ЧАСТ III. ОТ ХРАНАТА ДО ПУШКИТЕ, ВИРУСИТЕ И

157 са предизвикали това свръхстранно заболяване. Стресовата ситуация го принудила да забрави абсолютно всичко, на което го били учили в университета за конфиденциалността, затова си позволил непростимата нетактичност да накара съпругата да поразпита съпруга си дали не е имал някое по-особено сексуално преживяване, което би могло да е причина за инфекцията. Съпругът пламнал до уши и се сгушил под болничните чаршафи, сякаш искал да се скрие от целия свят, след което промълвил нещо с едва доловим глас. Жена му тутакси надала яростен вик и се впуснала като орлица върху него. Още преди околните да се опомнят, сграбчила тежка метална бутилка и я стоварила с все сила върху главата на съпруга си, след което изхвърчала от стаята. На доктора му отнело доста време да върне в съзнание съпруга, а ида разбере от несвързаните му приказки какво толкова е вбесило жена му. Постепенно истината лъснала наяве човекът току-що си бил признал, че е имал многократни полови сношения с овце (!) при наскорошната си визита в семейната ферма, което като чели обяснявало и обстоятелствата, при които бил прихванал загадъчния микроб. На пръв поглед инцидентът звучи твърде гротескно, за да дирим в него някакъв общовалиден подтекст. Истината обаче е, че той е красноречив пример за една изключително важна и злободневна тема човешките заболявания, причинявани от животни. Едва лиса много онези от нас, които биха изпитали плътско влечение към овца като пациента, за който току-що стана дума. Затова пък повечето от нас обичат (разбира се, в най-платонич- ния смисъл на думата) домашните си любимци, примерно котки или кучета. Като общество обаче ние май изпитваме много по-силна привързаност към овцете и другия домашен добитък, поне ако съдим по броя на животните, за които се грижим в стопанствата си. Например при едно от последните преброявания се оказа, че жителите на Австралия (които сана брой) имат толкова високо мнение за овцете, че си отглеждат цели 161 600 000 от тях. Някои възрастни и много деца се заразяват от домашните си любимци. Обикновено тези заболявания се изразяват в дребни неразположения, нов някои случаи могат да се развият и в нещо доста по-сериозно. Най-кръвожадните човекоубийци от по-новата история – едрата шарка, грипът, туберкулозата, маларията, чумата, дребната шарка и холерата – са все заразни заболявания, еволюирали от тези по животните, независимо че повечето микроби, отговорни за епидемиите, днес се ограничават главно сред хората (колкото и парадоксално да звучи това. И тъй като са свързани и с най-масовите прояви на геноцид, заболяванията винаги са имали решаващ принос за облика на историята. До Втората световна война много повече хора са станали жертвана пренасяните от войните микроби, отколкото са издъхнали от рани, получени в битките. Всички онези военни хроники, възхваляващи деянията на разни велики пълководци, се опитват да омаловажат една недотам ласкателна за човешкото его истина победители във войните отминалото най-често са били не армиите с подобри генерали и оръжия, а чисто и просто тези, които са предавали по-гадни вируси на своите противници.
Най-зловещите примери за историческата роля на вирусите ни предлага европейското завладяване на двете Америки, започнало с онзи воаяж на Колумб през 1492 г. Колкото и много да са коренните американци, съсечени от кръвожадните испански конкистадори, те чувствително отстъпват по бройна покосените от смъртоносните испански микроби. И защо обменът на опасни вируси между Америка и Европа е бил толкова неравностоен

158 Защо примерно американските вируси не са покосили испанските нашественици, за да се пренесат впоследствие и в Европа ида изличат от лика на земята 95% от нейното население както сее случвало на немалко места в Новия свят Подобни въпроси възникват не само при многобройните случаи на масова гибел сред различни народи, заразени с европейски вируси, но и при тези, в които самите кандидат-завоеватели (отново европейци) са измирали безславно в тропическите зони на Африка и Азия. Тоест въпросът за животинския произходна човешките заболявания е неразривно свързан с най-мащабните събития в общата ни история, както и с някои от най-щекотливите проблеми на днешното здравеопазване. (Спомнете си само за СПИН, едно експлозивно разпространило се заболяване сред хората, което явно е еволюирало от вирус, резидентен в дивите африкански маймуни) За начало в тази глава ще разгледаме какво всъщност представлява едно заболяване и защо някои микроби са еволюирали до такава степен, че могат да ни разболяват, докато повечето други живи твари не са способни на това. Ще се постараем да разберем и защо повечето от познатите ни заразни заболявания прерастват в епидемии като днешния СПИН и Черната смърт (бубонната чума) от Средновековието. След това ще се насочим към предците на онези микроби, които днес се срещат само по хората, за да разберем как сме се сдобили с тях от първоначалните им преносители, животните. И накрая ще видим как по-задълбоченият поглед върху животинския произходна нашите заразни заболявания би могъл да обясни и онзи специфичен и почти едностранен обменна вируси между европейците и коренните американци. Естествено, ние сме склонни да подхождаме към заболяванията от наша гледна точка – как да се отървем от тях и изтребим до крак всички микроби Така де, да ги разкараме веднъж завинаги тези натрапници, пък много важно какви са им мотивите Само че в живота има едно златно правило ако искаш да победиш, първо трябва да разбереш към какво се стреми противникът ти и това важи с особена сила за медицината. Нека временно загърбим своите чисто човешки пристрастия и подходим към заболяванията от гледна точка на микробите. В края на краищата микробите също са продукти на естествения подбор, каквито сме и ние. Итака, с какво еволюционно преимущество би се сдобил един микроб от това, че ни създава проблеми от по-деликатно естество, примерно смъдящи ранички в областта на гениталиите или диария И защо име притрябвало на микробите да еволюират така, чеда ни убиват Последното е особено озадачаващо с оглед на самосъхранението, тъй като микробът, убиващ организма, от който се храни, всъщност убива и себе си. В общи линии микробите еволюират така, както и останалите видове. Еволюцията подбира онези индивиди, които са най-продуктивни при правенето на бебета, и им помага да се разпространяват на подходящи за тях места. А разпространението на един микроб може да бъде дефинирано чисто математически – това е броят на новите жертви, заразени от първия пациент. Този брой пък зависи от два фактора колко дълго всяка жертва е била в състояние да заразява нови жертви и доколко ефикасно самият микроб сее пренасял от жертвана жертва. При еволюцията си микробите са усвоили най-различни начини, за да се разпространяват от човек на човек и от животно на животно. Този, който се разпространява по-чевръсто, оставя след себе си и повече бебета и се превръща в галеник на естествения подбор. Много

159 от нашите болестни симптоми всъщност са начините, по които някой поотракан микроб модифицира телата или поведението ни така, чеда се превърнем в негови разпространители.
Най-лесният начин е, когато микробът просто изчаква да бъде предаден пасивно на следващата жертва. Това е и стратегията, прилагана от онези микроби, които изчакват техният преносител да бъде изяден от следващия преносител – например, онази бактерия от групата на салмонелите, която поглъщаме с вече заразените яйца и месо ларвата, отговорна за трихинозата, която просто ни изчаква да заколим прасето ида го излапаме, без да сме го сготвили както се полага, за да се прехвърли от негов нас както и ларвата, причинител на анисакиазата, с която падащите си по суши японци и американци се заразяват от времена време, тъй като нагъват сурови рибки. Всички тези паразити преминават от изяденото животно в човека, но затова пък вирусът, причиняващ т.нар. смееща се болест (куру) в планините на Нова Гвинея се предавана човека само от друг човек (от чиято плът той си е похапнал. Тоест тази болест се предава чрез канибализма, особено когато някой планински малчуган е направил фаталната грешка да си оближе пръстите, след като си е поиграл със суровия мозък, който майка му току-що е извадила от черепа на някоя жертвана куру и сее канела да го сготви. Някои микроби обаче са по-нетърпеливи и не изчакват старият им преносител да умре ида бъде изяден по надлежния ред, ами хващат стоп, те. намърдват се в слюнката на инсекта, ухапал досегашния им преносител, и отлитат с него, за да си намерят нов. Въпросният безплатен превоз може да им бъде осигурен от комарите, бълхите, въшките или мухата цеце, които съответно са разпространители на малария, чума, тиф и сънна болест.
Най-мръсните номера в това отношение въртят микробите, които се предават от майката на плода в утробата ѝ и по този начин бебетата се раждат вече заразени. По същия начин микробите, отговорни за сифилиса, рубеолата, а напоследък и за СПИН-а, изправят хората, които вярват, че Вселената по същество е добра и справедливо устроена, пред редица мъчителни и неразрешими морални дилеми. Други вируси предпочитат, образно казано, да вземат нещата в свои ръце. Те модифицират анатомията или навиците на своя преносител (или домакин) по такъв начин, чеда ускорят момента на самото предаване. От наша гледна точка възпалените язвички в областта на гениталиите, причинявани от някои венерически заболявания като сифилиса, са нещо срамно и уронващо достойнството ни. От гледна точка на микробите обаче теса просто един удобен начин да накарат своя домакин да прехвърли колкото се може по- бързо своя сонм от микроскопични гадинки в някоя телесна кухина на следващия реципи- ент. По същия начини разчоплените пъпчици по кожата, причинени от едрата шарка, предават микроби при всеки пряк контактно той може ида е косвен – както в онези случаи, когато бели американци са наказвали непокорните индианци, изпращайки им в дар одеяла, с които дотогава са се завивали болни от едра шарка. Далеч по-ефикасна е стратегията, прилагана от микробите на инфлуенцата, обикновената настинка и магарешката кашлица (или коклюш, които принуждават домакина си да кашля или киха и по този начин да разпръсва облаци от микроби към евентуалните ре- ципиенти. По същия начин холерните бактерии предизвикват масивна диария у жертвите си, за да могат да се доберат по канализацията до нови потенциални жертви, а вирусът, причиняващ корейската хеморагична треска, се разпространява чрез мишата урина. Но що

160 се отнася до модификацията на поведението на реципиента, никой не може да се мери с вируса на бяса. Той не само се намърдва в слюнката на заразеното куче, ами го кара ида хапе като обезумяло и по този начин да заразява още сума ти жертви. А ако говорим за физическите усилия, полагани от самата гадинка, то палмата на първенството се полагана някои червеи като анкилостомите и шизостомите, който активно проникват през кожата на реципиента от водата или почвата, на която някоя предишна жертва е изходила с екскрементите си и техните ларви. Итака, от наша гледна точка раничките по гениталиите, диарията и кашлицата са болестни симптоми. Но от гледна точка на вируса теса едни много хитри еволюционни стратегии за разпространяване на микроби. Ето защо в интересна вируса е да ни разболее. Само че защо име трябвало на вирусите да развият и тази наглед самоубийствена стратегия да убиват своите домакини От гледна точка на вируса това просто е един непредвиден страничен ефект (което едва ли ни утешава особено) от симптомите на реципиента, чиято цел, както се каза, е да осигурят предаването на самите микроби. Да, заболелият от холера, който не е бил подложен на лечение, накрая спокойно може ида умре от това, че е произвеждал по няколко бидона диарийни флуиди наден. Но поне докато е жив, холерните бактерии ще се стремят да се възползват от предоставената им възможност за разпространение по канализацията, за да си намерят и нови жертви. А ако приемем, че всяка нова жертва заразява още поне няколко, то при това положение бактериите със сигурност ще се разпространят надлъж и нашир, дори и първият им домакин междувременно да се спомине. С това се изчерпва и нашият безпристрастен анализ на интересите на вирусите. Нека сега се върнем към собствените ни егоистични интереси да си останем живи и здрави, като за целта е най-добре да изтребим до крак проклетите гадинки. Най-честата ни реакция към инфекциите е да развием треска. И в този случай сме склонни да приемаме самата треска като болестен симптом, сякаш тя ни сее натрапила отнякъде си, без да изпълнява каквато ида била функция. Но регулацията на телесната температура е под нашия генетичен контроли никога не става случайно. Просто някои микроби са по-чувствителни към топлината, отколкото собствените ни тела. Така че, повишавайки своята телесна температура, ние всъщност се опитваме да изпържим тези микроби, преди да сме се изпържили на собствения си огън. Друга обичайна реакция е да мобилизираме имунната си система. Белите кръвни телца и останалите клетки се втурват да търсят (и избиват) чуждите микроби. Специалните антитела, които стечение навремето изграждаме срещу конкретния микроб, позволил си наглостта да ни зарази, намаляват възможността да се разболеем отново, след като сме се излекували. Както всички знаем от опит, има някои болести като грипа и настинката, към които нашата резистентност е само временна и по-късно можем пак да ги хванем. Срещу някои други обаче – като дребна шарка, анкилостома, рубеола, магарешка кашлица и вече победената едра шарка – нашите антитела, чиято поява е била стимулирана от самата инфекция, могат да ни осигурят пожизнен имунитет. В това се състои и принципът на ваксинирането да стимулира изграждането на антитела, без да ни се налага да преболедуваме дадена болест, като в организма ни се вкарва някой и друг щам от мъртви или отслабени микроби.

161 Уви, някои микроби не само че захитряват и се промъкват през нашата имунна защита, ами се научават и на още по-гадни номера, например да променят онези свои молекулярни частици, наричани антигени, които нашите антитела разпознават. Тази непрестанна еволюция (или рециклиране на грипните щамове с различни антигени) обяснява защо и тази година сте хванали грип, независимо че сте го изкарали още преди две години – просто сте налетели начисто нов щам. Маларията и сънната болест са изпекли още по-добре този занаят – да променят бързо своите антигени. Един от най-чевръстите в това отношение е СПИН, който развива нови антигени, още щом се внедри в някой пациент, за да разбие по-късно цялата му имунна система. Нашата най-бавна защитна реакция протича по пътя на естествения подбор, който променя генните ни честоти на всяко ново поколение. За почти всяка болест важи правилото, че някои хора са генетично по-резистентни или по-неподатливи към нея от останалите. В случайна епидемия хората с такива актуализирани гени имат и по-голяма вероятност да оцелеят в сравнение с онези, които са лишени от тях. В резултатна това с хода на историята човешките популации, които най-често са били излагани на определен патоген, започват да съдържат и по-голям процент индивиди със съответните съпротивителни гени – просто защото тези, които не са успели да се сдобият навреме с тях, е нямало как да ги предадат и на потомците си. Да, горното също не звучи особено обнадеждаващо. Подобна еволюционна реакция едва ли ще свърши работа на отделния индивид, генетично предразположен към смъртоносни заболявания. Но от друга страна това означава, че човешката популация като цяло става все по-добре защитена срещу патогените. Сред примерите за подобна генетична защита саи превантивните функции, които някои по-специфични гени като този на сърпната клетка,
Тай-Захс и на кистната фиброза могат да предложат (но на определена цена) начерните африканци, евреите ешкенази и северноевропейците съответно срещу маларията, туберкулозата и дизентерията. Тук следва да поясним, че повечето видове с нищо не ни застрашават. Ако контактуваме примерно с някое колибри, това няма да поболее нито нас, нито самото птиче. Затова не ние било необходимо да си изграждаме защита срещу колибрито, нито на него срещу нас. И тези мирни взаимоотношения са издържали проверката навремето, най-вече защото ко- либрито не разчитана нас да разнасяме малките му по света, нито пък се храни с човешка плът. Вместо това то е еволюирало така, чеда се храни с нектари насекоми, а по-важното е, че си ги намира само, стига да си поразмърда крилцата. Микробите обаче са еволюирали в друга насока – да се препитават с хранителните вещества, съдържащи се в нашите тела, но пък си нямат крила, чеда полетят за нови ловни подвизи в случай, че първоначалната им жертва е умряла или сее оказала резистентна. Затова на много вируси им сее наложило да измислят нови трикове, за да се разпространяват сред потенциалните си жертви, и повечето трикове се изразяват в това, което ние възприемаме като болестен симптом. Но и ние не си седим със скръстени ръце и предприемаме съответните контрамерки, а вирусите на свой ред реагират с контра-контрамерки. Например в момента сме се вкопчили с нашите патогени в един ескалиращ еволюционен конфликт, победата в който вещае смърт за опонента, а в ролята на арбитър се изявява естественият подбор. Нека ви попитам нещо как ще протече този двубой – като светкавична или като партизанска война

162 Да си представим, че някой се заел с това да брои случаите на някое заразно заболяване вдадена географска области да наблюдава как броят им се мени с времето. Тенденциите, които биха се откроили, се различават при всяка болест. Например, ако става дума за малария или анкилостомиаза, в заразената област непрекъснато ще има нови случаи – всеки месеци всяка година. Така наречените епидемични заболявания обаче редуват вълните си с периоди надълго затишие. От епидемичните заболявания повечето американци като чели най-добре познават отличен опит грипа, като някои години се оказват изключително лоши за нас, но пък направо страхотни за самите грипни вируси. Холерните епидемии избухват през продължителни интервали – например тази от 1991 г. в Перу бе първата, стигнала и до Новия свят през целия XX в. Днешните грипни и холерни епидемии задължително попадат в най-смразя- ващите вестникарски заглавия, но във времената преди възхода на модерната медицина тези заболявания са вдъхвали още по-неистов ужас. Най-мащабната и най-ужасяваща епидемия в цялата човешка история е грипната, покосила 21 милиона души в края на Първата световна война. В периода между 1346 и 1352 г. Черната смърт (или бубонната чума) е унищожила една четвърт от тогавашното население на Европа, като в някои градове броят на умрелите е стигал до 70%. Когато Канадската тихоокеанска железница стъпва и в провинция Саскачеван в началото на те години на XIX в, местните индианци, дотогава имали оскъдни контакти с белите и техните вируси, започват да измират от туберкулоза със застрашителни темпове – по 8% годишно. Заразните заболявания, спохождащи ни по-скоро като епидемии, а не в някаква строга последователност, споделят няколко общи характеристики. Първо, те се разпространяват бързо и ефикасно от един заразен върху околните здрави хора, в резултатна което за нула време цялата популация бива изложена на въздействието им. Второ, теса „акутни“ (или острите. започват внезапно и протичат в извънредно кратки срокове – тоест или умираш, или напълно оздравяваш. Трето, онези от нас, които са имали късмета да оздравеят, развиват антитела, които ги имунизират срещу повторно заболяване за доста дълго време, нерядко и до края на живота им. И накрая, тези заболявания се ограничават главно сред хората микробите, които ги причиняват, не са склонни да живеят в почвата или в други животни. Изброените четири черти важат в пълна сила за онези акутни и епидемични заболявания, които американците възприемат най-вече като детски – дребната шарка, рубеолата, анкилостомиазата, коклюшът и едрата шарка. Причината, поради която комбинацията от тези четири черти кара заболяването да премине в епидемия, е напълно разбираема. Ето какво всъщност се случва. Бързото разпространение на микробите и също така бързото развитие на симптомите означават, че всеки член на дадена човешка популация е бил заразен в сравнително кратки срокове и скоро след това или ще умре, или ще се оправи напълно и имунизира. Никой не би останал жив, ако съществува възможността да се зарази отново със същата болест. Но тъй като микробът няма как да оцелее по друг начин, освен в телата на живи хора, заболяването отмира, за да възкръсне с новата реколта от бебета, достигнали подходяща възраст – или докато някой заразен не пристигне от външния свят, за да даде начало на нова епидемия. Класически пример за начина, по който тези заболявания се превръщат в епидемии, е случаят с дребна шарка на онези изолирани късчета сушав Атлантическия океан, известни

163 като Фарьорските острови. През 1781 г. една опустошителна епидемия достига Фарьорските острови, след което отшумява и дребната шарка не си позволява да безпокои островитяните чак дог, когато тук с кораба от Дания пристига и един (1) заразен дърводелец. В рамките натри месеца почти цялото население на Фарьорите (7 782 души) хваща дребна шарка, след което заболелите или умират, или оздравяват, оставяйки вируса да отмре за пореден път, те. до следващата епидемия. Статистическите данни показват, че дребната шарка най-вероятно ще отмре, ако човешката популация, в чиито среди сее развихрила, наброява по-малко от половин милион души. При по-големи популации обаче заболяването може да се прехвърли и в други региони ида издържи дотогава, докато в първоначалното огнище се родят достатъчно нови бебета, за да се завърне отново там. Това, което важи за дребната шарка на Фарьорите, важи и за всички останали познати ни акутни епидемични заболявания по целия свят. За да оцелеят, техните вируси се нуждаят от човешки популации, достатъчно многочислени и гъсти, за да могат в един момент да осигурят и обилна реколта от податливи на заболяването бебета – в противен случай самото заболяване отшумява. Ето защо дребната шарка и сродните ѝ заболявания са наричани и масови, или болести на тълпата. По понятни причини масовите заболявания трудно биха се задържали за по-дълго в някоя малка общност на ловци-събирачи или примитивни земеделци. Както сочи трагичният опитна амазонийските индианци и островитяните от Тихия океан, цяло племе може да бъде изличено от лика на земята чрез епидемия, докарана от някой външен посетител – просто защото никой от членовете му не е имал възможност да развие антитела срещу конкретния микроб. Например през зимата на 1902 г. една епидемия от дизентерия (докарана от моряк на китоловния кораб Актив) убива 51 от общо те ескимоси садлър- муит – една изолирана и съвсем малка племенна общност на остров Саутхамптън в Канадска Арктика. На всичкото отгоре дребната шарка и някои други детски болести убиват по-често заразените възрастни, отколкото самите деца – имайте предвид, че абсолютно
всички възрастни ведно изолирано племе са податливи на тяхното въздействие. (За разлика от тях, днешните американци рядко хващат дребна шарка като пораснат, защото в по-го- лямата си част сая изкарали или са били ваксинирани още като деца) А след като покоси повечето хора от племето, епидемията отшумява. Оскъдният бройна тези популации обясняване само защо не успяват да устоят на епидемиите, докарани от външни хора, но и още един интригуващ исторически факт – защо малките племена никога не успяват да развият свои собствени епидемични заболявания, чеда си го върнат на неканените гости С горното не искам да кажа, че малките човешки популации по принцип не познават заразите. Те също си имат инфекции, но от по-специфичен тип. Някои се причиняват от микроби, способни да издържат за по-продължителни срокове в почвата или по животните, което пък означава, че самото заболяване не отшумява, а е винаги налице, за да заразява хората. Например вирусът на жълтата треска се пренася от диви африкански маймуни, което му позволява по всяко време да заразява селските общини в Африка – по същия начин, както навремето е бил пренесен с кораби на роботърговци в Новия свят, за да заразява тамошните маймуни и хора. Други зарази на малките човешки популации са проказата и фрамбезията. Тъй като на самия вирус може да му отнеме доста време, докато убие жертвата си, тя се превръща в

164 резервоар на микроби, с които заразява и останалите членове на общността. Например областта Каримуи Басим в новогвинейските планини, където работех през те години, бе заселена седна изолирана популация от няколко хиляди души, страдащи от най-масово разпространената форма на проказа в света – близо 40%! И накрая, малките популации саи много по-податливи на някои не дотам фатални инфекции, срещу които хората дори не си изграждат имунитет – което пък предполага, че оздравелият винаги може пак да се зарази. Това особено важи за анкилостомата и много други паразити. Всички тези инфекции, характерни за малките и изолирани популации, сигурно саи най- старите заболявания на човечеството. Именно тесани накарали да развием съответните съпротивителни сили и достигнем първите етапи от продължаващата милиони години история на нашата еволюция, когато цялата ни популация е била с оскъден брой и крайно фрагментарна. Същите заболявания (или поне най-близките им форми) се споделят и от нашите най-близки роднини в дивата природа – големите африкански маймуни. За разлика от тях, масовите заболявания са можели да възникнат едва след появата на по-големи и по-гъсти човешки популации. И този процес е започнал с развитието на земеделието преди
10 000 години, а след още няколко хилядолетия е набрал стремителна скорост с възникването на градовете. Всъщност първите сигурни дати за повечето познати ни заболявания са изненадващо скорошни – най-древният документиран случайна едра шарка е от 1600 г. пр.Хр. (за което свидетелстват белезите по кожата на една египетска мумия, на заушки – от V в. пр.Хр., на проказа – от III в. пр.Хр., на епидемия от детски паралич – 1840 г, а на
СПИН – от 1959 г. Защо обаче появата на земеделието е дала старт и на еволюцията на нашите масови заболявания Една от причините, за която току-що споменахме, е тази, че земеделието позволява много по-голяма гъстота на населението в сравнение с ловно-събираческия бит – средно от 10 до 100 пъти повече хора. Освен това ловците-събирачи често сменят биваците си и оставят след себе си купищата фекалии, бъкащи от микроби и ларви. Земеделците обаче са уседнали хора и живеят сред собствената си канализация, с което значително съкращават пътя на микроба от нечие тяло до питейната вода на друг човек. Някои земеделски популации дори улесняват фекалните микроби и ларви в заразяването на нови жертви, тъй като събират екскрементите си и наторяват с тях полята, които обработват. Поливните площи и рибарниците предлагат идеални условия за живот на охлювите, преносители на шистосомиаза, както и на метиловите глисти, които могат да проникнат през кожата ни, ако редовно газим във фекални води. Уседналите земеделци живеят не само в обкръжението на собствените си фекалии, но и на пренасящите зарази гризачи, привлечени от съдържанието на хамбарите им. Горските сечища на африканските фермери пък създават идеални условия за размножаване на маларийните комари. Ако с появата си земеделието сее превърнало в златна мина за нашите микроби, то в това отношение градовете са се оказали още по-благодатна среда, тъй като там са заживели много по-гъсти популации при значително по-лоши санитарни условия. Едва в началото на XX в. градските жители в Европа са започнали да се възпроизвеждат със собствени сили – дотогава сее налагало да има постоянна имиграция на здрави и жизнени селяци, за да се попълват своевременно загубите, нанесени от масовите заболявания. Друга златна

165 мина са били търговските пътища, които още в римската епоха са свързвали населени пунктове в Европа, Азия и Северна Африка и саги превръщали в гигантски развъдници на микроби. Точно тогава и едрата шарка най-сетне пристига в Рим, за да се превърне в чумата на Антоний, погубила милиони римски граждани в периода между 165 и 180 г. По същия начини бубонната чума става известна за първи път в Европа като морна
Юстиниан“ (542–543 г. Но тя започва да нанася удари по цяла Европа, вече като Черната смърт, чак през 1346 г, когато новият търговски път до Китай предлага по-бърз и по- сигурен превоз (по евразийската ос изток-запад) на заразените от бълхи кожи от Централна Азия до Европа. Днешните реактивни самолети летят толкова бързо, че в тях би могла да оцелее и най-мимолетната зараза. По този начин през 1991 г. един-единствен самолетна аржентинските авиолинии, кацнал междинно в Лима, Перу, успя да достави още същия ден в моя роден Лос Анджелис, отстоящ на 3000 мили оттам, няколко дузини преносители на холера. Лавинообразното нарастване наброя на пътуващите по света американци, както и на имиграцията в самите Съединени щати ни вкарва в един нов врящ котел – този път пълен с микроби, които досега не са ни притеснявали особено, тъй като сме ги свързвали с разни екзотични болести в далечни страни. Ето че днес, когато човешкото население на Земята е вече достатъчно многобройно и концентрирано, ние най-сетне достигаме и онзи стадий в развитието сина който можем да се похвалим, че масовите заболявания се ограничават само сред нашия вид. Но този извод би били крайно парадоксален, по простата причина, че досега тези заболявания просто не са можели да оцелеят Затова им сее наложило да еволюират ида приемат нови форми. А откъде всъщност са дошли тези нови заболявания
Най-много данни постъпват от съвременните молекулярни изследвания на самите болестни микроби. В повечето случаи днешните микробиолози са в състояние да идентифицират и най-близките родственици на микробите, причиняващи нашите уж уникални, чисто човешки заболявания. Те също се оказват преносители на масови зарази – с тази подробност, че се ограничават сред домашния добитък и нашите опитомени животинки. Масовите заболявания сред животните също се нуждаят от големи и гъсти популации и затова не касаят абсолютно всички представители на това царство те се ограничават главно сред обществените (те. одомашнените) животни, които единствени могат да им предложат оптимални условия. С други думи, когато сме се сдобили с домашен добитък в лицето на кравите и свинете, те вече са страдали от най-различни епидемични заболявания, които само са чакали сгоден случай да се прехвърлят и върху нас. Например вирусът на дребната шарка е в най-тесни роднински връзки с този на чумата по рогатия добитък. Това пък пренеприятно епидемично заболяване засяга добитъка и редица диви преживни бозайници, но не и хората. На свой реди дребната шарка не ходи по добитъка. Тясното сходство между двата вируса подсказва, че стечение навремето единият е минал от добичета на човеци и впоследствие е еволюирал в този на дребната шарка, променяйки свойствата си, за да се адаптира по-добре към нас. Естествено, тази метаморфоза не бива да ни ласкае, а и изобщо не е изненадваща, при положение че много скотовъдци и до днес живеят и спят в непосредствена близост до своите питомци (разбирай и техните фекалии, урина, дъх, язвички и кръв. И тази наша интимност с говедата трае вече девет хилядолетия, от момента, в който сме ги одомашнили – достатъчно дълъг срок, за да

166 може и най-флегматичният вирусна говежда чума да се докопа и до нас. Както става ясно от Таблица 11.1, и много други от познатите ни заболявания могат да бъдат извлечени по същия начин от болестите по нашите четириноги приятелчета.

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: