Хенрик Сенкеевич

>> XIX

Още не беше се стъмнило, когато първите вълни от народ нахлуха в градините на цезаря. Тълпите, облечени празнично, накичени с венци, радостно и с песни, а част от тях и пияни, отиваха да гледат ново, величествено зрелище. Крясъците „Семаксии!

Сарментиции!“ се носеха по виа Текта, по моста на Емилий и отвъд Тибър, по Триумалния път, около Нероновия цирк и далеч чак до Ватиканския хълм. В Рим и по-рано бяха виждали запалени на стълбове хора, но никога досега не беше виждано такова множество наказани. Цезарят и Тигелин искаха, да свършат с християните, а заедно с това и да избягнат заразата, която все повече се разпространяваше от затворите из града, и бяха заповядали да се изпразнят всички подземия, в тях оставаха едва няколко десетки души, определени за края на зрелищата. Затова тълпите онемяха от учудване, когато влязоха през вратите на градините. Всички главни и странични алеи, минаващи сред гъсти дървета, край поляни, храсталаци, езера, рекички и лехи, осеяни с цветя, бяха препълнени от забити в земята насмолени стълбове, към които бяха привързани християните. От по-високите места, където дърветата не засланяха гледката, можеха да се видят цели редици стълбове и тела, украсени с цветя, с миртови листа и бръшлянови клончета, навсякъде, по възвишенията и по-ниско — толкова много и толкова надалеч, че докато по-близките изглеждаха като корабни мачти, най-отдалечените се виждаха като забити в земята пъстри тирси или копия. Тяхната многобройност надмина очакванията на самата тълпа. Можеше да се помисли, че цял един народ беше овързан за стълбовете за удоволствие на Рим и на цезаря. Купища зрители се спираха пред отделни стълбове, заинтересовани от фигурите, възрастта или пола на жертвите. Разглеждаха лицата им, венците, гирляндите от бръшлян и вървяха по-нататък и по-нататък, като си задавиха пълни с учудване въпроси — нима е възможно да има толкова много виновни или как са могли да подпалят Рим едва проходили деца? И учудването малко по малко преминаваше в тревога.

В това време падна здрач и на небето заблестяха първите звезди. Тогава до всеки наказан застана роб с горяща факла в ръка, а когато се разнесе звук на тръби в различни части на градината, знак, че зрелището започва, всички приближиха пламъка към основата на стълба.

Скритата под цветята и залята със смола слама веднага бе обхваната от светъл пламък, който се усилваше всеки миг, разкъсваше обвивката от бръшлян, издигаше се нагоре и обхващаше нозете на жертвите. Народът млъкна, градините се изпълниха с един огромен стон и викове от болка. Някои жертви, вдигнали глави към звездното небе, запяха в чест на Христос. Народът слушаше. Но и най-твърдите сърца се изпълниха с ужас, когато от по-малките стълбове се разнесоха сърцераздирателни детски писъци: „Мамо!

Мамо!“ Тръпки полазиха дори и пияните зрители, като видяха тези главици и невинни личица, изкривени от болка или губещи съзнание в дима, който започна да задушава жертвите. А пламъкът вървеше нагоре и изгаряше все нови и нови венци от рози и бръшлян. Светнаха от пламъците главните и страничните алеи, светнаха дъбравите, храсталаците и поляните, и цветните лехи, заблестя водата в рекичките и езерата, трептящите листа на дърветата изглеждаха розови и стана светло като ден. Когато миризмата на горящи тела изпълни градините, роби започнаха да сипват в нарочно приготвени кадилници между стълбовете смирна и алое. Сред тълпата се разнесоха тук и там викове и не се знаеше дали това бяха викове на състрадание или на упоение и радост, засилваха се всеки миг с усилването на огъня, който обхващаше стълбовете, изкачваше се към гърдите на жертвите, свиваше с изгарящия си дъх косите на главите им, закриваше почернелите им лица и най-после избиваше още по-високо, сякаш с знак на победа и триумф на онази сила, която беше заповядала да го разпалят.

Още в началото на зрелището сред народа се появи цезарят на великолепна циркова квадрига, запрегната с четири бели коня. Беше облечен като водач на колесница, с цвета на партията на зелените, към която принадлежеше и той, и дворът му. След него се движеха други колесници, пълни с дворяни с блестящи облекла, сенатори, жреци и голи вакханки с венци на главите и съдове вино в ръце, някои бяха пияни и надаваха диви крясъци. Край тях музиканти, преоблечени като фавни и сатири, свиреха на цитри, форминги, пищялки и рогове. На други колесници минаваха римски матрони и девойки, също пияни и полуголи. Край квадригите бързоходци размахваха тирси, украсени с ленти; други удряха барабанчета, трети хвърляха цветя. Цялото това бляскаво шествие се движеше бавно с викове „Evoe!“ по най-широката алея сред дима и човешките факли.

Цезарят беше взел при себе си Тигелин и Хилон, със страхливостта на когото искаше да се забавлява, и сам управляваше конете. Движейки се бавно, той хвърляше погледи към горящите тела, а в същото време се вслушваше и във виковете на народа. Изправен на високата златна квадрига, заобиколен от човешката вълна, която му се кланяше до земята, сред блясъците на огньовете, със златен венец на цирков победител, главата му се издигаше над дворяните, над тълпите и той приличаше на великан. Отвратителните му ръце протегнати, за да държат поводите, сякаш благославяха народа. На лицето и в присвитите му очи имаше усмивка, той сияеше над хората като слънце или като божество, страшно, но величествено и могъщо.

Понякога се спираше, за да се вгледа по-внимателно било в някоя девойка, чиято утроба почваше да цвърчи в пламъците, било в изкривено от конвулсия детско лице, и пак отминаваше нататък, водейки след себе си обезумялата и необуздана процесия. Понякога се кланяше на народа или пък се извиваше назад, като опъваше златните поводи, и разговаряше с Тигелин. Най-после, като стигна до големия фонтан, там, където се пресичаха двете големи алеи, слезе от квадригата и като даде знак на придружителите си, смеси се с тълпата.

Приветстваха го с крясъци и ръкопляскания. Вакханки, нимфи, сенатори, августиани, жреци, фавни, сатири и войници го заобиколиха веднага в голям, буйно разлудуван кръг, а той, с Тигелин от едната си страна и Хилон от другата, обикаляше фонтана, около който горяха няколко десетки факли, като се спираше пред всяка и правеше бележки за жертвите или се подиграваше на стария грък, по лицето на когото се беше изписало бездънно отчаяние.

Най-после застанаха пред един висок стълб, украсен с мирти и обвит с повет.

Червените езици на огъня достигаха до коленете на жертвата, но лицето й не можеше да се разпознае веднага, понеже го закриваше димът от суровите клончета. След малко обаче лекият нощен вятър отвя дима и откри главата на старец, с бяла спускаща се върху гърдите брада.

Като го видя, Хилон се сви внезапно на кълбо като ранено влечуго, а от устата му излезе вик, подобен повече на грак, отколкото на човешки глас:

— Главк! Главк!…

Наистина от горящия стълб го гледаше лекарят Главк.

Беше още жив. Страдалческото му лице беше наведено надолу, сякаш искаше за последен път да види своя палач, който го беше предал, лишил от жена и деца, беше му изпратил убиец, а след като Главк му беше простил всичко, още веднъж го бе предал в ръцете на палачите. Никога човек не беше причинил на друг човек по-страшни и по-кървави неправди. И ето жертвата сега гореше на насмоления стълб, а палачът стоеше в нозете й. Главк не откъсваше очи от лицето на гърка. В някои мигове ги засланяше димът, но когато подухваше вятърът, Хилон виждаше отново тези вперени в него зеници. Той се изправи и искаше да бяга, но не можеше. Изведнъж му се стори, че краката му са от олово и някаква невидима ръка го задържа със свръхчовешка сила пред този стълб. И се вкамени. Чувстваше само, че нещо прелива в него, нещо се разкъсва, че няма да издържи повече мъчения и кръв, че иде краят на живота му и че всичко наоколо изчезва: и цезарят, и придворните, и тълпите; обкръжава го само някаква бездънна, страшна и черна пустиня, а в нея се виждат само тези мъченически очи, които го призовават на съд. А Главк, навеждайки все по-ниско главата си, го гледаше непрекъснато. Присъстващите наоколо отгатваха, че между тези хора става нещо, смехът замря на устните им, защото в лицето на Хилон имаше нещо страшно: то беше изкривено от такава тревога и такова страдание, сякаш огнените езици изгаряха неговото собствено тяло. Изведнъж той се олюля, вдигна ръце и извика с ужасен, сърцераздирателен глас:

— Главк! В името на Христа, прости ми!

Наоколо стана тихо. Тръпки полазиха присъстващите и всички очи неволно се насочиха нагоре.

А главата на мъченика се помръдна леко и от върха на стълба се чу глас, подобен на стон:

— Прощавам!…

Хилон падна по очи и взе да вие като диво животно, а след миг, като загреба с двете си шепи пръст, посипа я върху главата си. В това време пламъците избиха нагоре, обвиха гърдите и лицето на Главк, разплетоха миртовата корона на главата му и обхванаха лентите на върха на стълба, който засия цял със силна, ярка светлина.

Но след малко Хилон се изправи със страшно изменено лице, на августианите се стори, че виждат друг човек. Очите му горяха с необикновен блясък, от сбръчканото чело бликаше възторг, безпомощният преди малко грък сега приличаше на някакъв жрец, който, осенен от божеството, иска да разкрие непознати истини.

— Какво става с него? Полудя ли? — обадиха се няколко гласа.

А той се обърна към тълпите, протегна нагоре дясната си ръка и взе да вика или по-скоро да крещи тъй силно, че да чуят гласа му не само августианите, но и тълпата:

— Римски народе! Кълна се в собствената си смърт, че гинат невинни хора, а подпалвачът е този!…

И показа с пръст Нерон.

Последва кратка тишина. Придворните се вцепениха. Хилон стоеше все тъй с протегната, трепереща ръка и със сочещ цезаря пръст. Изведнъж настана суматоха.

Народът, като вълна, тласната от ненадеен вихър, се спусна към стареца, за да го види по-добре. Тук-там се чуха викове: „Дръжте!“, а другаде: „Горко ни!“ В тълпата се разнесоха свирене и крясъци: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“ С всеки изминат миг безредието растеше. Вакханките се разкрещяха до небето и почнаха да се крият в колесниците.

Изведнъж няколко прегорели стълба се събориха на земята, като разпиляха наоколо огнени искри и увеличиха суматохата. Сляпата, гъста вълна струпан народ грабна Хилон и го отнесе навътре в градината.

Стълбовете навсякъде започнаха да прегарят и да се събарят напреко по алеите, като ги изпълваха с дим, искри, миризма на горящо дърво и на горяща човешка тлъстина.

Изгасваха по-далечни и по-близки светлини. В градините стана тъмно. Тълпите, обезпокоени, мрачни и изплашени, се устремиха към вратите. Вестта за това, което беше станало, минаваше от уста на уста, изопачавана и преувеличавана. Едни разказваха, че цезарят припаднал, втори — че сам признал, че е заповядал да запалят Рим, трети — че се разболял тежко, други пък — че бил откаран мъртъв в колесницата си. Тук-там се чуваха гласове на съчувствие към християните: „Те не били подпалили Рим, защо тогава толкова кръв, мъки и несправедливост? Нима боговете няма да отмъстят за невинните и с каква пиакула ще успеят отново да ги умилостивят? Думите «innoxia corpora» се повтаряха все по-често. Жените съжаляваха гласно многобройните деца, които бяха хвърлени на дивите зверове, приковани на кръстове или изгорени в тези проклети градини! И най-после съжаленията се превърнаха в проклятия срещу цезаря и Тигелин. Имаше обаче и такива, които се спираха внезапно и питаха себе си или другите: «Какво е това божество, което дава такава сила срещу мъките и смъртта?» И се връщаха по домовете си замислени…“

Хилон продължаваше да се лута из градините, като не знаеше накъде върви и къде да иде. Сега той се почувства отново безсилен, безпомощен и болен старец. На някои места се препъваше о недогорели тела, настъпваше главни, от които след него бухваха рояци искри, на друго място сядаше, гледайки наоколо с невиждащ поглед. Градините вече съвсем потъмняха; между дърветата се движеше само бледата луна, която осветяваше със слаба светлина алеите, почернелите, паднали напреко стълбове, и превърнатите в безформени късове недогорели тела. На стария грък му се стори, че в луната вижда лицето на Главк и че неговите очи все още го гледат. И той се криеше от светлината. Най-после излезе от сянката и несъзнателно, като че ли тласкан от някаква незнайна сила, тръгна към фонтана, където бе издъхнал Главк.

Неочаквано някаква ръка докосна рамото му.

Старецът се обърна и като видя пред себе си непознат човек, извика уплашен:

— Кой е тук? Кой си ти?

— Апостол Павел от Тарс.

— Аз съм прокълнат!… Какво искаш?

А апостолът отвърна:

— Искам да те спася.

Хилон се облегна на едно дърво.

Краката му се подкосяваха и ръцете му бяха увиснали край тялото.

— За мене няма спасение! — рече той глухо.

— Нали си чувал, че бог е простил на разбойника, който се разкая на кръста? — запита Павел.

— Нали знаеш какво съм извършил аз?

— Видях болката ти и те чух, че свидетелстваше за истината.

— О, наставнико!…

— И щом Христовият слуга ти прости в часа на мъките и смъртта си, как може Христос да не ти прости?

А Хилон хвана главата си с ръце като обезумял.

— Прошка? За мене прошка?

— Нашият бог е бог на милосърдието — отговори апостолът.

— За мене? — повтори Хилон.

И застена като човек, комуто не достигат сили да овладее болката и мъката си. А Павел каза:

— Облегни се на мене и тръгни с мене.

И той го хвана и тръгна с него натам, където се пресичаха алеите; водеше се по гласа на фонтана, който сякаш плачеше в нощната тишина над телата на мъчениците.

— Нашият бог е бог на милосърдието — повтори апостолът. — Ако застанеш край морето и хвърляш в него камъни, нима можеш да изпълниш с тях морската глъбина? А аз ти казвам, че милосърдието на Христа е като морето и че човешките грехове и престъпления ще потънат в него като камъни в бездната. И казвам ти, че то е като небето, което покрива планините, сушата и моретата, защото е навсякъде и няма граница, ни край.

Ти страдаше пред стълба на Главк и Христос видя твоето страдание. Ти каза, без да мислиш какво може да те постигне утре: „Това е подпалвачът!“, а Христос запомни думите ти. Защото отмина твоята злоба и лъжа, а в сърцето ти остана само безкрайно съжаление… Върви с мене и слушай какво ти говоря. Ето, аз също ненавиждах Христа и преследвах неговите избраници. Аз също не го исках и не вярвах в него, докато той не ми се яви и не ме повика. И оттогава той е моята обич. А сега той се яви и на тебе чрез угризението, тревогата и болката, за да те призове при себе си. Ти си го ненавиждал, а той те е обичал. Ти си предавал на мъки неговите последователи, а той иска да ти прости и да те спаси.

Гърдите на нещастника се разтърсиха от силно хълцане, което раздираше душата му до дъно, а думите на Павел все повече го завладяваха и той го водеше, както войник води пленник.

И след малко пак започна да говори:

— Тръгни след мене и аз ще те отведа при него. Поради каква друга причина бих дошъл при тебе? Но ето, той ми е заповядал да прибирам човешките души в името на любовта и аз изпълнявам службата си. Ти мислиш, че си прокълнат, а аз ти казвам: повярвай в него и те чака спасение. Ти мислиш, че си възненавиден, а аз ти повтарям, че той те обича. Погледни мене! Когато нямах него, нищо нямах освен злобата, която живееше в сърцето ми, а сега неговата обич ми стига за баща и за майка, за богатство и за власт. Само при него е убежището, само той ще разбере твоята мъка, ще се взре в твоята нищета, ще те освободи от тревогата и ще те издигне до себе си.

Говорейки тъй, той го доведе до фонтана, чиято сребърна струя блестеше отдалеч на лунната светлина. Наоколо цареше тишина и пустота, защото тук робите вече бяха разчистили овъглените стълбове и тела на мъчениците.

Хилон падна със стенание на колене и като закри с ръце лицето си, остана неподвижен. А Павел вдигна глава към звездите и взе да се моли:

— Господи, погледни към тоя нещастник, към скръбта му, към сълзите и мъката му!

Боже милосърдни, който проля кръвта си заради нашите престъпления — прости му, в името на твоята мъка, в името на твоята смърт и на твоето възкресение!

След това замълча, но дълго още гледаше към звездите и се молеше.

И изведнъж в краката му се разнесе зов, подобен на стон:

— Христе!… Христе!… Прости ми!…

Тогава Павел пристъпи към фонтана и като гребна в шепите си вода, върна се при коленичилия нещастник.

— Хилон! Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух. Амин!

Хилон вдигна глава, разпери ръце и остана така вцепенен. Луната осветяваше побелелите му коси и бялото му, неподвижно, сякаш мъртво или изсечено от камък лице.

Миговете отлитаха един след друг; в големите птичарници, разположени в градините на Домиция, пропяха петли, а той стоеше още коленичил, подобен на надгробна статуя.

Най-после се сепна, стана и се обърна към апостола:

— Какво трябва да върша преди смъртта си, наставнико?

Павел също се пробуди от своята вглъбеност в тази неизмерима сила, на която не можеха да устоят даже такива духове като духа на този грък, и отговори:

— Уповавай се и свидетелствай за правдата!

След това си тръгнаха заедно. При вратата на градината апостолът благослови още веднъж стареца и се разделиха по настояване на самия Хилон, който предвиждаше, че след станалото цезарят и Тигелин ще наредят да бъде заловен.

И наистина той не се беше излъгал. Върна се в своя дом и го намери заобиколен от преторианци, които го задържаха и под командата на Сцевин го заведоха в Палатин.

Цезарят вече се беше отдал на почивка, но Тигелин чакаше и като видя нещастния грък, поздрави го със спокойно, но зловещо лице.

— Ти извърши престъпление — оскърби особата на величеството — каза му той — и наказанието няма да ти се размине. Но ако утре заявиш в амфитеатъра, че си бил пиян и луд и че причинители на пожара са християните, наказанието ти ще бъде само бой и заточение.

— Не мога, господарю! — отговори тихо Хилон.

А Тигелин се приближи към него с бавни крачки и със снишен, но страшен глас го запита:

— Как така не можеш, гръцко куче? Нима не си бил пиян и нима не знаеш какво те чака? Погледни там?!

И му посочи ъгъла на атриума, където край дълга дървена пейка стояха в мрака четирима неподвижни тракийски роби с въжета и стегалки в ръце.

А Хилон отвърна:

— Не мога, господарю!

Ярост обхвана Тигелин, но той се овладя и попита:

— Видя ли как умират християните? И ти ли искаш тъй да умреш?

Старецът вдигна побледнялото си лице; известно време устните му се движеха тихо, а след това отговори:

— И аз вярвам в Христа!…

— Куче такова, ти наистина си полудял!

И изведнъж насъбраният в гърдите му бяс се отприщи. Той се хвърли върху Хилон, хвана го с две ръце за брадата, повали го на земята и взе да го тъпче, като повтаряше с пяна на уста:

— Ще отречеш ли? Ще отречеш ли?

— Не мога! — отговори му Хилон от земята.

— Да се подложи на мъки!

Той целуваше смирено ръцете им, докато го връзваха, след това затвори очи и изглеждаше като умрял.

Но беше жив, защото, когато Тигелин се надвеси над него и още веднъж го запита:

„Ще отречеш ли?“, побелелите му устни се помръднаха леко и от тях излезе едва доловим шепот:

— Не… мога!…

Тигелин заповяда да прекратят мъките му и започна да ходи по атриума с изменено от гняв и същевременно безпомощно лице. Най-после, изглежда, му хрумна нова мисъл, защото се обърна към траките и каза:

— Изтръгнете му езика!