Guns, germs, and steel

119 ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони
(Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия, където фермерите също наблягат най- вече на кореноплодните, носа успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицитна суров изходен материал в Нова Гвинея не вирее нито едно от те едросеменни диви тревисти в света. Второ, новогвинейската фауна не е включвала нито един едър бозайник, що-годе подходящ за одомашняване. Единствените домашни животни в съвременна Нова Гвинея – свинята, кокошката и кучето – са били докарани от Югоизточна Азия (през Индонезия) през последните няколко хилядолетия. В резултатна всичко това, ако жителите на низините се сдобиват с протеин от уловената риба, то планинските фермери страдат от остра липса на протеин, защото съдържанието му в техните основни култури, осигуряващи и повечето им калории (тарото и бататът, е доста ниско. Тарото например съдържа едва 1% протеин, което е много по-малко отколкото дори в белия ориз и значително по-ниско от нивото му в житните и бобовите на Плодородния полумесец (съответно 8-14% и 20-25%). Децата в планинските райони са с издути коремчета, което недвусмислено подсказва, че храната им може ида е обилна като количество, но е бедна на протеин. И старите, и младите новогвинейци ядат рутинно мишки, паяци, жаби и други подобни животинки, към които хората в други региони (с достъп до питомни бозайници или едър дивеч) никога не биха проявили интерес. Острият недостиг на протеин вероятно е и основната причина за канибализма, който е широкоразпространен в традиционните новогвинейски планински общности. Накрая, наличните на острова кореноплодни култури в миналото са били ограничени откъм калории и протеин, тъй като не са виреели добре на по-високите места, където днес живеят повечето новогвинейци. Преди много векове обаче тук сее появила една нова култура, този път от южноамерикански произход – бататът (представителна картофовите) – най-вероятно дошъл от Филипините, където пък е бил въведен от испанците. За разлика от тарото и другите предполагаеми рано усвоени новогвинейски кореноплодни култури, бататът може да се отглежда спокойно и на по-високи места, расте доста по-бързо и дава много по-високи добиви на единица обработваема площи съобразно положения труд. И последствията от появата на батата са се изразили в истински демографски взрив в планинските райони. Тоест, макари преди идването на батата новогвинейските планинци да са се занимавали от хилядолетия със земеделие, наличните посеви са ограничавали гъстотата на населението, както и териториите, които тези хора са можели да заемат. Накратко условията в Нова Гвинея красноречиво контрастират с тези в Плодородния полумесец. Подобно на ловците-събирачи от Близкия изток, тези в Нова Гвинея действително са стигнали самостоятелно до земеделието. Само че местното производство нахрани е било ограничавано от липсата на подходящи за култивиране житни и бобови, както и животни, вследствие на което се стига и до недостига на протеин в планинските райони и слабото присъствие на кореноплодни на по-голяма надморска височина. Но самите новог- винейци са познавали местните диви растения и животни не по-зле от всички останали хора, живели някога на Земята. Те със сигурност са открили и тествали абсолютно всички растения, които си е струвало да култивират. Способни са били да признаят качествата на

120 всяко нововъведение (както подсказва бързата им адаптация към батата. Същата поучителна ситуация се повтаря и днес, когато племената с по-лесен достъп до нови земеделски култури и домашни животни (или чиито културологични характеристики ги улесняват в адаптацията) увеличават числеността си за сметка на онези, които са лишени от подобен достъп (или съответната културологична предразположеност. С други думи, ограниченото производство нахрани в Нова Гвинея няма нищо общо с местните хора, а е било обусловено от специфичната флора и фауна, както и околната среда. Другият ни пример за земеделие, чието развитие очевидно е било ограничавано от спецификата на местната флора, идва от източната частна Съединените щати. Подобно на Нова Гвинея, и тук земеделието е възникнало самостоятелно. Само че най-ранните му етапи саи далеч по-добре проучени, отколкото в Нова Гвинея идентифицирани са посевите, отглеждани от първите фермери, знаят се датите и последователността на тяхното усвояване. Много преди появата на земеделски култури, усвоени на други места, местните коренни американци вече са били уседнали в речните долини и са развили интензивно производство нахрани, базирано на местни култури. Тоест те вече са можели да се възползват от най-обещаващите местни диви растения, което е било несъмнено предимство. Само че кои в действителност са култивирали и доколко техният пакет от земеделски култури е бил сравним с този на Плодородния полумесец Оказва сече основоположна роля тук са изиграли четири растения, усвоени в периода между 2500 и 1500 г. пр.Хр., те. цели шест хилядолетия след култивацията на пшеницата и ечемика в Плодородния полумесец. Една местна разновидност на тиквата е предлагала материал за изработване на съдове, както и апетитни семки. Останалите три са били отглеждани главно заради семките слънчогледът, един родственик на маргаритката, наричан кален бурени един много далечен роднина на спанака, известен като гъши крак. Само че четири семенни растения (нищо, че едното осигурява и материал за най-раз- лични контейнери) все пак са крайно недостатъчни за един приличен пакет от земеделски култури, с който би могло да се пристъпи към интензивно производство нахрани. В продължение надве хилядолетия тези основни култури са служели само като незначителна добавка към менюто, а местните индианци са разчитали за прехраната си главно на естествените продукти, особено дивите бозайници и водоплаващите птици, рибите, раците и най-различни черупчести плодове. Земеделието не е играело съществена роля в техния хранителен режим до периода между 500 и 200 г. пр.Хр., когато са били усвоени три нови зърнени култури чворестият бурен (knotweed), майската трева и малкият ечемик. Някой съвременен диетолог вероятно би приветствал с възторг тези седем източноаме- рикански култури. Всяка от тях има високо съдържание на протеин (17-32%) – за сравнение в пшеницата то е 8-14%, в царевицата – 9%, а в ечемика и белия ориз е дори още по- ниско. Две от тях, слънчогледът и калният бурен, имат и високо съдържание на мазнини
(45-47%). По-специално втората е направо мечтата на диетолога, тъй като съдържа 32% протеини мазнини. Но защо и днес не нагъваме тези диетологични мечти Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамери- кански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца,

121 чийто обеме едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако сее навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма вида се заемете с мащабно отглеждане накален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора, а и досегът с него може дави докара някой и друг обрив. Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата сее появила в началото на III в, но ролята ѝ е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук сее появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, ас появата и на фасула (ок. 1100 г) мексиканската триада от земеделски култури – царевица, фасули тиква – е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което сее увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им васали. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането надалеч по-продуктивната мексиканска триада, нов други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните жълъдови и летни тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия. Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може ида изглежда удобен за високопродуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи. Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време – няколко хилядолетия, – за да проучат кои от местните диви растения саи потенциални земеделски култури (каквото ида означава това. Само че разцветът на Хоупуел е започнал близо девет хилядолетия след появата на уседнали земеделци в Плодородния полумесец. И едва през X в. сл.Хр., с попълването намек- сиканската триада тук сее стигнало и до демографски взрив – т.нар. мисисипски разцвет, – довели до създаването на най-големите селища (наричани от някои градове) и най-ком- плексните обществени структури, постигани някога от индианци на север от Мексико. Но демографският взрив сее случил прекалено късно, за да подготви местните индианци за предстоящата катастрофа в лицето на европейските колонизатори. Производството нахрани, базирано само на източноамерикански посеви, е било крайно недостатъчно, за да ускори този бум, като причините са лесно обясними. Наличните в региона диви житни растения не са били така полезни като пшеницата и ечемика. Индианците от Източните

122 щати не са култивирали нито едноместно бобово или влакнодайно растение, нито пък плодно или орехово дърво. Нямали са никакви домашни животни (с изключение на кучетата, които пък най-вероятно са били одомашнени за първи пътна други места в Северна Америка. Ясно е също, че тези коренни американци не са пропуснали потенциалните земеделски култури сред дивите растителни видове, виреещи около тях. Дори и градинарите от XX в, въоръжени с целия арсенал на съвременната наука, са постигнали скромни успехи със северноамериканските диви растения. Да, вече сме усвоили пекана и боровинките, а и сме подобрили някои евразийски плодни култури (ябълката, сливата, лозата, къпината, малината и ягодата) чрез хибридизация с дивите им северноамерикански родственици. Но тези частични успехи едва лиса променили хранителните навици на източноамериканските индианци по същия начин, както царевицата е успяла да го стори след X в. Самите местни земеделци са произнесли присъдата си над най-широко разпространените местни посеви, като са спрели да ги отглеждат или са намалили производството им след появата на мексиканската триада. Това развитие подсказва също така, че коренните американци не са страдали от културологичен консерватизъм и са били готови да признаят достойнствата на новото, стига да влязат в досег с него. Както и в Нова Гвинея, ограниченото производство нахрани не сее дължало на ограничеността на самите индианци, а е било изцяло обусловено от спецификата на местната флора и фауна плюс естествената среда. До този момент се запознахме с примери от три доста различни ареала, в които производството нахрани е възникнало самостоятелно. Ако поставим Плодородния полумесец в единия край, то Нова Гвинея и източната частна Съединените щати ще се озоват в срещуположния. Хората в полумесеца са започнали да култивират растения много по-рано от другите. Освен това са култивирали и повече видове – по-продуктивни, по-полезни и по- разнообразни, стигнали са по-бързо до интензивното производство нахрани и по-голямата гъстота на населението и в резултатна всичко това са влезли в модерния свят с много по- усъвършенствана технология, по-сложна политическа организация и много повече епидемични заболявания, с които да заразяват другите. Видяхме и че тези разлики между Плодородния полумесец, Нова Гвинея и източната частна Съединените щати се дължат непосредствено на разликите между наличните растителни и животински видове, подходящи за култивация, а не на някаква ограниченост на самите хора. Когато по-продуктивни култури са пристигали от други места (бататът в Нова Гвинея или мексиканската триада в днешните Щати, местните веднага са се възползвали от тях, интензифицирали са производството нахрани и съответно са нараствали неимоверно наброй. Наред с това аз смятам, че онези части наземното кълбо, където земеделието никога не е възниквало самостоятелно – Калифорния, Австралия, аржентинските пампаси, Западна Европа и т.н. – най-вероятно са предлагали и много по-малко подходящи за култивация растения и животни в сравнение с Нова Гвинея и източната частна Щатите, където поне е имало някакво производство нахрани, колкото и ограничено да е било. Затова изследванията на Марк Блумлер на наличните диви тревисти растения в световен мащаб (за които вече стана дума, както и тези на по-подходящите едри бозайници (на които ще се спрем в следващата глава) потвърждават тезата, че ареалите, където производството

123 нахрани не е възниквало или е било крайно ограничено, са страдали от остър недостиг на подходящи за доместикация животни и растения. Да си припомним, че развитието на производството нахрани включва и ожесточена конкуренция между земеделието и лова. Ето защо някой би могъл да предположи, че липсата или по-бавното развитие на подобно производство вдадени региони са се дължали по- скоро на изобилието от дивеча не толкова на оскъдното количество видове, подходящи за култивация. Истината е, че повечето региони, където производството нахрани е късно явление или изобщо не есе появявало, предлагат доста оскъдни ресурси за евентуалните ловци, защото повечето едри бозайници в Австралия и двете Америки (за разлика от тези в Евразия и Африка) са били изчезнали още в края на Ледниковата епоха. В този смисъл производството нахрани в тези региони би срещнало още по-слаба конкуренция в лицето на лова и събирачеството, отколкото в Плодородния полумесец. Ето защо не бива да оставаме с впечатлението, че тамошните хора са имали идеални условия залови затова не са пристъпили към някакви по-прозаични дейности, каквато е и производството нахрани. Не бива обаче да преувеличаваме и значението на тези два фактора – готовността на хората да усвояват подобри земеделски култури и домашни животни, както и ограниченията, налагани от местната флора и фауна. Тези двете никога не са били абсолютни величини. Затова, макари с риск да опровергая собствените си заключения, ще завърша тази глава с някои възражения срещу тях. Вече разгледахме доста примери за усвояване на по-продуктивни посеви, култивирани на други места. Нашето по-общо заключение гласеше, че когато се научат да разпознават полезните растения, хората рано или късно ще открият и всички налични растения, които са подходящи за култивация, стига, разбира се, да ги има ида не са възпрепятствани от такива неща като културния консерватизъм или табутата. Но тук трябва да вметнем и едно важно пояснение в продължение на прекалено дълго време и в рамките на прекалено големи области. Всеки, който е що-годе запознат с историята на човешките общества, би могъл да приведе безброй примери за човешки групи, които са се отказали от земеделските култури, добитъка и други подобни нововъведения, независимо чете са улеснявали изхранването им. Естествено, аз не споделям тази очевидна заблуда, че всяко човешко общество моментално усвоява нововъведенията, които биха били полезни за него. Истината е, че на всеки континента и във всеки по-голям ареал, съдържащ стотици конкуриращи се общества, винаги ще се намерят някои поотворени за нововъведенията, както и такива, които не им се поддават. Тези, които са склонни да усвояват нови земеделски растения, домашни животни или технологии, несъмнено се сдобиват не само с възможността да се хранят подобрено ида се увеличават наброй, което пък им дава възможност да изместват, покоряват или избиват онези общества, които се съпротивляват на новото. И това също е един важен феномен, чиито проявления далеч не се изчерпват с усвояването на нови земеделски култури, но на него ще се върнем в Глава XIII. Другото ни възражение е свързано с ограниченията, които наличните диви видове налагат върху производството нахрани. Първо, аз не твърдя, че във всички ареали, където такова производство сее развило едва през модерната епоха, такова дотогава никога не се появявало там. Днешните европейци обикновено изхождат от факта, че когато техните

124 прадеди са осъществили първите си контакти с австралийските аборигени, последните все още са се изявявали като ловци-събирачи от Каменната епоха, и затова са склонни да мислят, че тези аборигени винаги са живели по този начин. За да разсеем тази заблуда нека си представим, че някой посетител от космоса е попаднал случайно на Земята през III хилядолетие пр.Хр. Този космически пришълец е нямало да открие никакви следи от производство нахрани в днешните Източни щати, защото то е щяло да започне едва след пет века. И ако това е можело да го накара да стигне и до извода, че ограничените местни ресурси ще осуетят завинаги възможността за подобно производство по тези земи, то събитията от следващото хилядолетие са щели да разбият тезата му на пух и прах. А ако си представим, че същият този пришълец сее озовал в Плодородния полумесец, но не в 8500, а в 9500 г. пр.Хр., то той също би могъл да стигне до извода, че този ареал не е подходящ за производство нахрани. Тоест аз не твърдя, че Калифорния, Австралия, Западна Европа и другите части на света, където производството нахрани не е възникнало самостоятелно, са били лишени от подходящи за целта видове и са щели да служат просто като естествен декор за ловците-съби- рачи, ако последните не са били влезли в контакт с някои други народи, за които култива- цията вече е била отколешна практика. Тъкмо напротив, аз се опитвам да изтъкна факта, че тези региони доста се различават по своите подходящи за култивация видове и именно затова са различни и датите, на които там е възникнало производство нахрани (да него- ворим, че в някои много плодородни области като Калифорния това производство сее появило едва в модерната епоха. Самата Австралия, която минава за най-изостаналия континент, илюстрира отлично тази теза. В югоизточната ѝ част, разполагаща и с най-богати водни ресурси, развитието на аборигенските общества през последните няколко хилядолетия е започнало да следва една специфична траектория, която несъмнено е щяла да ги отведе и до производството нахрани. Например те вече са строели зимни селища. Експлоатирали са все по-интензивно околната среда, за да ловят риба – залагали са най-различни капани и мрежи и дори са копаели специални канали. Ако европейците не са били пристъпили към колонизацията на Австралия през 1788 гине са били прекъснали тази траектория, австралийските аборигени са щели (след още някое и друго хилядолетие) да се превърнат в производители нахрани, строящи рибарници и отглеждащи култивиран ямс, както и някои от местните дребнозърнести треви. Като имаме предвид всичко това, вече ще можем ида отговорим на въпроса, заложен имплицитно в заглавието на тази глава. Ако си спомняте, аз попитах дали причината за неуспеха на северноамериканските индианци да култивират северноамериканските ябълки не е в самите индианци или пък в ябълките. С горното не искам да кажа, че култивирането на ябълките по принцип е било невъзможно в Северна Америка. Нека не забравяме, чете са се оказали и най-трудните за култивиране плодни дървета в историята на Евразия, защото тяхното размножаване изисква прилагането на някои по-сложни техники като ашладисването. До началото на класическата гръцка епоха няма данни за култивиране на ябълки дори в Плодородния полумесец, камо ли Европа, което ще рече цели осем хилядолетия след началото на евразийското производство нахрани. Ако индианците са били продължили да създават със същото темпо нови техники (или да ги усвояват от съседите си, те несъмнено са щели да осъществят

125 култивацията на ябълката. Но това явно е щяло да стане чак през 5500 г. – ако прибавим осем хилядолетия към 2500 г. пр.Хр., когато е и започнала култивацията на диви видове в Северна Америка. С други думи, причината за неуспеха на индианците да култивират ябълката (до срещата им с европейците) не е нитов хората, нитов ябълките. Ако говорим за чисто биологичните предпоставки, индианските фермери с нищо не са отстъпвали на евразийските си събратя, както и дивите ябълки не са отстъпвали на онези отвъд океана. Вярно е, че някои разновидности на ябълката, които читателите на тази глава може би обичат да си пазаруват от супермаркета, са култивирани едва в най-ново време – след кръстосването на евразийски ябълки с някои диви северноамерикански ябълки. Затова пък причината за неуспеха на индианците да култивират ябълките се крие в набора от налични диви растения и животни. И тъкмо техният скромен култивационен потенциал носи отговорност за сравнително късния старт на производството нахрани в Северна Америка.

126

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: