Guns, germs, and steel

111 Оказва сече тя (и по-специално в онази своя част, известна като Плодородния полумесец) има най-малкото пет предимства пред останалите субтропически зони. Първо, Западна Евразия със сигурност притежава и най-обширната зона на средиземноморски климат. В резултатна това тя разполага и с подчертано разнообразие на диви растителни и животински видове, много по-голямо в сравнение с относително тесните субтропически зони на Югозападна Австралия и Чили. Второ, от всички тези зони западноевразийската търпи и най-осезателни климатични промени при редуването на сезоните и годините. Тези вариации се отразяват благотворно на еволюцията, особено във флората, където има и особено висок процентна едногодишни растения. Комбинацията от тези два фактора – голямо разнообразие на видове и висок процентна едногодишни растения – означава чисто и просто, че средиземноморската зона на Западна Евразия се отличава и с най-голямо разнообразие на едногодишни растения.
Таблица 8.1
Световното разпределение на едросеменни тревисти видове
Ареал
Брой на видовете
Западна Азия, Европа, Северна Африка
33
Субтропическа зона
32 Англия
1
Източна Азия
6
Субсахарска Африка
4
Америка
11
Северна
4
Мезоамерика
5 Южна
2
Северна Австралия
2
Общо: 56

Бел.: Таблица 12.1 от докторската дисертация на Марк Блумлер, „Seed Weight and
Environment in Mediterranean-type Grasslands in California and Israel“ (Univ. of California,
Berkeley, 1992) включвате тревисти растения с най-тежки семена (с изключение на
бамбука), за които има налични данни. Тежестта на зърното варира от 10 до над 40
милиграма, което е десет пъти повече от средното тегло на зърното при останалите
тревисти видове в света. Тези 56 вида съставят по-малко от 1% от общия бройна тре-
вистите в света. Горната таблица показва ясно, че най-ценните им представители са
съсредоточени главно в субтропическата зона на Западна Евразия.
Значението на това ботаническо богатство за хората е добре онагледено от географа
Марк Блумлер в неговите изследвания на разпределението на дивите тревисти растения. От хилядите такива видове Блумлер е отсял и класирал те с най-едри семена – един вид каймакът на потенциалните култури, чиито зърна са поне десет пъти по-тежки от тези на останалите (вж. Таблица 8.1). Всички са характерни за Средиземноморието, както и някои

112 други зони със сухи сезони. Нещо повече, теса съсредоточени главно в Плодородния полумесец и други части на западноевразийската субтропическа зона, което пък е предполагало и възможността за много по-широка селекция отстрана на начинаещите фермери поне 32 от общо те ценни тревисти растения в света По-конкретно ечемикът и пшеницата от вида емер, двете най-ранни основни земеделски култури в Плодородния полумесец, се нареждат съответно на то и то място в този Топ 56“. За сравнение субтропическата зона на Чили предлага само два такива вида, Калифорния и Южна Африка – само по един, а Югозападна Австралия дори и с толкова не може да се похвали. И този факт сам по себе си обяснява много неща относно хода на човешката история. Трето предимство на Плодородния полумесец е това, че предлага и голямо разнообразие в топографията на сравнително малки участъци. Варирането на надморската му височина – от най-ниската точка наземното кълбо (Мъртво море) до планини, високи по шест хиляди метра (в района на Техеран) – осигурява и нужното разнообразие в околната среда, на което се дължи голямото разнообразие на диви растения, служещи като потенциални предци на земеделски култури. Въпросните планини съседстват със закътани долини с реки, редовно заливани от придошлите води равнини и пустинни области, подходящи за иригационно земеделие. За сравнение субтропическите зони на Югозападна Австралия и в по- малка степен тези на Южна Африка и Западна Европа предлагат много победен спектър в топографски, ботанически и зоологически план. Разнообразната топография на Плодородния полумесец означава също, че моментът на жътвата не може да бъде точно фиксиран, тъй като посевите на по-голяма височина са давали зърно малко по-късно от тези на по-ниските места. В резултатна това ловците- събирачи са можели да се местят съобразно узряването на реколтата, а не да се съсредоточават в строго определен район, където всичко зрее едновременно. Когато е започнала и култивацията, за първите фермери сее оказало по-удачно да събират семената на диви житни растения, виреещи по хълмове и зависещи от непредсказуемите дъждове ида ги засяват във влажните долини, където растежът име общо взето предвидими дъждовете не играят съществена роля. Това биологично разнообразие в сравнително малки участъци, характерно за Плодородния полумесец, допринася и за четвъртото му предимство – богатството на предци не само на ценни земеделски култури, но и на едри домашни животни. Както ще видим по-долу, в другите субтропически зони (Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка) са се срещали само по няколко (ако изобщо ги е имало) едри бозайници, подходящи за одомашняване. За сравнение хората в Плодородния полумесец са успели съвсем рано да одомашнят цели четири – козата, овцата, свинята и кравата. И това най-вероятно са били и първите домашни животни (ако не броим кучето) в целия свят. Те и досега влизат в числото на общо петте най-важни домашни животни на Земята (вж. Глава IX). Техните диви предци са били характерни за различни, макари слабо различаващи се помежду си части на Плодородния полумесец, затова и са били одомашнени за първи пътна различни места овцата – вероятно в централната част козата – или в източната части поточно планините
Загрос в Иран, или в югозападната част (Ливан свинята – в северната и централната част кравата – в западната част (включително Анадола. Но колкото ида са се различавали районите, в които тези предци са се срещали в изобилие, те не са били разделени от големи

113 разстояния, което е улеснявало пренасянето на самите животни от една област в друга и не след дълго споменатите четири вида са се разпространили из целия регион. Земеделието е стартирало в Плодородния полумесец с ранното усвояване на четири културни растения, наричани „основоположни“ (защото са в основата на земеделието не само в този региона по всяка вероятности в останалия свят. Сред тези осем основоположници има представители на житните – пшеницата (емер и айнкорн) и ечемикът на бобовите леща, грах, нахути фий плюс единна влакнодайните – лен. От тях само два (ленът и ечемикът) се срещат в диво състояние из целия Плодороден полумесеца също и в Ана- толия (Анадола. Периметърът на разпространение надве други основни култури е много тесен нахутът е ограничен само в Югоизточна Турция, а пшеницата емер – в същинския Плодороден полумесец. С други думи, за да възникне земеделие в Плодородния полумесец, е било достатъчно да се култивират наличните местни диви растения, без да се изчаква пристигането на посеви, усвоени в други региони. Затова пък два от тези осем основоположници не са усвоени другаде, освен в самия Плодороден полумесец – просто защото и никъде другаде не са се срещали в диво състояние. Благодарение на това изобилие от подходящи диви бозайници и растения древните жители на региона са успели сравнително бързо да се сдобият с един доста внушителен и балансиран комплект от инструменти за интензивно производство нахрани. Въпросният пакет е съдържал три житни растения като основни източници на въглехидрати, четири бобови с 20-25% протеин, плюс четири домашни животни като основни източници на протеин, към които сее добавяла и пшеницата, също с богато съдържание на протеин, както и ленът като източник на влакна и масло (семената му съдържат около 40% ленено масло. Ето как, след като вече са били изтекли хилядолетия от началото на култивацията и производството нахрани, животните също са започнали да намират приложение в човешкия бит, най-вече за да дават мляко и вълна, но и за да бъдат впрягани в ралата ида служат като превозни средства. В този смисъл посевите и домашният добитък на първите земеделци в Плодородния полумесец са задоволявали основните икономически потребности на хората, защото не само са им предлагали въглехидрати, протеини и мазнини, но и нужната механична енергия за различните производствени дейности и транспортирането на готовата продукция. Последното предимство на ранното производство нахрани в Плодородния полумесец се състои в това, че то е срещало и доста по-незначителна конкуренция отстрана на ловно- събираческия бит, отколкото в някои други региони, включително и западното Средиземноморие. Югозападна Евразия не е можела да се похвали с кой знае колко големи реки, а и крайбрежната ѝ ивица е била доста тясна, което е предполагало и скромни ресурси (най- вече речни и морски риби и мекотели. Един от най-важните бозайници, преследвани заради месото им – газелата – първоначално е живеела на огромни стада, но е била подложена на прекалено хищна експлоатация от все понарастващите човешки популации и броят ѝ рязко е намалял. Затова и основният пакет земеделски култури бързо е надвишил по значение този нахраните, които са осигурявали ловците-събирачи. Още преди възникването на производство нахрани вече е имало селища на уседнали земеделци, разчитащи главно на житните култури, което също е подтиквало и ловците-събирачи да се заемат със земеделие и скотовъдство. В Плодородния полумесец преходът от лови събирачество към производство нахрани е бил осъществен сравнително бързо ако през IX хилядолетие

114 преди Христа хората все още не отглеждали земеделски култури и домашни животни и са разчитали само на диви храни, то през шестото някои общности вече почти изцяло са зависели от земеделските култури и добитъка си. Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето, чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията ѝ е била доста сложени най-вече бавен процес. В резултатна всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места дог. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна, а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци- събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр. Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство нахрани, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото мие известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство нахрани. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение. Пакетите със земеделски култури, появили сена местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство нахрани и не сее стигало до какъвто ида било пакет със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология, което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат – представяте лиси диво тревисто от диво бобово.

115 Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя низа връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл ами ако гъбите са отровни Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите – че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може ида сме гладни, но стрували си да поемаме такъв риск В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво дами обяснят. Какво съм си въобразявал аз От две години съм ги тормозел дами казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, чене различават гъбите. Хайде де А колкото до опитните гъбари, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, чеда налети на някоя отровна гъба ида я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна. Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя частна острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство нахрани или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци- събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, чеса можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо неми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им. Другият и свързан с него въпрос е този дали древните ловци-събирачи, а и първите фермери са намирали адекватно приложение на своите етнобиологични познания, тоест дали са осъществявали качествена селекция насъбираните диви растения, за да могат след това ида ги култивират Това вече е проверено в един археологически обект в долината на Ефрат, известен като Тел Абу Хурейра и намиращ се в днешна Сирия. Някъде между X и
IX хилядолетие пр.Хр. местните хора вече са живеели целогодишно в селища, но все още са били ловци и събирачи същинската култивация е започнала чак през следващото хилядолетие. Археолозите Гордън Хилман, Сюзън Колидж и Дейвид Харис преровиха огромни

116 количества от овъглените растителни останки, открити на този обект, които най-вероятно са били изхвърляни на боклука или чисто и просто изхождани, след като местните саги събирали на други места и саги носели в домовете си. Същите учени анализираха над 700 мостри, всяка от които съдържаща средно около 500 идентифицируеми семена, принадлежащи на над седемдесет вида. Оказа сече разнообразието от растения, които тези древни селяци са събирали, е доста внушително – само броят на идентифицираните е 157, да не говорим, че има още много, чието естество все още не е установено. Итака, какво точно сее случвало Дали тези наивни деца на природата са отскубвали всяко растение, което са виждали, и са го носели в землянките си (което би означавало, че в повечето случаи са се натравяли, защото само част от намереното е било наистина ядивно О, не, едва лиса били толкова тъпи Цифрата 157 може ида навява асоциации за някаква безразборна беритба, но сред овъглените хранителни останки липсват много от дивите растения, които и досега се срещат в околността. Въпросните 157 селектирани вида попадат втри категории. Повечето имат семена и могат да се ядат без предварителна обработка. Други, като бобовите и представителите на семейството на синапа, имат отровни семена, но токсините им лесно могат да се отстранят, след което семената стават за ядене. Една малка част от семената принадлежат на растения, традиционно използвани като оцветители или в медицината. Многобройните диви видове, нефигуриращи във въпросната селекция, очевидно са били преценени като безполезни или опасни за хората, включително всички най-токсични бурени. Това чисто и просто означава, че ловците-събирачи от Тел Абу Хурейра изобщо не са си губели времето и не са рискували живота си, берейки де що видят. Несъмнено са познавали местната флора от пряк опит, също като днешните новогвинейци, и са прилагали познанията си, за да подбират и носят у дома само най-полезните растения. И тези грижливо събирани семена са съставяли и материала за първите им и още несъзнателни стъпки в попрището на култивацията. Другият ми пример затова, че древните са използвали ефикасно своите етнобиологични познания, е от долината нарека Йордан и датира от IX хилядолетие пр.Хр. – периодът на най-ранната култивация на растения по тези земи. Първите култивирани житни в долината са ечемикът и пшеницата емер, които саи сред най-продуктивните земеделски култури на днешния свят. Но, както и в Тел Абу Хурейра, в околностите са растели и стотици други семенни растения, от които поне сто са били събирани и консумирани още преди началото на култивацията. Какво толкова е имало в ечемика и пшеницата, че е предопределило и избора им на първи култури Дали пък тези първи фермери от долината на Йордан са били някакви ботанически невежи, които не са знаели какво правят Или ечемикът и пшеницата действително са били каймакът на местната флора, въз основана който са можели да пристъпят и към изкуствения подбор Двама израелски учени, Офер Бар-Йосеф и Мордехай Кислев, се заеха с отговора на този въпрос, като изследваха дивите тревисти растения, които и до днес растат в долината. Оставяйки настрана онези с по-дребни или направо безвкусни семена, те подбраха 23 от най- апетитните и едрозърнести диви треви. И едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че ечемикът и пшеницата заеха достойни места в този списък.

117 Но не бива да оставате с впечатлението, че и другите (21) участници в класацията са също толкова полезни. Тези двамата я оглавяват безапелационно. Пшеницата емер определено има най-едри зърна, а ечемикът се нарежда веднага след нея. Той е и сред четирите вида, които най-често се срещат в диво състояние (от тези общо 23). Ечемикът има и някои допълнителни предимства – неговите генетични и морфологични особености му позволяват да развие бързо необходимите промени в разпръсването на семената и герминацион- ната инхибиция, за които стана дума в предходната глава. Пшеницата емер обаче също нему отстъпва – може да се жъне много по-лесно от ечемика и се отличава от другите житни с това, че семената ѝ не се покриват с досадни люспи. Колкото до останалите 21 вида, недостатъците им се свеждат до по-дребните семена, в повечето случаи се срещат и по-рядко в природата, а някои от тях са по-скоро многогодишни, а не едногодишни, което пък означава, че биха еволюирали много по-бавно при евентуалната им култивация. Следователно първите фермери в долината на Йордан са подбрали двата най-добри от общо те най-добри диви растения, с които са разполагали. Разбира се, еволюционните промени (свързани с разпръсването на семената и герминационната инхибиция след кул- тивацията) са имали непредвидими последствия за самите земеделци. Но техният първоначален избор – ечемикът и пшеницата емер – е бил напълно съзнателен и сее базирал на лесноразбираеми критерии като големината назърната, вкусността и най-вече тяхното изобилие. Този пример от долината нарека Йордан, подобно на аналогичния от Тел Абу Хурейра показва, че първите земеделци са се възползвали по най-ефикасния начин от обстойните си ботанически познания. Очевидно са знаели много повече за местните треви от повечето днешни професионални ботаници и едва лиса щели да пропуснат някое полезно растение, което не би им създало проблеми с култивацията си. Сега вече можем да се занимаем и с това, което са правели земеделците от два други ареала, Нова Гвинея и източната частна Съединените щати (където производството нахрани е възникнало самостоятелно, макари при въпиещ дефицитна полезни посеви, когато при тях са пристигали по-продуктивни културни растения от други земи. Ако се окаже, че такива растения не са били усвоени поради чисто културологични или други съображения, в нас очевидно ще се загнезди тягостно съмнение. И напук на досегашните ни разсъждения ще трябва да предположим, че местната дива флора всъщност е излъчила някои кандидати за потенциално ценни земеделски култури, но местните фермери са пропуснали възможността да се възползват от тях поради причини от културно естество. Тези два примера ще хвърлят светлина и върху още един факт, който е изиграл много съществена роля в историята, а именно че туземните посеви в различните части наземното кълбо далеч невинаги саи еднакво продуктивни. Нова Гвинея – най-големият остров в света след Гренландия – се намира малко по̀ на север от Австралия и близо до екватора. Поради своето тропическо разположение и голямо разнообразие в топографията и естествената си среда Нова Гвинея е богата и нарасти- телни, и на животински видове, макарите да са по-малко от тези в съответните зони на континентите, просто защото тя е остров. Хората живеят в Нова Гвинея от поне 40 000 години – много по-отрано, отколкото в двете Америки, и малко по-дълго, отколкото съвременните (от анатомична гледна точка) хора са живели в Западна Европа. Ако не друго,

118 това означава, че новогвинейците са имали достатъчно време да опознаят местната флора и фауна. Дали обаче са били мотивирани да приложат тези познания и в създаването на производство нахрани Вече споменах, че преминаването към производство нахрани е включвало и ожесточена конкуренция с ловно-събираческия бит. Последният никога не е бил чак толкова компенсиращ в Нова Гвинея, чеда обясни и липсата на мотивация за производство нахрани. По- специално съвременните ловци в Нова Гвинея страдат от очевиден дефицитна едър дивеч тук няма диво животно, по-голямо от една 50-килограмова бягаща птица (касовари) и някои кенгурута, стигащи в най-добрия случай до 25 кг. Жителите на ниските крайбрежни части действително улавят много риба и мекотели, а някои от обитателите на долините във вътрешността и досега живеят като ловци-събирачи, разчитащи главно на дивите палми саго. Нов планините вече никой не се изявява като ловец-събирач; всички днешни планинци са преминали към земеделието, а дивите растения им служат само за да разнообразяват менюто си. Когато някой планинец отиде в гората на лов, той се запасява със зеленчуци, които е отгледал в градината си. А когато забеля привърши провизиите си, дори и той е принуден да преглъща слюнката си, колкото и обстойно да познава местните диви храни. И тъй като ловно-събираческият бит не е особено перспективен в повечето части на Нова Гвинея, не е изненадващо и това, че всички местни планинци днес са уседнали земеделци с доста софистицирани системи за производство нахрани. Доскорошните гористи участъци в планините целенасочено се превръщат от традиционните земеделци в оградени, напоявани и интензивно обработвани ниви и градини, които всъщност изхранват и все посгъстените популации. Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посевите вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по времена европейската колонизация и за които е доказано, чеса били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно – пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa, ореховото дърво

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: