви на матура като частна ученичка... Отишла да моли в министерството. - Да ги дрънка на баба си тия!... Отишла е сигурно на партийна конференция... Трябва да съобщим в София. Инспекторът посегна да вземе слушалката на телефона, но веднага си спомни, че последният бе развален, и кипна бурно: - Слушай, Войников!... -Телефонът ми още не е поправен!... Това е безобразие... Ще почна вече да наказвам. - Три пъти изпращам от отзарана, господин инспекторе... - почна да се оправдава старшията. - Техникът от пощата излязъл по работа. Нова вълна от миризма на люляк успокои гнева на инспектора. - Ех, че време!... - рече той. - Само за разходка с кола!... Какво ще кажеш, Войников, а? - Да мръднем някъде, господин инспекторе!... От участъка в Средорек снощи телефонираха, че пак са намерени позиви. Изглежда, в селото има ремсисти. - Да се наречем, а?... - Инспекторът се загледа мечтателно в синьото небе, но после внезапно поднови деловия разговор: - Слушай, вземи списъка на активистите и прати хора да проверят в складовете кои са се явили днес на работа и кои не... За тия, които не са се явили, да се провери веднага дали не отсъствуват от града. - Разбирам, господин инспекторе. Инспекторът допуши цигарата си и се зарови в досието по убийството на Фитилчето. Това досие го караше всеки ден да си блъска главата в безплодни размишления. Стоичко Данкин даваше за лицата, които бяха отвели Фитилчето, веднъж едни, друг път други показания. Явно беше желанието му да не се забърква като свидетел в кашата. Страхливият Джони също не беше запомнил тия лица и насочваше глупаво уликите към най-невинни хора. Подбудата за убийството още не беше установена с положителност. Дългия, който в трезво състояние проявяваше известни аналитични способности, бе насочил следствието по линията на личното отмъщение към ергените на селото, от което произхождаше жената на Фитилчето. Тази линия вече беше изчерпана без никакви резултати. Трябваше да се тръгне по друга, но каква? Инспекторът запали нова цигара, пускайки бавно малки правилни кръгчета дим. Миризмата на люляка вече не го разсейваше. След малко той позвъня пак, но тоя път само веднъж. Влезе младото стражарче, което дежуреше пред вратата на кабинета му. - Повикай груповия началник на цивилните!... - заповяда инспекторът. След малко зад вратата се показа Дългия. Сега той бе спретнат и чист. Инспекторът го покани да седне и му поднесе табакерата си. Агентът взе важно и намръщено една цигара. Докато я слагаше в устата си, едрите му жълтеникави пръсти трепереха. Инспекторът изпитваше отвращение към тях, защото наподобяваха пръсти на мъртвец. - Много пиеш, момче!... - рече инспекторът. - Целият трепериш. - А вие не пиете ли? - мрачно попита агентът. - Пия, но не се напивам. Там е разликата. Агентът се усмихна. "Ще дойде ден, когато и ти ще почнеш да се напиваш!... - злобно помисли той. - И тогава няма да пестиш нито за костюм, нито за долни дрехи, нито за хубава вратовръзка, а цялата си заплата ще даваш само за ракия... А когато нямаш пари да си купиш ракия и не си пиян, ще трепериш като мене." Но инспекторът не подозираше горчивите мисли на агента. - Следиш ли червенокосия евреин и малкото Рединготче? - попита той, като гледаше с досада грозните ръце на Дългия. - Не - отговори агентът. - Защо не? - Защото са анархисти. - Може би ни заблуждават умело... Миналата неделя бях на разходка с една частна кола и ги видях в Малиново... Защо сноват из околията? - И по селата има анархистически групи - рече агентът. Инспекторът замълча, пушейки бавно цигарата си. Погледът на Дългия скиташе отегчено из стаята. Най-сетне очите му се спряха учудено върху красивите ръце на инспектора. - Имам една идея!... - произнесе инспекторът след малко. - Да направим очна ставка между Джони и тях. - Няма смисъл - равнодушно отговори агентът. - Защо да няма смисъл? - Защото Джони е побъркан от страх и се припознава във всеки, който му посочим. Той се припозна дори в преоблечения Войников, ако си спомняте... А да обвиниш Моревчето не е лесна работа... Брат му е голям човек. Можем да изхвръкнем от службата. Инспекторът замълча пак, но се съгласи мислено с агента. - Какво става между работниците? - попита той. - Нищо. Активистите агитират за стачка. - Нека агитират. Важното е да пипнем ръководството... Хората ти следят ли редовно Лила? - Не. - Как така не?! - разсърди се инспекторът. - Нали заповядах изрично!... - Кого да следим по-напред?... Не стигат момчетата. Инспекторът избухна гневно: - А трябва да стигат, разбираш ли?... Трябва да стигат, не може иначе... По-малко ще киснете из кръчмите!... Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!... Каналии с каналии!... Измет!... Ще си подам оставката!... Не мога да работя повече с вас!... Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо: - Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията! Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено. Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата - за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия. Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада. - Ваша ли е къщата? - попита тя, когато влязоха вътре. - На зетя и сестра ми - отговори непознатият другар. - Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно. Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче - всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет - жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки. - Вие ще спите тука, а аз в работилницата - рече непознатият другар. - Все едно - с привидно безразличие отвърна Лила. Тя искаше да подчертае, че не страда от предразсъдъци, но бе признателна за желанието му да не я стеснява и забеляза със задоволство ключа върху вътрешната страна на вратата. - Аз ще изляза да купя провизии за утре - каза тя. - Всичко е приготвено - осведоми непознатият другар. - Излезте само да се разходите из града, но се върнете по светло, за да не сбъркате улиците. В Модерния театър дават хубав съветски филм. Обядвахте ли? - Не. - Тогава ще обядвате с мене. Лила се съгласи, макар и с известно стеснение, тъй като другарят бе направил вече разходи за храната през утрешния ден. Финансовото му състояние не изглеждаше розово. Той носеше съвсем овехтял костюм и евтина риза, на която не бе счел за нужно да сложи вратовръзка. Може би имаше към тридесет години. При размяната на паролата той се представи с името Анастас, но вероятно това име бе измислено само за нейното посрещане. Докато ядяха, досадата, която изпитваше от него, постепенно изчезна. Той бе лишен от блестящите качества на Павел, но в него се забелязваше веднага някаква пълна, граничеща с дребнавост отдаденост на партийната работа, която се хареса на Лила. Единственото интересно нещо в личността му бяха очите - големи, сиви, одухотворени очи, които гледаха непроницаемо и хладно и в които сякаш бе събрана цялата енергия на дребното му и слабо тяло. На Лила се стори, че те виждаха нещо, което се издигаше над повърхността на живота, над собствената му личност и отношението към другите. Това бяха честни, ала страшно студени и откъснати от живота очи. - Как отиват работите по вашия край? - попита той, като прекъсна мълчанието. Лила му описа накъсо окаяното състояние на работниците, ниските надници и неприятностите, които полицията устройваше на складовите дружества. Той зададе дребни въпроси, от които пролича голямата му осведоменост върху положението на тютюноработниците, върху похватите на господарите, администрацията и полицията. Но не каза нищо, от което можеше да се заключи как преценява сегашния курс на партията. Лила също не каза нищо по този въпрос, но усети неприятна чувство, че непознатият другар се опитваше да я изстиска като лимон. Когато свършиха обеда, тя предложи да измие чиниите, но Анастас отказа решително. - По-добре излезте, за да не ми пречите! - безцеремонно рече той. - Имам писмена работа, която трябва да почна веднага. Лила се отправи към трамвайната спирка, като се мъчеше да потисне възбудата от предстоящия следобед. Бе дошла за партийната конференция, а някакъв вътрешен трепет, нещо лично и дълбоко я вълнуваше повече, отколкото самата конференция. Докато разговаряше с непознатия другар, обзе я внезапно и бурно желание да види Павел. Може би той вече бе осъзнал грешката си!... Може би се разкайваше, искаше да се поправи!... И ако беше така, кой друг, ако не Лила трябваше да отиде при него и да му помогне в това? Мислейки за връщането на Павел в партията, тя не съзна, че през оная зимна вечер, когато отказа да му стане жена, го бе обикнала още по-силно. В трамвая пътуваха бедни, но чистичко облечени хора, които отиваха да прекарат следобеда в София. Ватманът тананикаше, пътниците разговаряха весело за дребни неща. Бе топъл неделен следобед, в който занаятчиите и работниците се радваха на почивката си. Под яркото слънце и синьото априлско небе всичко изглеждаше някак празнично и тържествено. В душата на Лила нахлу тиха радост от хората, от живота и пролетта. Тя се почувствува доволна от прическата, от костюма и обувките си. Облеклото й бе грубо и просто, купено от най-евтините магазинчета в провинциалния град, но й отиваше добре. За първи път в живота си Лила почувствува кокетната гордост на младо момиче, което привлича погледите на всички. На площад "Света Неделя" тя взе трамвай номер 9. Павел живееше на булевард "Евлоги Георгиев", някъде към Военното училище. Лила знаеше адреса му от писмата, които си разменяха, преди да бъде изключен от партията. Тя слезе на последната спирка и търсейки номера, посочен в адреса, тръгна към Орловия мост. Докато вървеше по булеварда, почувствува леко раздразнение от квартала. Лъхна я миризма на гума, на бензин и парфюми. Върху гранитния паваж се хлъзгаха скъпи коли, по тротоарите отминаваха елегантни мъже и жени. Стори й се, че бе попаднала в някакъв чужд и враждебен свят, сред който обувките й изглеждаха груби и смешни, а острият плат на костюма й сякаш обръщаше вниманието на всички. Значи, в този буржоазен квартал бе избрал Павел квартирата си!... Но можеше ли да се работи оттука за партията? В душата на Лила се загнезди неприятно учудване. Най-после тя намери кооперацията, в която живееше Павел - висока и грозна постройка със сиви стени. Следвайки указанията на портиера, тя се изкачи на последния етаж. Върху олющената врата на един от апартаментите стоеше месингова плочка с името на собственика - някакъв адвокат, - а под нея - визитната карта на Павел. На картичката бе добавено с ръкописни букви: "Курсове и частни уроци по латински." Павел беше завършил романска филология. Лила позвъни нерешително. От вътрешността на апартамента се чуха бързи женски стъпки. След малко вратата се отвори и зад нея се показа девойка с тъмни очила. Лицето й накара Лила да изпита смесено чувство на изненада, тревога и раздразнение. - Тук ли е господин Морев? - глухо попита тя. - Почакайте да проверя!... - звънливо отговори девойката. Тя изчезна във вътрешността на апартамента, но се върна след малко и каза любезно: - Заповядайте в хола!... Господин Морев се бръсне. Ще дойде веднага. Лила влезе в малкия, скромно нареден хол. Сега тя съжаляваше, че дойде. Раздразнението, което изпитваше преди малко, се превърна в остра, горчива мъка. И тази мъка идваше от гладкото като порцелан лице на девойката, от хубавата й модна рокля, от червения маникюр върху пръстите й, които не бяха докосвали никога пране, немити чинии или тютюневи листа. Лила седна с досада върху едно от креслата в хола. - Да не сте роднина на господин Морев? - попита девойката. - Не, не съм - отговори Лила. - За латински ли идвате? Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 3.58 Mb. Сподели с приятели:
|