въпрос. Гаранции за изпълнение на данъчните задължения. Обезпечителни мерки. Привилегии

1. финансовият данъчен автоматизъм – възможно е данъкът да се събере без издаването на данъчен акт, без да се подава данъчна декларация, без да се развие същинско данъчно производство, като развитието на такова е възможно при неудържане и невнасяне на данък – например удържане на ДОД върху трудово възнаграждение;

2. задължението да се представят декларации, че не се дължат данъци върху прехвърлителни сделки – чл. 264 ДОПК;

3. отговорност за чужд данъчен дълг или солидарна отговорност.

Удостоверение от данъчните служби за липса на данъчни задължения се изисква при заличаване на регистрацията на ЕТ или във връзка с различни разрешителни режими, напр. носене на оръжие.

В тесен смисъл гаранции – държавата като привилегирован кредитор. Тя е винаги присъединил се взискател за вземанията си, като органа по принудителното изпълнение трябва да провери дали длъжника няма вземания към държавата – чл. 353 ГПК - .......................

Чл. 136 ЗЗД – уредба на привилегиите на държавата: общи и специални. При специалните привилегии вземането на държавата за данъци се свързва с определен имот. Тази привилегия се произхожда от вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл. 134 и 135. при общите привилегии вземанията на държавата се разпростират за цялото имущество на длъжника. Държавата, обаче, не е на първо място.

Същото е при производството по несъстоятелност – чл. ?22 ТЗ.

Чл. 169 ДОПК урежда последователността на погасяване между различните публични вземания – в случаите, когато длъжникът има различни по произход публични задължения, постъпленията се разпределят като длъжникът може да заяви кое от тях погасява пред съответния компетентен орган, а ако не е заявил, те се погасяват съразмерно.

Чл. 193 предвижда, че публичните вземания на държавата могат да се съберат и чрез участие в производството по несъстоятелност на длъжника.

Чл. 191 и 192 – уредена е конкуренцията между публичното и частното изпълнително производство.

Публични вземания могат да бъдат обезпечени чрез налагане на запор, възбрана или други подходящи мерки. В чл. 1 ДОПК производството по обезпечение е уредено като самостоятелно, заедно с производството по събиране на публични вземания. То е систематично уредено в глава 24 “Обезпечения” на ДОПК. Налагането на обезпечителни мерки може да протече по различен начин:

1. чл. 121, ал. 2 ДОПК – производството по обезпечение може да започне в производството по извършване на ревизия или с издаването на РА, като се наложат предварителни обезпечителни мерки.

2. чл. 177, ал. 4 ДОПК – обезпечителни мерки могат да се наложат и във фазата, когато принудителното събиране все още е от компетентността на публичните изпълнители на НАП.

3. обезпечителното производство може да се развие и в самата фаза на принудителното изпълнение от органите на Агенцията по държавни вземания с постановление на публичния изпълнител – чл. 221, ал. 4 ДОПК.

Обезпеченията се извършват като имуществата се оценяват по един и същ начин, независимо от реда, по който се налагат обезпечителните мерки – чл. 195, ал. 6. Когато обезпечителната мярка е наложена при издаване на РА или на друг акт на публично вземане, се налага издаването на отделно постановление за налагане на мярката от публичния изпълнител. Когато обезпечителната мярка е наложена преди или след установяване на акта за публична вземане, налагането се извършва с постановление – чл. 121, ал. 2 и чл. 195, ал. 2.

Редът за обжалване на постановлението е определен в чл. 197 като е предвидено обжалване по административен ред пред органа, в чиято структура е публичният изпълнител, НАП или АДВ, а впоследствие пред ОС. Внимание заслужават и разпоредбите на чл. 121, ал. 4 и 5.

Обезпечителните мерки са посочени в чл. 198, ал. 1:

1. 
   налагане на възбрана върху недвижим имот или кораб;
   
2. 
   запор на движими вещи и вземания на длъжника;
   
3. 
   запор на сметките на длъжника;
   
4. 
   запор на стоките в оборот на длъжника.
   

В чл. 199 ДОПК е уредена възможността длъжника да влияе върху вида на обезпечението, като предложи заменянето на един вид обезпечение с друг. Чл. 199, ал. 2 задължава органа да промени обезпечението, ако длъжникът предложи пари или неотменяема и безусловна банкова гаранция или със залог предложи пари или неотменяема и безусловна банкова гаранция или със залог на ДЦК. Тук не се изисква съгласие на органа. Отказът да се замени обезпечението може да се обжалва по реда на чл. 197 ДОПК.

Според чл. 196 постановлението задължително следва да съдържа вида на обезпечителната мярка и имуществото, върху което се налага. Изискват се и допълнителни действия – при запор върху движима вещ публичният изпълнител извършва опис, оценка и предаване на вещта – чл. 201 ДОПК. При възбрана се вписва постановлението по разпореждане на съответния съдия по вписванията по реда за вписванията – чл. 205. При вземанията от банки и трети лица също се изпраща запорно съобщение – чл. 202. Запор върху стоки и оборот се извършва чрез опис, а те се предават на отговорно пазене – чл. 207.

Всички действия, реализирани от длъжника или ТЛ с възбранени или запорирани вещи и вземания са относително недействителни спрямо държавата – чл. 206, ал. 2.

В чл. 208 се предвижда, че отмяната на обезпечението се извършва от наложилия го орган. Производството по отмяната може да е по инициатива на този орган или по молба на длъжника, в която той сочи доказателства за погасяване на задължението си. Отказът от отмяна може да се обжалва. Съдът отменя обезпечителната мярка, ако установи, че причината за нея вече не съществува или ако се дадат други гаранции.

Чл. 211 предвижда солидарна отговорност на лица при плащания на вземания на длъжника или предаване на вещи върху които е наложен запор.

???? Ако бъде отменен акта, установяващ данъчното задължение, длъжникът може да претендира вредите в резултат от обезпечението. Предпоставка за това е да е съобщил всички обстоятелства на данъчните органи, които са от значение и ще доведат до отмяна на акта. Това следва от принципите за задължителност, добросъвестност, служебно начало и ефективност – чл. 10 – 12 и чл. 6 ДОПК.
13 въпрос. Принудително изпълнение на данъчни задължения. Предпоставки. Органи. Способи. Защита срещу принудителното изпълнение.
То е вторият по вид след доброволното, при което има постъпления в бюджета. Правните последици от него водят до погасяване на данъчното задължение не по волята на длъжника, а вследствие на упражнена държавна принуда. Това е метод на въздействие от страна на държавата по отношение на длъжника, за да извърши посочените в ДПН действия.

Правната уредба на принудителното изпълнение се съдържа в глави 25, 26 и 27 на ДОПК и в Закона за събиране на държавни вземания, в Решение №2 на КС по дело 2/2000 г., ДВ., бр.29/00г.

Всеки етап от принудителното изпълнение се развива съобразно следните признаци:

1. законност – участниците в принудителното изпълнение осъществяват правата и задълженията си според предписаното в закона;

2. служебно начало – при наличие на предпоставките, посочени в закона, органът по принудителното изпълнение трябва да направи всичко необходимо, за да събере задължението;

3. на бързината – тъй като става дума за интереси на държавата, принудителното изпълнение трябва да е бързо – своевременно предприемане на нужните действия;

4. писмено начало – всички действия на органите по принудителното изпълнение се отразяват в писмени документи.

Компетентните органи се наричат публични изпълнители. Те са служители на НАП или Агенцията за държавни вземания и осъществяват принудителното изпълнение, регламентирано в ДОПК (субсидирано се прилага ГПК). Агенцията за държавни вземания събира всички държавни вземания – публични и частни (по отношение на частните, доколкото това е предвидено в закон).

Структурата и правомощията на публичните изпълнители са в чл. 84 и 85 от Закона за събиране на държавните вземания:

Чл. 84 (1)

(2)

(3)

(5)

(7)

(2)

(4)

Страни в принудителното изпълнение – чл. 210 ДОПК:

1. 
   орган по принудителното изпълнение – публичен изпълнител;
   
2. 
   публичен взискател;
   
3. 
   длъжниците или наследниците им и провоприемници, и трети лица, за които е предвидена отговорност зо плащане на чужди данъчни задължения на държавата;
   
4. 
   не е ............... трети лица със самостоятелни права върху обекта на принудителното изпълнение;
   
5. 
   обезпечени кредитори – лица, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог, особен залог и тези, които са упражнили правото си на задържане.
   

• 
  изпълнение върху парични средства на длъжника в банки;
  
• 
  изпълнение върху вземания на длъжника към ТЛ в 6-месечен срок след изтичане на срока за доброволно изпълнение, освен ако постъпват редовно плащания.
  

Действието на принудителното изпълнение се развива между органа на принудителното изпълнение и длъжника. Публичният изпълнител осъществява действие по обезпечаване на вземането и неговото принудително изпълнение. При тези си действия, публичните изпълнители, издават актове, които са постановления и разпореждания А за всяко едно извършено действие се съставя протокол . чл. 226 ДОПК.

При осъществяване на принудителното изпълнение е възможно да възникне конкуренция между различни видове публични вземания. Когато задълженията на длъжника са разнородни публични вземания и имуществото на длъжника не е достатъчно за погасяването им, независимо от приложените способи и ред, постъпленията до изчерпването им се разпределят както следва:

1. 
   на първо място за данъчни задължения, митнически и осигурителни задължения – съразмерно;
   
2. 
   на второ място за публични вземания, постъпления директно в държавния и общинския бюджет – съразмерно;
   
3. 
   на трето място – останалите публични задължения – също съразмерно – чл. 219.
   

1. 
   изпълнителен титул – чл. 209, ал. 2 изброява изпълнителните титули .............................;
   
2. 
   вземането трябва да е ликвидно, изискуемо, безспорно. В някои случаи е необходимо да бъде издаден индивидуален финансов /данъчен акт/, а в други може и без него, тъй като този акт не е основание за изпълнение, защото голяма част от финансовите ПО произтичат по силата на закона и за тях не е необходимо да е налице конкретен данъчен акт;
   
3. 
   за да започне принудителното изпълнение длъжникът трябва да е изпаднал в забава – да е настъпил падежа, а той да не изпълнява. Публичният изпълнител преди да пристъпи към същинското изпълнение е длъжен да изпрати покана /съобщение/ за доброволно изпълнение. Целта й е за последен път да мотивира длъжника да изпълни. Липсата на такава покана се счита за съществено процесуално нарушение, което обезсмисля всички последващи действия – чл. 182, ал. 1 във връзка с чл. 221.
   
4. 
   не трябва да е налице хипотезата на отсрочване или разсрочване на данъчното задължение и да не е спряно принудителното изпълнение.
   

В ДОПК /чл. 222/ са уредени основанията за спиране, отлагане и възобновяване на изпълнителните действия – изброяването не е изчерпателно:

..........................

..........................

..........................

При спирането не се начисляват лихви за срока на спирането. Обстоятелствата за спиране трябва да са надлежно документирани писмено. По време на спирането обезпечението остава и запазва силата си. След отпадане на обстоятелствата за спиране с разпореждане на органа по принудителното изпълнение, производството се възобновява.

В чл. 225 са уредени основанията за прекратяване на производството. След като се прекрати производството служебно се вдигат запорите и възбраните, т.е. обезпеченията и се обезсилват всички извършени дотогава действия. Придобитите в резултат от изпълнението права от трети лица се запазват.

Принудителното изпълнение е насочено върху цялото имущество на длъжника. Има някои ограничения – чл. 213 ДОПК:

Чл. 213 .(1)

(2)

Способи за принудително изпълнение – чл. 215, ал. 1:

1. изпълнение върху парични средства и вземания на длъжника – съществува презумпция, че независимо дали вземането е изискуемо или не, а третото лице плати на длъжника, то се задължава към органа по принудително изпълнение в същия размер – който плаща зле, плаща два пъти;

2. изпълнение върху движими и недвижими вещи и ценни книжа – движими вещи и парични средства, намерени у длъжника се считат за негови – оборима презумпция. По отношение на недвижими имоти – презумпция за собственост, например длъжникът владее и няма други данни за собственост;

3. изпълнение върху вземания парични средства в банки.

Длъжникът може, след като обяви всичките си активи, да предложи изпълнението да бъде насочено върху друга движима или недвижима вещ или да бъде извършено само чрез някои от исканите от органа по принудителното изпълнение способи. Отказът на публичния изпълнител да зачете този избор е обжалваем пред директора на агенцията за събиране на държавни вземания и по съдебен ред – чл. 214 ДОПК.

Защита срещу принудително изпълнение. В глава 27 е уредена тази възможност на длъжника и третите лица да се защитят срещу незаконосъобразни действия. Длъжникът може да обжалва изпълнителните действия, но при следните особености:

• 
  оспорва се не основанието и размера на вземането, а действията по прин.изпълнение;
  
• 
  могат да обжалват както длъжниците, така и трети лица с правен интерес – съпруг, съдружник, кредитор, съдлъжник.
  

Другият начин за защита според чл. 269 ДОПК е по исков ред. Този защитен способ обаче може да се използва само от третото лице, не и от длъжника и се прилага само когато прин.изпълнение е насочено към вещи. Ако ТЛ претендира, че е собственик на съответната вещ, то трябва да предяви иск, за да докаже, че е собственик. Съдът, пред който се предявява искът, служебно сезира изпълнителния орган, който трябва да спре прин.изпълнение, докато съдът се произнесе по въпроса кой е собственик на вещта или да премине към друг способ. Ако се докаже, че това е третото лице, то от спиране на производството се преминава към прекратяването му.

Докато трае процеса, публичният изпълнител може да насочи изпълнението срещу други вещи на длъжника, без да чака решението на съда.

Страните в процеса са ТЛ и длъжникът – ответник и взискателя. Възможно е процесът да е симулативен, длъжникът да е уговорил ТЛ да оспорва собствеността.

1. 
   изпълнителен запор от процесуална гледна точка е по-елементарен като процедура.
   

.....................................................

Чл. 230 Изпълнение от ТЛ, които не са банки.

.....................................................

Чл.231 Изпълнение върху дялове.

.....................................................

Чл. 232 Изпълнение върху ценни книжа, вземания по изпълнителни листове и парични средства.

.....................................................

Чл. 233 Изпълнение върху вещи – опис.

.....................................................

Първо изпълнителният орган установява какви вземания има длъжникът и спрямо кого. ДОПК различава следните видове:

А) от банки;

Б) от трети лица, които не са банки;

В) по ЦК и изпълнителни листове.

Изпълнителният орган преценява, срещу кои вземания да насочи изпълнението, за да събере задължението. Принципно тези вземания, чрез които най-бързо ще се събере задължението. Длъжникът отговаря с цялото си имущество, следователно изпълнението може да се наложи над всяко вземане и над всички на брой вземания, стига да не се надвишава размера на дълга и се взима предвид чл. 213.

За извършването на запора данъчният орган изпраща запорно писмо до третото лице, с което му нарежда да не плаща на длъжника, а на данъчния орган по посочената сметка. Писмото обикновено е в 3 екземпляра – за ТЛ, за длъжника и за изпълнителния орган. Писмото е задължително за третото лице, то не може да възразява или обжалва. От момента на налагането на запора длъжникът не може да се разпорежда с вземането. Действието на запора е уредено в чл. 168 ДОПК – за недействителни спрямо държавата се считат всички действия на ТЛ, предприети по отношение на запора, за които то отговаря солидарно с длъжника:

(2) ..............

Запорът може да е върху ЦК, които са у длъжника – изпълнението върху тях се реализира като публичният изпълнител с постановление се суброгира в правата на длъжника срещу лицата, които са задължени по ценната книга. Тук няма връчване на запорно съобщение, а ЦК се изземват, описват се в протокол и се депозират за реализиране на вземането.

При изпълнителни листове публичният изпълнител се суброгира в правата на длъжника.

Запор може да се насочи и срещу дялове и акции в търговски дружества. Запорът тогава се вписва в нарочна книга.

Процедурите при отделните изпълнителни производства се различават:

1. когато вземането е от банка се прилагат чл. 190 и чл. 190 ДОПК – прехвърлянето на дължимата от длъжника сума по сметката на органа, наложил запора, се извършва от банката незабавно след получаване на нареждане от органа. Органът, наложил запора, с разпореждане до банката може да разреши определена част от постъпилите или постъпващите по сметката на длъжника суми да се оставят на негово временно разпореждане по неотложни плащания във връзка с дейността му, при положение че длъжникът предостави друго обезпечение. Преценката от органа се извършва въз основа на писмена молба от длъжника с приложени към нея доказателства.

2. принудително събиране на вземания от трети лица – не банки. Вземането трябва да е ликвидно и изискуемо, установено с влязло в сила съдебно решение, в нотариален акт, ЦК и т.н. Ликвидността на вземането може да се установи и с признание пред органа по ПИ. “Вземания” са оценените в пари права на длъжника, включително ВП. Когато имаме дялови участия първо се предлага на съдружниците да изкупят дяловете по пазарни цени.

2. втори способ: опис/публична продан – прилага се за принудително изпълнение върху движими и недвижими вещи. Изпълнителният орган проверява с какви вещи разполага длъжникът и в какво състояние са те. Изпраща се покана за доброволно изпълнение, в която може да се посочи кои вещи ще бъдат описани. Описът се предхожда от обезпечителни мерки – запор или възбрана. Чл. 176 ДОПК изброява вещите, които не могат да бъдат описани. Изпълнителният орган трябва да опише вещи, чиято стойност е равна на задължението, иначе се накърняват правата на длъжника. Чл. 177 допуска длъжникът да посочи други вещи, които да бъдат описани. Чл.194, ал. 3 – описът на недвижимия имот се извършва само органът по ал. 1 се увери, че имотът е собственост на длъжника в деня на налагане на възбраната. Проверката се извършва въз основа на справка от съответната данъчна дирекция и от съдията по вписванията. Когато няма сигурни данни за собствеността, взема се предвид владението към деня на налагане на възбраната.

Чл. 194 урежда съдържанието на описа:

Чл. 194 (1)

(2)

(3)

(5)

чл. 195 (1)

(2)

(3)

(5)

чл. 196 (1)

(2)

(3)

Описаните вещи не подлежат на публична продан (Гл. ХІХ ДОПК), която е два вида:

• 
  публична продан;
  
• 
  търг.
  

Продадените чрез публична продажба движими вещи и оценими в пари права върху вещи стават собственост на купувача дори и да не са били собственост на длъжника. Същото се отнася и до недвижимите имоти – чл. 199.

Чл. 199 (2)

(3)

Чл. 203 (1)

(2)

(3)

По отношение на процедурите – чл. 215 – 230. Когато сумата, получена от тези действия е по-голяма, разликата се връща на длъжника, освен ако няма други негови изискуеми задължения – трябва да се има предвид конкуренцията на евентуални други публични вземания.

І. Амнистия – предвидена е в КРБ – чл. 84, т. 13, като правомощие на НС. Амнистията може да бъде финансова и наказателна, тъй като в КРБ не е уточнена каква. Тази разпоредба е единствената постоянно действаща уредба за амнистията. Със закона за конкретната финансова амнистия се дава и следващата се за нея правна уредба. Тя се дава с НА – закон, който влиза в сила, независимо от деня на обнародването му, защото с него се предоставят правя, но не се възлагат задължения. Този закон има еднократно действие – амнистира определени вземания и прекратява действието си. По същество със закона за амнистията не се отменя ФС, породил вземането, така че е възможно в бъдеще същият длъжник да има същото данъчно задължение за друг период. Амнистията се дава по определени данъчни критерии, като посочва кои данъчно задължени лица се засягат, падеж (задължение към определена дата), размер (задължение над или под определен размер), законодателят преценява какъв критерий да се използва. Амнистията се дава служебно – не е необходимо сезиране на НС. Амнистията бива:

• 
  пълна – амнистира се цялото вземане – разноски + лихви + главница;
  
• 
  частична – само част от вземанията;
  
• 
  под условие – ако до определена дата се плати ....., се опрощава ......, например – плаща се главницата, а се опрощава лихвата.
  

Отказът не подлежи на обжалване. Лицето може отново да подаде молба, ако настъпят нови обстоятелства, които да променят становището на комисията. Няма значение колко пъти се подава молба – всеки път се разглежда обстойно в нейната цялост.

Когато президентът отхвърли молбата се изпраща уведомително писмо на лицето, че му се отказва.

ІІІ. Прихващане – чл. 128 – 132 и чл. 223 ДОПК относно прихващането при принудителното изпълнение – прихващането на насрещни вземания е институт на ГП – там се разглежда като общ режим, а във ФП като специален режим. При общия режим всяка страна може да направи изявление за прихващане и да го осъществи, без да иска съгласие на насрещната страна – всяка страна е и длъжник и кредитор по отношение на другата. В ДП другата страна е държавен орган или държавата – прихващането става със съгласието и волеизявлението на държавния орган – с акт на държавния орган. Органът действа при условията на обвързаната компетентност – отказът може да се обжалва – чл. 129, ал. 7 и чл. 130 ДОПК. Правните последици от прихващането настъпват към момента, към който то е било възможно (към момента, в който и двете вземания са били и изискуеми и ликвидни), а не към момента на волеизявлението на държавния орган. Затова е ирелевантен въпросът за настъпилата давност между изявлението на държавния орган и възможността за извършване на прихващането. Трябва да са налице: две вземания, ликвидни, насрещни, едновременно изискуеми, еднородни. Погасяването е до размера на по-малкото. Лихвата е от момента на възможното прихващане – чл. 128 и 223 ДОПК.

ІV. Погасителна давност – институт от общата част на ГП. Тя е ЮФ, който е нормативно определен период от време, през който носителят на Су право не го упражнява. В резултат от това бездействие, когато носителят потърси изпълнение, длъжникът може да му възрази и да откаже да изпълни задължението. Давността се упражнява чрез възражение, а правната последица е липсата на закрила от страна на държавата – ищецът е загубил правото на правна защита на своето вземане. Правото съществува, но няма правен способ, с който да се защити.

В ДП давността е уредена в чл. 171 и 172 и е 5–годишна. Давността започва да тече от 01.01. на годината, следваща тази, в която е възникнало задължението. В чл. 172 са основанията за спиране и прекъсване на давността.

................................................................

вземането се погасява винаги с изтичането на 10 г. Според закона този срок е давностен, защото при плащане след изтичането му няма недължимо платено.

Зависимост между давност и преклузивни срокове – когато се дължи на държавата срокът е дълъг и давностен, когато тя дължи – срокът е къс и преклузивен.