Хенрик Сенкеевич

>> XIII

На другия ден Петроний току-що се бе облякъл в ункториума, когато влезе повиканият от Тирезий Виниций. Той вече знаеше, че от градските порти няма никакви новини и това вместо да го утеши като доказателство, че Лигия се намира в града, още повече го бе потиснало, понеже той допускаше, че Урс може би е успял да я изведе от града веднага след отвличането, преди още робите на Петроний да започнат да пазят около градските врати. Наистина през есента, когато дните ставаха по-кратки, вратите се затваряха доста рано, но ги отваряха за заминаващите от града, които бяха много. Отвъд градските стени можеше да се достигне и по други начини, познати на робите, които искаха да избягат от града. Виниций наистина бе изпратил своите хора и по всички пътища за провинцията, пратил бе и до вигилите в по-малките градове с известия за двамата избягали роби, с точно описание на Урс и Лигия и с обещание за награда за залавянето им.

Но беше съмнително дали пратениците ще ги настигнат, а дори и да ги настигнеха, не се знаеше дали местните власти щяха да сметнат, че имат право да ги задържат по частно искане на Виниций без подписа на претора.

А пък той не бе имал време да вземе такъв документ. От своя страна Виниций през целия вчерашен ден бе търсил Лигия, преоблечен като роб, по всички улички на града, но не бе успял да намери и най-малка диря, нито вест. Наистина бе видял хора на Авъл, но и те като че ли търсеха нещо и това само затвърди предположението, че не са я отвлекли Авъл и Помпония и че те също не знаят какво е станало с нея.

Ето защо, когато Тирезий му съобщи, че има човек, който се наема да я намери, той веднага отиде в дома на Петроний и щом го поздрави, запита за този човек.

— Ей сега ще го видим — каза Петроний. — Той е познат на Евника, която сега ще дойде да надипли гънките на тогата ми и която ще ни даде повече сведения за него.

— Тази ли, която ти вчера искаше да ми подариш?

— Тази, която ти вчера отхвърли; за което впрочем съм ти благодарен, защото тя е най-добрата вестиплика в целия град.

Щом Петроний свърши, влезе Евника и като пое тогата, сложена на едно кресло, инкрустирано със слонова кост, разгърна я, за да я преметне през рамото на Петроний.

Лицето й бе ведро, спокойно, а в очите й светеше радост.

Петроний я загледа и тя му се стори много красива. След малко, когато тя го загърна с тогата и почна да я надипля, като от време на време се навеждаше, за да удължава гънките, той забеляза, че нейните рамене имаха чудесен цвят на бяла роза, а гърдите и плещите й — отблясък на седеф или алабастър.

— Евника — каза Петроний, — тук ли е човекът, за когото си споменала вчера на Тирезий?

— Тук е, господарю.

— Как се казва?

— Хилон Хилонид, господарю.

— Кой е той?

— Лекар, мъдрец и гадател, който знае да чете хорските съдби и да предсказва бъдещето.

— И на тебе ли ти е предсказал бъдещето?

Евника пламна в руменина, която порозови дори ушите и шията й.

— Да, господарю.

— И какво ти предрече?

— Че ще ме сполети болка и щастие.

— Болката те сполетя вчера от ръката на Тирезий, значи, сега трябва да дойде и щастието.

— То дойде вече, господарю.

— Какво?

А тя пошепна тихо:

— Останах тук.

Петроний сложи ръка на златокосата й глава.

— Добре подреди днес гънките и съм доволен от тебе, Евника.

А нейните очи при това докосване за миг се замъглиха от щастие и гърдите й се развълнуваха.

Но Петроний и Виниций минаха в атриума, където ги чакаше Хилон Хилонид, който, като ги видя, ниско се поклони. Петроний при мисълта за предположението, което бе направил вчера, че този може да е любовник на Евника, се усмихна. Човекът, който стоеше пред него, не можеше да бъде любовник на никого. В тази странна фигура имаше нещо и гадно, и смешно. Не беше стар: в неговата нечиста брада и сплъстени коси тук-там само се мяркаше бял косъм. С хлътнал корем и приведени плещи, той на пръв поглед изглеждаше гърбав, а над гърбицата му се издигаше голяма глава, с лице маймунско, а същевременно и лисиче, и с проницателен поглед. Жълтеникавата му кожа беше изпъстрена с пришки, а носът му, целият покрит с тях, би могъл да служи като пример за прекомерна любов към бутилката. Занемареното облекло, което се състоеше от тъмна туника, изтъкана от козя вълна, и парцалив плащ, показваше, че той или се преструва на беден, или е наистина такъв. Щом го видя, Петроний си спомни за Омировия Терсит и затова, като отговори с махване на ръка на неговия поклон, каза:

— Здравей, божествени Терсит, как са твоите синявици, които получи край Троя от Одисей¹⁰ какво прави самият той в Елисейските полета?

— Благодаря, господарю — отговори Хилон Хилонид, — най-мъдрият от умрелите, Одисей, изпраща чрез мене на най-мъдрия от живите, Петроний, поздрав и молба да покрие с нов плащ моите синявици.

— Кълна се в Хеката Триформис — провикна се Петроний, — отговорът заслужава плащ…

Но Виниций нетърпеливо пресече по-нататъшния разговор и запита направо:

— Знаеш ли точно с какво се наемаш?

— Когато две фамилии в два великолепни дома не говорят за нищо друго, а след тях повтаря вестта половината Рим, не е трудно да се знае — отвърна Хилон. — Снощи е била отвлечена девойката, отгледана в дома на Авъл Плавций, на име Лигия или по-право Калина, която твоите роби, о господарю, са носели от двореца на цезаря, а аз се наемам да я намеря в града или в случай — което е малко вероятно — че тя е напуснала града, да ти посоча, благородни трибуне, къде е избягала и де се е скрила.

— Добре! — каза Виниций, на когото се понрави точността на отговора. — С какви средства разполагаш?

Хилон се усмихна хитро:

— Средства имаш ти, господарю, аз имам само разум.

Петроний също се усмихна, защото беше напълно доволен от своя гост.

„Този човек може да намери девойката“ — помисли си той.

Виниций сви сключените си вежди и каза:

— Клетнико, ако ме изнудваш само за печалба, ще заповядам да те пребият с тояги.

— Философ съм, господарю, а един философ не може да бъде алчен за печалба, особено за такава, каквато ти великодушно обещаваш.

— Ах, философ ли си? — попита Петроний. — Евника ми казваше, че си лекар и гадател. Откъде познаваш Евника?

— Идва при мене за съвет, тъй като славата ми стигнала до ушите й.

— Какъв съвет искаше?

— За любов, господарю. Искаше да се излекува от безнадеждна любов.

— И ти излекува ли я?

— Направих нещо повече, господарю, дадох й амулет, който осигурява взаимност.

В Пафос на Кипър, о господарю, има храм, в който се пази поясът на Венера. Дадох й две нишки от тази препаска, затворени в бадемова черупка.

— И я накара добре да ти заплати?

— За взаимност никога не може да се заплати достатъчно, а пък аз, понеже ми липсват два пръста на дясната ръка, събирам за роб-скриб, който да записва моите мисли и да запази моето учение за света.

— А от коя школа си, божествени мъдрецо?

— Аз съм циник, господарю, защото имам парцалив плащ; стоик съм, защото търпеливо понасям беднотията, а перипатетик съм, защото нямам лектика, ходя пеш от кръчма на кръчма и по пътя поучавам тези, които обещаят да ми платят кана вино.

— А на чашка ставаш ритор?

— Хераклит е казал: „Всичко тече“, а нима можеш да отречеш, господарю, че виното е течност?

— И учеше, че огънят е божество, а това божество пламенее на твоя нос.

— А божественият Диоген от Аполония учеше, че същината на нещата е въздухът, а колкото по-топъл е въздухът, толкова по-съвършени същества създава, а от най-топлия се създават душите на мъдреците. А понеже през есента настъпва хлад, ergo, истинският мъдрец трябва да сгрява душата си с вино… Защото не можеш да отречеш и това, господарю, че само една кана, пълна със слабо вино — от Капуа или Телезия, не разнася топлина по всички кости на тленното човешко тяло.

— Хилон Хилонид, къде е твоята родина?

— На Понтус Евксинус. Аз съм от Месемврия.

— Хилон, ти си велик!

— И непризнат! — добави меланхолично мъдрецът.

Виниций обаче пак изгуби търпение. Надеждата, която бе проблеснала сега, го караше да иска Хилон веднага да започне търсенето и целият този разговор му се виждаше само празно губене на време и затова го беше яд и на Петроний.

— Кога ще почнеш търсенето? — каза той, обръщайки се към гърка.

— Вече започнах — отговори Хилон. — И като съм тук, като отговарям на твоите благосклонни въпроси, аз също търся. Само ми имай доверие, достойни трибуне, и знай, че ако би ти се изгубил ремъкът от сандала, аз ще намеря него или пък този, който го е взел от улицата.

— Искали ли са ти някога подобни услуги? — запита Петроний.

Гъркът вдигна очи.

— Твърде ниско ценят днес добродетелта и мъдростта, затова и философът дори е принуден да търси други средства за препитание.

— А какви са твоите?

— Да зная всичко и да услужвам с новини на тези, които жадуват за тях.

— И които плащат за тях.

— Ах, господарю, нужно ми е да си купя писар. Иначе моята мъдрост ще умре заедно с мен.

— Твоите заслуги не са забележителни, щом досега не си събрал колкото за един здрав плащ.

— Скромността ми пречи да ги възхвалявам. Но помисли, господарю, че днес няма такива благодетели, каквито е имало някога и които са обсипвали заслугата със злато така лесно, както се гълта стрида от Путеоли. Не моите заслуги са малки, а човешката признателност. Понякога, когато избяга ценен роб, кой ще го намери, ако не единственият син на баща ми? Когато по стените се явят надписи за божествената Попея, кой ще посочи авторите им? Кой ще подуши у книжаря някой стих против цезаря? Кой ще донесе какво говорят из домовете си сенаторите и военните? Кой носи писмата, които хората не искат да поверят на роб, кой подслушва за новини край вратите на бръснарниците, от кого нямат тайни кръчмари и хлебари, на кого се доверяват робите, кой може да огледа през стените на всеки дом от атриума до градината? Кой познава всички улици, улички, свърталища, кой знае какво говорят в термите, в цирка, на пазарищата, в школите на ланистите, в бараките на търговците на роби, а и в аренарите дори?…

— В името на боговете, стига, благородни мъдрецо — извика Петроний, — защото ще се удавим в твоите заслуги, добродетел, мъдрост и красноречие. Стига! Искахме да знаем кой си, и знаем!

Но Виниций беше доволен, защото си помисли, че този човек, подобен на ловджийско куче, пуснат веднъж по следа, няма да спре, докато не намери скривалището на дивеча.

— Добре — каза той. — Имаш ли нужда от указания?

— Имам нужда от оръжие.

— Какво оръжие? — запита учудено Виниций.

Гъркът подложи едната си ръка, а с другата направи движение, като че брои пари.

— Такива са днес времената, господарю — рече той с въздишка.

— Ще бъдеш, значи, осел — каза Петроний, — който превзема крепостта с торбички злато.

— Аз съм само беден философ, господарю — отвърна смирено Хилон, — злато имате вие.

Виниций му подхвърли една кесия, която гъркът хвана във въздуха, въпреки че наистина му липсваха два пръста на дясната ръка.

После вдигна глава и каза:

— Господарю, вече зная повече, отколкото предполагаш. Не съм дошъл тук с празни ръце. Зная, че девицата не са я отвлекли Авъл и Помпония, защото говорих с техните слуги. Зная, че я няма в Палатин, където всички са заети с болната малка Августа, а може би се и досещам защо предпочитате да търсите девойката с моя помощ, а не с помощта на вигилите и на цезаровите войници. Зная, че в бягството й е помогнал слуга, произхождащ от същата страна, от която е и тя. Той не е могъл да получи помощ от робите, защото робите всички се поддържат и не биха му помогнали против твоите. Могли са да му помогнат само едноверци…

— Чуй, Виниций — прекъсна Петроний, — нима аз не ти казах дума по дума същото?

— Това е чест за мен — каза Хилон. — Девойката, господарю — продължи той, обръщайки се отново към Виниций, — без съмнение почита едно и също божество заедно с най-добродетелната от римлянките! С истинската матрона столата Помпония. Чух и това, че Помпония е била съдена в дома си, защото почитала някакви чужди божества, но не можах да науча от нейните слуги какво е това божество и как се наричат неговите последователи. Ако знаех това, отишъл бих при тях, бих станал най-набожният и бих спечелил тяхното доверие. Но ти, господарю, който, знам и това, си прекарал петнадесетина дни в дома на благородния Авъл, не би ли могъл да ни кажеш нещо за това?

— Не мога — каза Виниций.

— Питахте ме дълго за различни неща, благородни господари, и аз отговарях на въпросите ви, позволете сега аз да ви питам. Не си ли видял, достойни трибуне, някакви статуйки, някакви жертви, някакви отличителни знаци, някакви амулети у Помпония или у твоята божествена Лигия? Не си ли видял да са чертали помежду си някакви знаци, известни само на тях?

— Знаци?… Чакай!… Да! Видях веднъж как Лигия начерта на пясъка риба.

— Риба? А-а! О-о-о! Веднъж ли направи това или няколко пъти?

— Само веднъж.

— И си уверен, господарю, че е начертала… риба? Ооо!…

— Да! — отговори заинтересован Виниций. — Сещаш ли се какво означава това?

— Дали отгатвам? — провикна се Хилон. И като се поклони за сбогуване, добави:

— Нека Фортуна отрупа двама ви по равно с всички свои дарове, достойни господари.

— Кажи да ти дадат плащ — извика след него Петроний.

— Одисей ти поднася благодарност за Терсит — отговори гъркът.

И като се поклони още веднъж, излезе.

— Какво ще кажеш за този благороден мъдрец? — попита Петроний Виниций.

— Ще кажа, че той ще намери Лигия — извика радостно Виниций, — но ще кажа също, че ако съществуваше царство на мошениците, то той би могъл да бъде негов цар.

— Сигурно. Трябва по-отблизо да се запозная с този стоик, но засега ще наредя да премахнат след него вонята от атриума.

А Хилон Хилонид, загърнат в новия плащ, подхвърляше на дланта си под неговите гънки получената от Виниций кесия и се наслаждаваше както на тежината й, така и на звука, който издаваше. Вървейки бавно и оглеждайки се дали от дома на Петроний не го следят, той отмина портика на Ливия и като стигна до ъгъла на Кливус Урбиус, зави към Субура.

— Трябва да отида при Спор — говореше си той — и да отлея малко вино на Фортуна. Намерих най-после това, което отдавна търсех. Млад е, разпален и буен, щедър като рудниците в Кипър и е готов да даде половината си имот за това лигийско птиче. Да, такъв търсех отдавна. Но трябва да бъда предпазлив с него, защото свитите му вежди не обещават нищо добро. Ах! Вълчетата властват днес над света!… По-малко бих се боял от този, от Петроний. О, богове! Защо сводничеството днес се плаща по-добре от добродетелта? Ха! Начертала ти риба на пясъка? Ако знам какво значи това, да се задавя с парче козе сирене! Но ще зная! Понеже пък рибите живеят във водата, а търсенето във водата е по-трудно, отколкото на сушата, ерго, плати ми за тази риба отделно. Още една такава кесия и ще зарежа просяшката торба, ще си купя роб… Но какво ще кажеш ти, Хилон, ако те посъветвам да си купиш не роб, а робиня?… Познавам те! Зная, че ще се съгласиш!… Ако бъде красива, като например Евника, и ти ще се подмладиш до нея, а в същото време ще имаш от нея почтен и сигурен доход. Продадох на тази клета Евника две нишки от собствения си вехт плащ… Глупава е, но ако ми я подареше Петроний, бих я взел… Да, да, Хилон, сине Хилонов… Изгубил си баща и майка!… Сирак си ти. Купи си поне една робиня за утеха. Тя все пак ще трябва да живее някъде; Виниций ще й наеме жилище, в което и ти ще се приютиш; тя трябва да се облича — Виниций ще заплати за нейното облекло, а трябва и да яде и той ще я храни. Ох, колко е тежък животът! Де са ония времена, когато за един обол можеше да се набави толкова боб със сланина, колкото можеш да загребеш с двете си шепи, или пък парче козя кървавица, дълго колкото ръката на дванадесетгодишно момче!… Но ето го и проклетия Спор. В кръчмата е най-лесно да узнаеш нещо.

И говорейки така, той влезе във винопродавницата и поръча да му подадат канче от „тъмното“, а като видя недоверчивия поглед на стопанина, извади една златна монета от кесията и като сложи монетата на масата, каза:

— Спор, работих днес със Сенека от сутринта до обед и ето с какво ме дари моят приятел за из пътя.

Кръглите очи на Спор станаха още по-кръгли и виното тозчас се появи пред Хилон.

А той натопи в него пръста си, начерта риба на масата и попита:

— Знаеш ли какво значи това?

— Рибата ли? Ами че рибата си е риба!

— Глупак си ти, при все че доливаш във виното толкова вода, че в нея би могла да плува и някоя риба. Това е символ, който на езика на философите значи: усмивката на Фортуна. Ако беше го отгатнал, и ти щеше може би да си намериш късмета. Почитай философите, казвам ти, защото иначе ще ходя в друга кръчма — моят личен приятел Петроний отдавна ме кара да направя това.