Guns, germs, and steel

167 Едно фатално заболяване, изчезнало по съвсем други причини, е смеещата се болест
(куру) от Нова Гвинея, предаваща се чрез канибализма и причинявана от един бавно действащ вирус (от който досега никой не сее оправил. Въпросното куру е било на път да унищожи всички представители на племето форѐ (20 000 души, когато през 1959 г. австралийските власти решават да поемат нещата в свои ръце и налагат вето на канибализма, с което пресичат по-нататъшното разпространение на болестта. Аналите на медицинската история са пълни с описания на заболявания, които с нищо не напомнят сегашните, но някога са предизвиквали ужасяващи епидемии, след което са изчезвали по същия мистериозен начин, по който са се появили. Английската потна болест, хвърлила в потрес цяла Европа между 1485 и 1552 ги „пикардийското потене, върлувало във Франция през
XVIII и XIX в, са само две от многобройните епидемични заболявания, изчезнали много преди съвременната медицина да открие начините за идентифициране на виновните микроби. Третият стадий в еволюцията на нашите най-чести заболявания се достига, когато бившите животински патогени се установяват в хора. Поне засега те не са изчезнали и вероятността да се превърнат в наши екзекутори все още съществува. Но за треската ласса“ бъдещето остава доста несигурно. Става дума за заболяване, чийто вирус се пренася най- вероятно от гризачи. Наблюдавано е за първи път през 1969 г. в Нигерия, когато избухва толкова гибелна епидемия, че още при първите случаи започват да затварят местните болници. С малко подобри позиции е лаймската болест, причинявана от една спирохета, с която пък се сдобиваме от ухапванията на кърлежите, пренасяни от мишки и елени. Въпреки че първите случаи със заболели хора в Щатите датират сравнително отскоро, от
1962 г, тази болест вече достига епидемични размери в много части на страната. Още по- сигурно бъдеще (поне от гледна точка на самия вирус) очаква СПИН, който е еволюирал от някои маймунски вируси и за първи е бил документиран като човешко заболяване около
1959 г. Финалният стадийна тази еволюция се представя от най-сериозните и отдавна утвърдени заболявания, ограничаващи се само сред хората. Вероятно теса и единствените оцелели в еволюцията на безбройните патогени, опитващи се да сменят животните с човешки същества, в което повечето са се провалили. Какво всъщност ставана тези стадии, когато някой типично животински вирус се трансформира в типично човешки Една от метаморфозите му включва смяна на междинния вектор – когато микробът, разчитал дотогава на някое членестоного за предаването си, се пренасочи към нов организъм, от който да се храните. домакин, той най-вероятно ще бъде принуден да си намери и нов членестоног вектор. Например тифът първоначално сее предавал между плъховете чрез техните бълхи, които за определен период са изпълнявали същата функция и по отношение на хората. Впоследствие тифовите микроби стигат до извода, че въшките, въдещи се по хората, предлагат много по-ефикасен начин за директното им пренасяне от човек на човек. Сега, когато повечето американци са обезвъшлени, същите микроби са открили нов път до нас, заразявайки първо северноамериканските летящи катерици, а след това и хората, в чиито тавани са се приютили тези симпатични гризачи С две думи, всяко заболяване представлява еволюция в прогрес, а микробите се адаптират към нови домакини и вектори. Нов сравнение с тези на кравите, нашите тела предлагат по-различна имунна защита, въшки, фекалии и химически вещества. В новата среда микробът е принуден да еволюира, тоест да се пригоди към нов начин на живота и на размножаване. В някои по-характерни случаи докторите и ветеринарите получават реалната възможност да наблюдават този процес.
Най-добре документиране случаят с миксоматозата, връхлетяла изневиделица австралийските зайци. Миксовирусът, присъщ на един див бразилски заек, вече е бил засичан в Европа, където е причинил смъртоносна епидемия сред тамошните домашни зайци (които впрочем са различен вид. Тоест въпросният вирус е бил пренесен съвсем преднамерено в Австралия през 1950 г. с надеждата, че ще прочисти континента от най-досадните вредители по реколтата – разбирай европейските зайци, които през XIX в. доста наивно са били оставени да се плодят и множат, колкото им душа искана тези ширини. През първата година миксоматозата (за радостна австралийските фермери) предизвиква небивало висока смъртност сред заразените зайци – цели 99,8%! За голямо огорчение на фермерите, на втората година тази смъртност спадана, а после и нас което попарва надеждите, че зайците ще бъдат веднъж завинаги изкоренени на австралийска почва. Проблемът е, че миксовирусът започва да еволюира, за да преследва собствени цели, които, както можем да се досетим, значително се различават от нашите и от тези на зайците. Казано най- просто, той се променя така, чеда убива по-малко зайци ида оставя вече заразените да живеят по-дълго отпреди. В резултатна това по-малко смъртоносният миксовирус започва да разпространява бебетата си сред много повече зайци, отколкото в първоначалния си крайно вирулентен вариант. Подобни примери се срещат и сред хората – достатъчно е да си припомним стъписващата еволюционна метаморфоза на сифилиса. Днес най-често асоциираме сифилиса с две неща гениталните ранички и изключително бавното развитие на самото заболяване, което причинява и смъртта на повечето си нищо неподозиращите. нелекуващи се) жертви, но след много, много години. Но когато сифилисът е бил описан за първи път в Европа (през
1495 г, неговите пустули бързо са покривали целите тела на жертвите, от главата допетите, в резултатна което плътта полицата име започвала да се разкапва и смъртта име настъпвала само след няколко месеца. През 1546 г. обаче сифилисът вече сее превърнал в онова заболяване, чиито симптоми са ни до болка познати днес. Явно и неговите спирохети са еволюирали както в случая с миксоматозата, за да могат жертвите им да живеят по- дълго, а тена свой ред да предават потомството сина още по-голям брой жертви. Важната роля на леталните вируси в човешката история намира красноречив пример в европейското завладяване (и обезлюдяване!) на Новия свят. Броят на коренните американци, убити в собствените си легла от евразийски микроби, е много по-голям, отколкото на тези, които са били покосени на бойното поле от европейски пушки и мечове. Именно тези микроорганизми са осуетявали всеки опит за съпротива, тъй като са избивали за нула време огромни множества индианци, начело с техните лидери, и са сломявали духана оцелелите. Например през 1519 г. Кортес слизана мексиканския бряг с 600 испанци, за да покори многомилионната империя на изключително войнствените ацтеки. Това, че Кортес стига почти безпроблемно до столицата Теночтитлан и се измъква от нея, изгубвайки

169 само две трети от хората си, след което успява ида си пробие път до крайбрежието, показва недвусмислено военното преимущество на испанците, както и първоначалната наивност на ацтеките. Но когато идва редна повторното клане, устроено от Кортес, ацтеките вече не са толкова наивни и се борят отчаяно за всяка педя земя. Онова, което дава решително предимство на испанците, е не тяхното по-модерно въоръжение, а едрата шарка – когато стигат отново до Теночтитлан през 1520 г, сред тях е и един заразен роб, докаран от испанска Куба. Избухналата впоследствие епидемия покосява близо половината ацтеки, включително и императора им Куитлауак. Оцелелите са деморализирани по напълно обясними причини – мистериозната болест убива само индианците и щади испанците, което за пореден път доказва тяхната непобедимост. И ако през 1518 г. населението на Мексико е наброявало двайсет милиона, сега то се стопявана милиона Подобен късмет изважда и Писаро, когато през 1531 г. слизана перуанския бряг само със 168 души, за да покори многомилонната империя на инките. За радостна Писаро и за огромна покруса на инките, едрата шарка е пристигнала по тези земи още през 1526 г, за да покоси не само огромна част от местното население, но и самия император Уайна Капак, както и неговия официален приемник. Както видяхме в Глава III, в резултат от овакантяването на трона двамата други синове на Уайна Капак, Атауалпа и Уаскар, се впускат в кръвопролитни междуособици, от които Писаро умело се възползва, за да разгроми разделените на два лагера инки. Когато в Щатите стане дума кои са били най-многочислените индиански общества през
1492 г, обикновено се сещаме най-напред за ацтеките и инките. Забравяме, че в Северна Америка също е имало многолюдни общества, установили сена най-логичното място – долината на Мисисипи, – където днес се простират и някои от най-плодородните ни обработваеми площи. В този случай обаче конкистадорите нямат пряко отношение към гибелта на тези общества – всичко са свършили евразийските вируси, дошли по тези земи много преди тях. Когато през 1540 г. Ернандо де Сото става и първият конкистадор, прекосил една голяма част от Югозападните щати, той се натъква по пътя си и на много обезлюдени селища, чиито обитатели са загинали от епидемии. Въпросните заболявания са били пренесени от крайбрежните индианци, които вече са имали контакт с испанците. По този начин испанските микроби са успели да се разпространят и във вътрешността наконти- нента много преди самите испанци. Но де Сото все пак е заварил няколко многолюдни индиански селища по долното течение на Мисисипи. След края на експедицията му изминава доста време до повторната поява на европейци в басейна на Мисисипи, но пък техните микроби се установяват там и продължават неуморно да се разпространяват. И когато следващата европейска вълна достига тези земи – френските колонисти в края на XVII в, – почти всички по-големи индиански градове вече са обезлюдени и изоставени. Става дума за същите хора, издигнали онези огромни могили край Мисисипи. Едва наскоро установихме, че по времето на Ко- лумб тези общества все още са процъфтявали и са изчезнали (най-вероятно в резултатна епидемии) в периода между 1492 ги първите по-систематични европейски изследвания на региона. Когато бях млад, американските ученици учеха, че по онова време Северна Америка е била населена едва от един милион индианци. Тази скромна цифра като чели напълно

170 оправдаваше европейската инвазия – в крайна сметка ставаше дума едва ли не за необитаем континент. Само че археологическите разкопки, а и скрупульозните описания, оставени от първите европейски изследователи, показват, че първоначалният бройна това население е бил около 20 милиона. А ако говорим за Новия свят като цяло, населението му е намаляло само за един-два века след идването на Колумб с наистина главоломно темпо, стигащо на места до 95%! Главни виновници са тъкмо вирусите от Стария свят, с които индианците никога не са били имали контакти затова не са си били изградили нито имунитет, нито подобаваща генетична защита срещу тях. За челното място могат да претендират едрата и дребната шарка, грипът и тифът. А ако те не са успявали да си свършат работата докрай, вход са влизали заболяванията като дифтерит, малария, заушки, магарешка кашлица, чума, туберкулоза и жълта треска. В много случаи белите са пристигали колкото да констатират пораженията, нанесени много преди това от собствените им вируси. Например през 1837 г. племето мандан – една от най-интересните и комплексни култури на Великите равнини – се заразява с едра шарка от пасажерите на един параход, плаващ от Сейнт Луис по Мисури. Само за няколко седмици броят им се стопява от 2000 надуши Ако Старият свят е дарил Новия с поне дузина зарази, то нито една не е успяла да извърви обратния път. Може би единственото изключение е сифилисът, чиято родина обаче все още е обектна спорове. Едностранчивостта на този вирусообмен става още поозадачаваща, ако си припомним, че основната предпоставка за масовите заболявания са именно големите и гъсти човешки популации. Ако днешните изчисления наброя на доко- лумбовото население на Новия свят са верни, то тогава той едва ли е отстъпвал особено по този показателна Евразия. Някои от градовете му (например Теночтитлан) са били сред най-многолюдните в целия тогавашен свят. Защо обаче Теночтитлан не е разполагали с някакви по-гаднички вируси, за да посрещне както подобава испанците Един от вероятните спомагателни фактори се изразява в това, че развитието на по-го- леми и по-гъсти човешки популации в Новия свят е започнало доста по-късно, отколкото в Стария. Друг подобен фактор е това, че трите най-гъсто населени средища в двете Аме- рики – Андите, Мезоамерика и долината на Мисисипи – никога не са били свързвани чрез редовни търговски маршрути ведно по-мащабно цяло, което би било и идеален развъдник за микроби, както сее случило с Европа, Северна Африка, Индия и Китай още през римската епоха. Но тези фактори все още не обясняват защо Новия свят не сее сдобил с нито едно масово заразно заболяване. (Да, в мумията на един перуански индианец, починал преди около 1000 години, е открита ДНК на туберкулозата, но използваният метод за идентифициране не би могъл да разграничи човешката туберкулоза от сродния ѝ патоген –

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: