Ролята на ковача в архаичната култура

Ролята на ковача в архаичната култура 

За ролята на ковача можем да черпим сведения, разглеждайки погребения във Варненския некропол и анализирайки древногръцки митове. В погребенията можем да забележим, че мъжките гробове съдържат голям набор ковашки инструменти – брадва, чук, шило, длето. Интересно е, че те са намерени в най-богатите гробни жилища, в които има тъй да се каже царско погребение. А намерените миниатюри на ковашки инструменти в детските гробове говорят, че социалният статус на ковача е станал наследствен, също като царският статус.

Ковашките инструменти символизират мъжката дейност, чрез тях обществото се дели на мъжко и женско. Анализи сочат, че нито един от инструментите, намерени в гробовете от Варненския некропол, не е използван. От друга страна, някои от тях са придобили политически символ. Например златната брадва-чук се превръща в скиптър, който обозначава най-високопоставения човек в обществото. Това говори, че ковачът е имал функцията на цар, ако не на практика, то поне на идеологическо ниво.
Ковачът заема специфично място в пантеона. Той познава както природните, така и космическите сили. Познавайки ги, той може да възпроизвежда космическия модел. Като пример може да се даде златният щит, изкован от  ( бого-ковач Хефес.  Всъщност, той е художествен образ на космическия модел – в концентрични кръгове и в различна последователност се разполагат зоните с различната степен на сакралност.
Ковачът създава един непознат досега свят – този на вещите, така той измества функцията на Великата богиня, прародителка, тъй като светът вече не възниква чрез раждане, а чрез правене. За пръв път начело на пантеона застава мъж, а не жена.
Ролята на ковача е определена като културна – именно той научава хората на много културни дейности – земеделие, занаяти, музика, поезия. Като пример може да се даде митът за Прометей, който открадва огъня и го дава на хората. В резултат на това човекът вече се различава от животните, тъй като той вече е способен да преработва храната, да превръща „природното” в „културно”. Самата дейност на ковача е показна за процеса на трансформация – рудата се превръща в метал, а металът – в предмети на труда, украшения, оръжия. По този начин ролята на ковача се определя като връзка между природа и култура.
Израз на културната дейност на ковача се запазва и в ролята му при създаването на социума. Именно той определя разделянето на обществото по полов признак – преди Хефест да определи мъжките и женските дейности – за разлика от преденето, шиенето, тъкането, ковашкият занаят е изцяло мъжки. Мъжкият занаят е опазван от досег с женското чрез множество забрани, опазван е дори и от женски поглед.
Занаятът на ковача е тясно обвързан със сакралната сфера. Митове разказват, че металите произлизат от други светове (водни, пещерни) и само ковачът има достъп до тях, т.е. той е този, който е запознат с тайната и е отговорен за нейното опазване. Знанието как да преминава между двата свята, как да пренася материали от единия в другия свят, е тайната, която той знае. Митологията е обвързана с пространствените отношения, те доказват още веднъж сакралната роля на ковача. н, тъй като един от намерените предмети е златен фалос, което говори, че починалият е бил запознат с брака.
В следствие на факта, че ковачът осъществява прехода природа – култура, тази професия се превръща в мъжка, като извежда мъжкото начало като водещо и определя структурата на обществото. Разглеждайки погребенията от варненския некропол забелязваме, че мъжките погребения са доста по-богати от женските.
Често династическите генеалогии започват от ковача. Ако ковачът не е заемал реално царския трон, то поне е заемал мястото на мъдреца и в йерархическата структура е бил по-високопоставен от шамана, или е изпълнявал функциите на жрец, съветник на царя. Ролята на ковача е толкова важна за функционирането на обществото, че ако той напусне царя, възниква опасност за обществото – Дедал напуснал Крит и бил търсен от Минос по целият свят. Може да се направи заключение, че ако царят въплъщава политическата и военна сила, то ковачът е притежателят на тайно знание, липсата на което прави силата на царя безполезна.

В този смисъл ковачът е в сянката на царя, но той е и мъдрият съветник, без когото позицията на царя е застрашена.

Приликите със статута на царя се затвърждават, имайки предвид наследяването на занаята. Миниатюрните модели на ковашки инструменти от детските погребения показват, че наследяването вече е възникнало. Предавало се е сложно знание чрез тайни инициациони обреди, така знанието се предава от баща на син. Символично ковачът приема ученика за свой син и по този начин в занаята не може да проникне „чужд” човек.
Позицията на ковача, сравнявана с цар, е логична, след като през халколита металът е имал повече знакова, отколкото икономическа символика.

Въпреки, че през живота на този свят наблюдаваме едно равнопоставено общество, което се вижда в архитектурата и имуществото, то в задгробния живот наблюдаваме осезаема разлика в начина на погребване на мъртвите. Предполага се, че социалните различия до този момент са били само на база идеология. За ролята на ковача съдим именно от тези погребения, които определено обуславят високия му статус, като дори го поставят на върха на йерархичната пирамида.

Варненското злато - най-старото в света

Така например има доказателства, че писмеността на Дунавската цивилизация се е появила 2000 години преди тази на шумерите. Нещо повече - те разкриват огромното влияние на тази писменост; от нея са заимствали и по-късни култури. Харман твърди, че думи, които досега са били считани за старогръцки, всъщност са „староевропейски" и се използват и до днес в съвременните езици - камина, маслина, керамика, метал, химн и много други. Тези думи свидетелства за определени техники, които са били развити за първи път тъкмо от староевропейците. В тази връзка той говори не просто за езиково, а за цивилизационно влияние - наличието на думата "метал" например доказва съществуването на технологии за обработването му.

.

Писмеността обаче далеч не е единственият белег за високата култура на староевропейците

.

Металообработването и градоустройството, както и начинът им на живот са други определящи критерии. Науката вече е сигурна, твърди Харман, че най-старото злато в света е именно златото, намерено на територията на днешна Варна. Според съвременните методи и технологии за датиране то е правено някъде през 4 500 г. пр. Хр., което означава, че е с 2000 години по-старо от златото, намерено в Египет.

Староевропейците живеели в големи селища с добре развита инфраструктура и жилища, наподобяващи днешните къщи, строени една до друга, които делят обща стена. Обикновено в едно подобно селище живеели от 7 000 до 10 000 души. А липсата на археологически пласт от пепел в периода 6500 - 3000 пр. Хр. говори за мирното и хармонично съжителство на староевропейците в едно, по думите на Харман, егалитарно общество:

Гроб № 43 е от особенно значение не само за историята на българските земи, но и за европейската като цяло, защото там са открити останките на 45-50 годишен мъж, вероятно владетел – жрец, съдейки по намерените над 1,5 кг златни накити и скиптър – брадвичка, той е съчетавал политическата, религиозна и военна власт.

Ето реконструкция по намерените останки